Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burnt Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Камила Шамзи

Заглавие: Изпепелени сенки

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Печатница: „Експреспринт“

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-068-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4505

История

  1. — Добавяне

37.

В сградата на Брикел Авеню, седнала на пода сред кутии, облегнала глава на стената, Ким Бъртън крепеше чаша уиски на коляното си. Никога не пиеше уиски сутрин, но когато й се обаждаше оттук, баща й почти винаги започваше разговора така: „Ще ми правиш ли компания за едно питие?“ Затова изпитваше болка, стискайки чашата при първото си посещение в апартамента, където баща й живееше от десет години.

Между купчините кашони имаше тясна просека, през която виждаше балкона и морето отвъд. Чувстваше се спокойна сред картонените кули; паниката, обзела я, когато прекрачи прага и се сблъска с пустотата, беше изчезнала.

Скоро щяха да преместят вещите на Хари на склад. Някой ден може би ще събере сили да ги прегледа, да реши какво да запази и какво не. Не сега. Сега щеше да вземе само лаптопа му. Най-голямата папка в компютъра съдържаше снимките на Ким, сканирани копия от писмата й, ученическите й бележници и дипломната й работа. Последната снимка на Ким и Хари бе отпреди осем години, направена по настояване на Илзе.

Не си представяше така апартамента му. Не смяташе, че баща й се интересува от вътрешен дизайн, очакваше да свари прагматичен ред, полици с научна литература, стари и безлични мебели, голи стени, празен хладилник. Изненадаха я възглавничките за пода с индийски десени, красивият античен меч на стената, полиците в хладилника, пълни с екзотични сосове и подправки, и рафтовете с поезия и проза на английски, немски и урду. Намери и поне осем издания на „Приспивните рими на мама Гъска“.

Тоест — видя всичко това, когато пристигна. Сега я заобикаляха само кашони.

Ким се запита коя ли част от себе си ще изгуби след смъртта на баща си. При загубата на Илзе беше очевидно, познаваше съвършено версията на себе си — непресторена, малко придирчива, закрилнически настроена — която съществуваше само в компанията на Илзе. Но скръбта й по Хари беше мъглява. И раздираща. Ритна лаптопа. Колко типично за него — да събира свидетелства, че обръща внимание, вместо просто да обръща внимание.

Мъжки стъпки — спокойни и отмерени — си проправиха път през тунела между кашоните към нея. Усети как тялото й се напряга, брадат воин с „Калашников“ изскочи във въображението й.

— Госпожице Бъртън? — Беше Том, портиерът. — Опитах да се свържа по домофона.

Погледна увисналата безпомощно над пода слушалка и се обърна отново към Ким, правейки се, че не забелязва чашата с уиски. — Товарачите дойдоха. Да ги доведа ли?

— Разбира се — изправи се тя, изтупвайки праха от блузата и панталоните си. — Извинявай, Том.

— Няма проблем, госпожице Бъртън. Брат ми работи в „Аркрайт и Глен“ — господин Бъртън го препоръча. Каза ми, че баща ви е загинал в Афганистан, докато издирвал Осама. Трябва да се гордеете.

Каза го, сякаш беше сигурен, че изобщо не й е минавало през ума, че има повод за гордост. Но какво от това? Нима гордостта премахва скръбта? Искаше да е жив. Защо си въобразяваше този човек, че знае по-добре от нея кои начини да умреш правят смъртта по-поносима?

— Щом брат ти работи в „Аркрайт и Глен“, може би ще помоли някого от колегите си да ми се обади.

През петте дни след смъртта на Хари нямаха никаква вест от Раза. Хироко й обясни, че така реагирал и след смъртта на Саджад. Избягал. Винаги го правел. Научил го от нея. Ала откакто пристъпи прага на апартамента на баща си в Маями, я преследваше непреодолимо желание да поговори с Раза — единствения, който можеше да й разкаже за последните мигове на Хари. И вероятно единственият, който можеше да й разкаже за живота му. Вчера цял ден звъня на сателитния му телефон, продължи да упорства и днес сутринта и липсата на отговор я разтревожи. Кой беше Стив и защо й отговори той? Не сподели с Хироко, но се опита да се свърже с „Аркрайт и Глен“. Остави три съобщения за Раза до мъжете, които стискаха съчувствено ръката й и държаха прочувствени речи на погребението на Хари.

