Камила Шамзи
Изпепелени сенки (6)

5.

— Тогава дъщерята на брат ми Сикандър каза…

— Коя? Рабия Бано или Ширийн?

— Ширийн. Тя каза…

Елизабет затвори дървената врата между дневната и верандата, заглушавайки гласовете на Хироко и Саджад, които весело бъбреха на урду. „Възможно ли е след шест седмици Хироко да разговаря толкова свободно?“ — запита се тя и си позволи да изпита тъга от усърдието, с което по цели часове японката движеше пръст под заврънкулките в речника и детските книжки, които Хенри използваше да учи урду.

Елизабет седна до писалището, отметна косата си и призна с гримаса неблагоразумието, подтикнало я да затвори достъпа на вятъра. На масата лежаха два листа с по две думи върху тях:

Dearest Henry —

Willie, libeling —

Отметна пак коса, замисли се за секунда дали да не си скъси косата като Хироко, взе химикалката и я задържа над втория лист. Уили — братовчедът Вилхелм — единственият от немските й роднини, с когото се чувстваше близка. Навярно защото той разбираше — сигурно заради влечението му към по-млади, елегантни мъже — какво означава да бъдеш аутсайдер в клана Вайс. В началото на войната реши, че са го убили заедно със събратята му с „Уайлдовски наклонности“ — изразът бе негов, не неин. Едва през четирийсет и пета разбра, че е работил за германската тайна опозиция, помагайки на евреите и хомосексуалистите да избегнат дългата ръка на нацистите, а след войната е емигрирал в Ню Йорк. Сега й пишеше, че Ню Йорк е най-прекрасният град на света, единственият му недостатък било нейното отсъствие.

Химикалката направи решителен полукръг, но преди върхът й да докосне хартията, се отклони към другото писмо.

Скъпи Хенри…

Елизабет притисна химикалката към хартията и бързо написа:

„Разбира се, че ще се прибереш у дома през лятото. Да, в Пенджаб има проблеми, но в Делхи е спокойно, а Мусури е както винаги райско кътче. Баба ти не бива да се тревожи толкова.

Баща ти се хвали на всички за спортните ти постижения. И двамата се радваме на успехите ти.“

Химикалката спря. Колкото повече свикваше Хенри с пансиона, толкова по-формални ставаха писмата му и отговорите й. Логично ли беше? И защо се съгласи Джеймс да го изпрати в Англия? Отпъди муха с ръката, която държеше химикалката, и мастилото пръсна върху стената до нея. „Стигмата на синьокръвните“ — помисли си и премести снимката на Хенри, за да закрие петното.

Така било редно. С това започваше и с това приключваше съпругът й всички спорове за бъдещето на Хенри. В крайна сметка й представи съображение, което я убеди да го отпрати. Неизбежният край на Империята означаваше, че не след дълго всички ще напуснат Индия, най-добре беше Хенри да се отърси постепенно — летата да прекарва тук, останалото време — в Англия — отколкото връзката да прекъсне внезапно. Елизабет погледна към дървената врата. Още не бе стихнала болката, че на сбогуване момчето й прегърна Саджад и през сълзи заяви: „Ти ще ми липсваш най-много.“ Обяснението на Джеймс, че от майчина ревност не харесва Саджад, обаче й се струваше нелепо — индиецът не й допадаше от самото начало. Беше просто инстинкт.

— Още ли продължава урокът?

Афтършейвът на Джеймс нахлу в стаята, последван от самия него.

— Говорят си на урду. Не знам дали е урок, или просто си бъбрят. Порязал си се.

— Хмм… — Той докосна раничката на брадата. — Започват все по-рано и приключват все по-късно.

Кръвта и недоволството придаваха на изражението му трогателна уязвимост. Елизабет скочи от стола и застана до него.

— Ти си му работодател. Имаш право да го смъмриш, ако не използва времето си по предназначение.

Прокара показалец по брадичката му, изтри кръвта и разсеяно пъхна пръста в устата си.

— Вампир — усмихна се Джеймс. Помежду им се възцари отдавна забравена ведрост.

Тя погледна раната. Още кървеше. Прииска й се да допре устни до кожата, да почувства вкуса на тоалетната вода и да го чуе как въздъхва доволно и облекчено както някога, когато физическата близост им служеше като сигнал, че недоразумението е приключило. Но той избърса с ръка червеното петно, запъти се към писалището и хвърли поглед към писмата.

