Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burnt Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Камила Шамзи

Заглавие: Изпепелени сенки

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Печатница: „Експреспринт“

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-068-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4505

История

  1. — Добавяне

11.

— Къде ли са? — попита Джеймс за седемнайсети път (Елизабет броеше наум и забеляза, че повторенията зачестяват.) Той надзърна през прозореца на дневната. Не видя нищо освен спускащия се здрач.

— Всъщност ти е любопитно какво правят — отвърна Елизабет, сви се на дивана и взе книгата, която се преструваше, че чете, откакто с Джеймс се прибраха в къщата и оставиха Хироко и Саджад в градината. — Ако съдим по нашите моменти насаме, когато гледахме един на друг по този начин…

— За бога, Елизабет!

— Споменът те смущава — с равен тон констатира тя.

— Не. — Той седна на фотьойла до нея. — Просто не смятам, че е същото. Едва ли си въобразява, че може да се ожени за нея.

— Защо не? Понеже „патрициите“ ще се чувстват на тръни, ако го поканим на прощалното си парти в Делхи? Или защото Хироко може би още смята, че предложението „нашият дом е и твой дом“ продължава да важи и нищо чудно да пристигне с него в Лондон, за да ги приютим? Какво ще кажат съседите? Какво ще каже майка ти? — Отбеляза раздразнението в очите на Джеймс (навремето щеше да се разсмее и да я замери с възглавница в отговор на проявената проницателност) и добави: — Майка му е починала. Това променя всичко. Не би дошъл, ако не смяташе да й предложи брак. Тя ще се изправи пред избор — ние или той. Кого ще предпочете?

— Защо не поговориш с нея?

— Няма да ме послуша.

— Значи и ти не одобряваш? — Той се приведе леко.

— Изнервям се, че изобщо не мога да си представя какъв ще е животът й като съпруга на Саджад. Наистина не знаем нищо за Делхи отвъд тесния ни кръг.

— Той е добър човек.

— Добрите мъже невинаги стават добри съпрузи.

Погледнаха се и Джеймс седна до нея на дивана.

— Ново начало в Лондон?

Върху писалището в другия ъгъл на стаята лежеше запечатаният плик с писмото, което Елизабет най-сетне бе написала на братовчед си Вилхелм. На немски.

„Скъпи Уили. Ню Йорк явно е пленителен град. Да! Ще дойда. Но не с Джеймс. Напускам го. Моля те, моля те, не казвай на никого. Дори и той не знае още. Ще се върна в Англия и ще остана, докато уреди живота си там. После ще дойда в Ню Йорк да видя дали у самотната, скептична (но все още добре поддържана, както ще се увериш) развалина госпожа Бъртън е останало нещо от някогашната ти братовчедка Илзе. Защо не послушах предупреждението ти, скъпи, че ролята на добра съпруга ще ме убие? Ще ти пиша от Лондон, когато плановете ми се прояснят. С обич — Илзе.“

Елизабет нежно докосна лицето му.

— Ново начало, Джеймс.

Той я потупа по ръката и стана бързо, за да скрие просълзените си очи. Така сложи край на всичките й колебания дали да не скъса писмото.

— По въпроса с Лондон — смятам, че трябва да отпътуваме по-рано, отколкото планирахме. Възможно най-скоро.

— Нали искахме да прекараме едно последно лято в Мусури?

— Не знам какво ще стане тук, когато британците сдадат властта. — Джеймс закрачи из стаята. — Още не са договорили дори границите. Милиони не знаят в коя държава ще се озоват след по-малко от месец. Зрее лудост. А в Делхи живеят много мюсюлмани… и много индуси. Ако размириците стигнат дотам, ще се пролее кръв.

— Но, Джеймс, как ще оставим Хироко тук? След всичко, което вече е изстрадала?

— Е, кажи й тогава да не се омъжва за него.

Вече беше късно. Ако Камран Али в съседната вила беше влязъл в гаража си, щеше да забележи, че колата, с която учеше Хироко да шофира, е изчезнала.

— Къде отиваме? — попита Саджад преди часове, намествайки се на предната седалка, след като избута автомобила достатъчно далеч от къщите, за да не чуят обитателите им включването на двигателя. — И още веднъж ще полюбопитствам — щом няма нищо против да му ползваш колата, защо не потеглихме направо от гаража?

— Ще се женим — отвърна тя и с един замах изпари останалите въпроси от съзнанието на Саджад. — Какво ни трябва? Джамия?