Том я погледна, сякаш го е зашлевила.

— Той е обикновен шофьор. Няма такова влияние.

— Съжалявам. Наистина, Том. Аз… знаеш… Разгневена съм.

— Всички сме разгневени, госпожице Бъртън.

Докато работниците заличаваха следите от присъствието на Хари в апартамента, тя стоеше на балкона, откъдето виждаше офиса на „Аркрайт и Глен“ само на няколко пресечки от жилището на баща й. Хари веднъж й каза, че мрази показността на този квартал — „свърталището на милионерите“, отвратило дори сина на непоправимия сноб Джеймс Бъртън. Но шефовете настоявали да се установи възможно най-близо до офиса, за да не пропилява в пътуване и без това кратките мигове на отдих в натоварения работен график. После Раза се пренесъл в апартамента на втория етаж и мястото му харесало. И това сложило край на колебанията му.

Ким влезе в апартамента на Раза с ключа на Хари. Не се запита защо, просто го направи. Там откри атмосферата, която очакваше да я посрещне в апартамента на баща й — много техника, нищо лично — макар като се замисли за стаята на Хироко, украсена само с избеляла картина с две лисици, й хрумна, че Раза всъщност просто следва японската естетика. Беше твърде изтощена и не се впусна в анализи дали идеята й е расистка. Отвори гардероба и погледът й спря върху красиво кашмирено сако. Прокара пръсти по меката тъкан, свали го от закачалката и го облече. Беше й почти по мярка — само ръкавите бяха малко дълги. Пъхна пръсти в джобовете, докосна нещо меко и ги отдръпна уплашено. После предпазливо извади шепа розови листа. Представи си как Раза е напълнил джобовете си с цветовете преди няколко месеца, когато розите цъфтяха, и се е наслаждавал на чувствения кадифен допир всеки път, когато е пъхал ръце в джобовете. Внезапно усети колко странно се държи, върна сакото на закачалката и бързо излезе от апартамента.

Сега се взираше към водите и Маями Бийч, свързан със сушата с моста „Макартър“. Ако в него се забие самолет? Ако хора, овързали гърди с динамит, конкуриращ лудостта в сърцата им… Ако върху моста се качи афганистанец с автомат „Калашников“ и открие стрелба? Не, няма да навреди на никого. Светът със сигурност няма да рухне.

Един от работниците излезе на балкона да й съобщи, че са готови.

— Пиете ли уиски? Има няколко бутилки под чешмата в кухнята. Не ги искам.

Мъжът отстъпи две крачки назад и размаха ръце.

— Не, не. Не.

Тя го погледна по-внимателно. Първо предположи, че е от Средиземноморието, но сега й заприлича повече на арабин.

— Мюсюлманин ли сте? — попита с тон, който подсказваше, че няма проблем, няма да използва информацията срещу него и съжалява, ако през последните безумни месеци някой го е обидил заради това.

Мъжът се изсмя.

— Не, не, нищо подобно. Нищо подобно. Не ни позволяват да взимаме нищо от домовете, дори ако домакините ни предложат. Затова не можем. На арабин ли ви приличам? Италианец съм.

— Съжалявам.

— Простено ви е.

— Повечето араби са нормални хора — изплъзна се от устата й и после се почуди откъде се появи думата „повечето“.

— Хей, не съм расист. Достатъчно налудничаво е да ме бъркат с кубинец, но чак с арабин! Боже опази!

В самолета обратно за Ню Йорк реши, че й трябва почивка. И знаеше точно къде — в бунгалото на майка й в Адирондакс, място, което не навяваше спомени за Хари, където споровете на кого принадлежи трупът на застрелян лос изместват всички новини от първите страници на вестниците. Като малка прекарваше там по няколко седмици всяко лято, можеше да посочи точно мястото, където за пръв път танцува с момче, където за пръв път опита марихуана и си въобрази, че е изгубила девствеността си. Майка й не беше там по това време — само през лятото и ранната есен заменяше Париж с нюйоркските планински курорти — но това само подсилваше желанието й да замине. Да живее сама в планините, да наблюдава как снегът засипва тихите долини, докато огънят в камината бучи уютно, а по местния канал вижда само познати лица… Майка й казваше, че такъв живот е за шейсетгодишни, и Ким винаги се разсмиваше. Сега — на трийсет и пет — отчаяно копнееше да се потопи в този свят и да се изгуби в него като сълза в езеро.