Willie, libeling —

Джеймс прокара показалец под обръщението и хартията потъмня от още влажните му след бръсненето ръце. „Liebling“ се набиваше в очи като порицание. Елизабет го наричаше така, когато все още използваше немски като език на близостта. „Кое изчезна най-напред? — запита се той. — Немският или близостта? Как е възможно да не знам отговора?“

— Докога ще остане тук Хироко? — рязко попита той.

— По-тихо, моля те!

— Нямам предвид, че искам да си тръгва. — Подреди химикалките в поставката. Една по една. Трябва да пише на Хенри, но пък ежеседмичните подробни послания на Елизабет изчерпваха всички новини. — Приятно ти е да е тук.

— А на теб?

— И на мен. Къщата вече не изглежда толкова пуста.

Джеймс докосна синята точица върху стената, точно зад рамката на снимката, и когато мастилото изцапа пръста му, се приготви да я укори: „Но, Елизабет! Току-що пребоядисахме стената!“ Усети по променената й поза, че се готви за битка, и при самата мисъл за това се почувства изтощен.

— Просто се чудех как да помогна… как да помогнем на Хироко. Дали да я запознаем с някой младеж? Индиец или британец? Това, че е японка, усложнява нещата. Дали да потърсим японци в Делхи?

— Сякаш не я вълнува това. Веднъж повдигнах въпроса. Отвърна, че войната я белязала да остане сама завинаги.

— Тоест?

— О, Джеймс. Не избързвай. Все още я преследват спомените за Конрад. Безсилни сме срещу тях.

— Подценявали сме Конрад.

— Да. Наистина сме го подценявали.

Тя седна пак до писалището, а съпругът й се разположи на дивана, откъдето можеше да я наблюдава в профил. Повика Лала Бухш.

Хироко и Саджад го чуха.

— Време за шах? — попита Хироко, а Саджад постави пръст на устните си и поклати съзаклятнически глава.

— Довършваме партия, която ще изгуби. Не мисля, че бърза да продължим — усмихна се той.

Хироко се опита да се усмихне в отговор, но усмивката й замря и Саджад видя само леко потрепване. Погледна я загрижено. Днес нещо не беше наред. Цяла сутрин се опитваше да я заинтригува с историите си, но тя откликваше с хладна учтивост.

Хироко погледна към затворената врата на къщата.

— Днес Конрад щеше да празнува рождения си ден, Саджад, а тя дори не знае.

Той така и не бе намерил начин да подхване темата за Нагасаки и Конрад, макар с всеки изминал ден все по-силно да му се искаше да й каже, че никой на този свят не заслужава да преживее такава скръб, особено жена като нея, родена да бъде щастлива.

— Да ти разкажа ли как се запознахме? — попита Саджад. — Да? Беше в Делхи, през 1939 година. Ужасно горещо. През лятото слънцето е едноличен господар на града — иска да притежава цялата му красота и прогонва всички. Богатите — към планинските им вили, а останалите — под дърветата, извън неприкосновената му територия. Вървях към калиграфския магазин, където ме чакаха братята ми. Тогава видях англичанина. В Дили, в моята мохола. Не в Чандни Чоук, не край Червената крепост, а по лабиринта от тесни улички, край които се редуват врата след врата.

— Не е англичанин, Саджад! — поправи го Хироко и се приведе напред.

— Да. Никога не бях разговарял с англичанин, дори не бях си и помислял да говоря с англичанин, но нещо в лицето му ме накара да се приближа. Застанал в единия край на шосето, той душеше въздуха. Беше лято и въздухът бе пропит с благоуханието на манговите дървета. „Изгубихте ли се, сахиб?“ — попитах. Той не разбра, че говоря на английски. Повторих въпроса. Тогава, много бавно, сякаш се опасяваше, че и аз ще срещна проблем с неговия акцент, Конрад каза: „Можеш ли да ми обясниш тази миризма?“ Не разбрах какво има предвид. Не ми хрумна, че не разпознава аромата на мангото. Реших, че като племенниците ми иска да му разкажа история. Започнах: „Един бог се разхождал, изпотил се, обрал потта от челото си и избърсал длан в листата на дървото.“ Той протегна ръка и се здрависа с мен: „По-хубава история не съм чувал, откакто съм в Делхи. Казвам се Конрад.“ Просто така. „Казвам се Конрад.“ Така и не отидох в магазина. Цяла сутрин се разхождахме из Дили, предизвиквайки безстрашно слънцето. Накрая той ме доведе в дома на Бъртънови. И това е. Останах тук, понеже Конрад Вайс хареса как му обясних аромата на мангото.