— По-скоро гражданска церемония — каза той, понеже не му се стори разумно да я прегърне силно, докато съсредоточено натиска копчетата и дърпа лостовете по таблото. — Ислямските закони ми забраняват религиозен брак, освен ако не си християнка или еврейка. А ти не си, нали?

— Не.

Хироко най-сетне намери откъде се пускат фаровете. Все повече ярки цветя изплуваха сред мъглата, но над шосето продължаваха да надвисват сиви пелени.

— Как се става мюсюлманин?

— Повтаря се три пъти калмата — ла иллаха илал-лах мухуж мадур расоол аллах.

— Кажи го по-бавно.

Заизкачваха по-бързо хълма и цветята се нижеха край тях като дъга, опитваща се трескаво да изскочи от околното безцветие.

— Защо?

— За да го повторя три пъти.

Саджад замълча.

— Не искаш ли поне да знаеш какво означава? — попита най-сетне.

— Не. Ще го кажа не защото му вярвам. Просто не виждам причина да усложнявам още повече проблемите ти с роднините.

Той замълча отново. Този път Хироко се притесни.

— Обидих ли те?

— Практичността ти ме изненадва. — Докосна я той по ръката. — И съм ти благодарен.

Когато намериха джамия, Хироко вече беше мюсюлманка.

Когато Джеймс попита за седми път „Къде ли са?“, Хироко улови съпруга си за ръка и го поведе към усамотена горичка; босите им крака шляпаха по меката пръст, а през рамото на Саджад бе преметнато одеяло (по пътя към джамията забележително практичната Хироко беше спряла да го купи, а Саджад едва сега осъзна причината).

Когато Джеймс задаваше въпроса си за осми път, дрехите на Саджад и Хироко висяха върху клона на едно дърво, а лекият ветрец ги ръсеше с жълти цветчета.

На деветия път Саджад се мъчеше да възвърне гласа си, за да обясни на Хироко, че някои части от мъжката анатомия не бива да се стискат.

На десетия Хироко бе сгушила глава под брадичката на Саджад, а учестеното й дишане галеше косъмчетата по гърдите му, докато той следваше с пръст очертанията на белезите й.

На единайсетия те лежаха върху одеялото, а Хироко вече се бе отказала да търси дума на някой от четирите й познати езика, описваща насладата, с която с едно листо сипваше дъждовна вода в пъпа на Саджад и после къпеше езика си в езерцето. („Насладата е като от божествена амброзия“, каза Саджад и въпреки че нямаше как да го усети, тя разбра, че докосва една от птиците по гърба й и жестът и думите му я накараха да го целуне по устата.)

На дванайсетия Хироко започваше да си мисли, че болката означава, че той не знае какво прави, и бе готова да му го каже.

На тринайсетия една сребърна лисица дойде да проучи източника на звуците и после се стрелна през тесен сноп лъчи, убеждавайки Саджад, че в мига на върховна наслада е зърнал фонтан от звездна светлина.

На четиринайсетия Хироко, която видя лисицата, а не мираж, положи глава върху ръката на Саджад и му каза, че в Япония лисицата — „китсуне“ — е героиня в много митове. Най-старите и най-мъдри представителки на вида са с девет опашки и цветът на козината им е сребрист или златист. „Само с едно махване на опашката те могат да извикат мусоните“, обясни Хироко. „Значи кратките мигове слънце дължим на нашата покровителка — мъдрата лисица“. „Нашата покровителка?“, почуди се той. „Да, май си намерихме настойник и съветник.“

На петнайсетия Хироко го попита защо настанява главата си върху бедрото й, лишавайки я от ръката, която й служеше за възглавница. Той й показа и тя спря да се оплаква.

На шестнайсетия откриха, че клонът, върху който висят дрехите им, е мокър. Разсмяха се.

На седемнайсетия се връщаха в къщата на Бъртънови, където решиха Хироко да остане, докато Саджад им намери дом в Делхи. Мъглата се беше вдигнала и Саджад, който за пръв път виждаше планина, сметна, че около хималайските върхове се вият бързоструйни снежни реки, ала Хироко го скастри:

— Не ставай смешен, съпруже, това са облаци. „Няма как да последва тъга — помисли си Саджад и прегърна Хироко. — Щастието е твърде силно. Няма скръб, която да се равнява на тази радост.“