„Хироко може да ми дойде на гости“ — помисли си Ким, когато се изкачваше с асансьора към апартамента на Мърсър Стрийт. Хироко бе единственият човек на света, чието присъствие не чувстваше като намеса.

В почти ведро настроение отвори вратата, нетърпелива да сподели плана си с Хироко.

Широкоплещест мъж с лешникови очи скочи от дивана, когато я видя.

— Всичко е наред — успокои го възрастната жена.

— Това е Ким. Ким, запознай се с Абдула.

Ким погледна мъжа, после Хироко, после пак него. Добрите обноски надделяха над стъписването и тя протегна ръка към афганистанеца. Той се втренчи в дланта й и се поколеба достатъчно дълго, за да накара Ким да я отдръпне.

— Защо е тук? — попита тя Хироко.

— Много съжалявам за баща ви — каза афганистанецът. — Но сега той е при Аллах.

— Приема ли Аллах неверници? — попита тя и мъжът сведе очи.

— Не очаквах да се върнеш толкова скоро — тихо отрони Хироко.

Добави нещо на урду, афганистанецът кимна и излезе, без да поглежда повече към Ким.

— Какво става? — възкликна Ким. — Какво правиш? Какво му каза?

— Няма смисъл да те замесвам — отвърна Хироко и взе разтворената до нея книга.

— Намерила си някой да го откара до Канада, нали?

Хироко не вдигна поглед от страницата. Ким разпери ръце. Не е нейна работа, щом някой от приятелите на японката е решил да се забърка в тази лудост. Тя самата се нуждаеше само от вана и чаша вино.

Секунди по-късно Ким издърпа книгата от ръцете на Хироко и размаха ключовете за кола пред очите й.

— Какво е това?

— Нямам представа.

Ким протегна другата ръка, в която стискаше договора с компанията за коли под наем.

— Това е твоят подпис. Кой се е съгласил да даде кола под наем на седемдесет и седем годишна жена с пакистанска шофьорска книжка?

— В Ню Йорк сме — отвърна доволно Хироко. — Всичко е възможно срещу съответната сума.

— Божичко, Хироко! Да не би да си решила сама да го закараш?

— Не се бъркай, Ким.

— Имаш пакистански паспорт. На границата няма просто да ти помахат да продължиш. — Усещаше как в гласа й се надига паника. — Никога не си карала в дясната лента, не си шофирала по магистрала. Останала ли ти е капчица разум?

— Вие, американците имате много скромни представи за лудостта.

— Скромни! — Пъхна ключовете в джоба на якето си. — Ако беше друг човек, бих заподозряла, че ме манипулираш.

— Какво говориш? Дай ми ключовете, Ким Бъртън!

— Не. Аз ще го закарам. Ти оставаш тук. И да не си посмяла, Хироко Ашраф, да спориш. Раза беше прав. Няма да претърсват кола, ако шофьорът изглежда като мен.

Хироко я погледна с най-скептичния поглед, на който животът я беше научил.

— Съгласна си да го преведем нелегално през границата?

Ким беше първият й познат с непоклатима вяра, че обитава свят, позволяващ всякакви протести, всякакви прояви на недоволство, стига да са в рамките на закона. А всичко извън тези граници е чисто и просто празноглаво перчене.

— Щом ти обещавам да го направя, значи ще го направя.

— Не искам заради мен да нарушаваш принципите си.

Възприемаше хората, придържащи се към морала на нацията си, точно като онези, които изповядват стриктно своята религия — колкото и абсурдно и нелогично да й изглеждаше поведението им, никога не дръзваше да ги лиши от спокойствието на илюзорното им душевно равновесие.

— Няма — излъга Ким. — Просто ти предлагам най-безопасния вариант.

Спорът продължи още малко, но Ким разбра, че в този момент е спечелила — макар, разбира се, да не знаеше как на сутринта Хироко ще се събуди — твърде късно — с тревожното чувство, че Джеймс Бъртън е използвал почти същите думи, за да убеди Саджад да напусне Делхи и да замине за Истанбул.