Усети, че разказът е бил по-скоро за него, отколкото за Конрад, но Хироко го възнагради с усмивка.

— През няколкото дни, които прекара тук, Конрад ме научи да виждам всичко по нов начин. Умееше да различава красотата — предпазливо добави Саджад, за да не престъпи границите, да не й прозвучи самонадеяно. — Исках да споделя с някого след смъртта му. Но нямаше как да го кажа на Бъртънови. — Сведе глава и забил очи в земята, продължи: — Радвам се, че си тук и ти казах за господин Конрад.

Сърцето й заби по-силно. Откога не бе усещала сърцето си? Хироко стана и тръгна към градината. Дръпна разцъфнала клонка и вдъхна острия аромат. Саджад не откъсваше поглед от нея, макар да знаеше, че този миг не е за него.

— Все още се събуждам нощем и започвам да пресмятам. — Промълви го тихо, едва доловимо, и на Саджад му се стори, че вятърът довява думите от далечни земи. — Кога тръгна, колко бързо се е движил, колко е разстоянието до катедралата. И винаги стигам до едно и също заключение. Бил е до катедралата или много близо до нея, когато хвърлиха бомбата. От хората в катедралата останаха само стопени молитвени броеници. Намирала се е на по-малко от петстотин метра от епицентъра. Но не мисля, че Конрад е бил вътре. По-скоро на минута-две от входа. Намерих камък. Върху него имаше сянка. Чувал ли си за сенките, Саджад?

Не извърна поглед да види как кима и как вместо в думи мастилото се разлива в мрежи върху листа, към който се взира. Саджад си спомняше как Конрад Вайс го развеждаше из градината, обясняваше му как се казват цветята и дали привличат птиците с багрите или с аромата си.

— От хората до епицентъра не останала и следа, само мазнината от телата им полепнала по стените и камъните наоколо като сенки. Една нощ, скоро след бомбата, сънувах как крача в траурна процесия през долината Ураками и всички край мен се опитват да познаят сенките на любимите хора. На следващата сутрин отидох в долината; сякаш попаднах в библейската Долина на смъртта, за която ми разказваше свещеникът в Ураками. Но там не се разнасяше божествен аромат, Саджад, нито благоухание на мангови дървета. Миришеше на изгоряло. Дни — не, седмици след бомбата миришеше на изгоряло. Подминавах чудато разкривени дънери над стопени камъни — това най-много ме впечатли — и търсех сянката на Конрад. Намерих я. Или поне намерих нещо, което ми се стори, че е тя. Върху една скала. Дълга, стройна сянка. Повиках Йоши Ватанабе и заедно изтъркаляхме скалата до международното гробище. — При спомена ръката й се вдигна и се притисна към гърба. — И я погребахме.

Хироко откъсна цвета и го смачка между пръстите си. На никого не можеше да разкаже — дори на този мъж с нежни очи, който знае как благоухаят боговете — как Йоши я остави сама със скалата, за да потърси с какво да копае, и тя легна върху сянката на Конрад, сля се със сянката на Конрад, прилепила устни към тъмното петно на гърдите му. „Защо не остана?“ — прошепна тя на безмълвния камък.

„Защо не остана? — Хироко притисна цвета към устните си. — Защо не те помолих още веднъж да останеш.“

Саджад се изправи тихо и застана до нея.

— Англичаните имат израз „да оставиш някого със скръбта му“. В урду няма такъв израз. Ние познаваме само „гхум-кхаур“ — изяждането на мъката, хората, които изпиват тъгата на другия. Кое предпочиташ сега — английския начин или нашия?

След секунда колебание Хироко отговори:

— Преподаваш ми урду, сенсей.

Върна се до масата за бридж и вдигна химикалката, готова да запише „гхум-кхаур“.