Камила Шамзи
Изпепелени сенки (14)

13.

Пакистан, 1982 — 1983

Хироко Ашраф гледаше как светлото петно върху масата се плъзга към сина й Раза, погълнат от кръстословицата, която майка му беше съставила. Снопът се спусна върху ръката, прикрила кръстословицата с привичния жест на отличника на класа, свикнал всички да се опитват да преписват от него. Нежното докосване не убеди Раза да се премести и лъчът пропълзя към рамото му, откъдето надникна в квадратчетата, запълнени с думи на японски, урду, немски и английски.

Хироко примигна и образът изчезна. На мястото на момчето, чиито любими занимания бяха многоезичните главоблъсканици и историите на майка му, в които всичко познато — птици, мебели, слънце, трохи — се въплъщаваше в неочаквана роля, се появи седемнайсетгодишен младеж, вперил поглед в изрезки от лъскави списания, рекламиращи всякакви електронни пособия, каквито братовчед му в Залива твърдеше, че притежава. („Няма ли видеокамера? — питаше Саджад. — Защо не ти изпрати снимки на модерното си видео, модерния си диктофон и модерната си кола, вместо изрезки от списания, каквито продават и тук на базара. Бог знае дали изобщо е напуснал страната — да не забравяме, че е син на Икбал все пак.“)

Хироко си помисли колко е странно, че през последните пет десетилетия никога не позволи на носталгията да приеме конкретна форма, въпреки всичко, проблясващо ефимерно в паметта й — разходките из Нагасаки с Конрад, безгрижният живот в дома на Бъртънови, дните в Истанбул, когато със Саджад откриваха любовта… Ала откакто Раза навлезе във възрастта, разделяща го от детството, внезапно я споходи желание да прекрачва отвъд Времето. „Сдържана японка в залеза на дните“ — хрумна й, но после се усмихна с известно задоволство и прогони абсурдната мисъл.

Раза вдигна поглед, забеляза майка си и разбра, че вижда лъскавите изрезки, които напъха между страниците на учебника, когато баща му настоя да се готви за изпитите поне по шест часа дневно. Той прикри смущението си с недоволно мърморене, стана и излезе на двора.

Напоследък изобщо не успяваше да предвиди превъплъщенията на сина си — в един миг на повърхността изплуваше милото, любящо дете, в следващия го заменяше безсловесно, избухливо създание. Ясно си спомняше кога Раза за пръв път показа другото си лице. Преди три години — беше на тринайсет — го попита защо напоследък не кани на гости приятелите си.

— Как да идват вкъщи? — извика той с толкова неочакван тон, че Саджад се втурна в стаята. — Та ти се разхождаш с разголени крака! Не можеш ли да се държиш по-пакистански?

При мисълта, че тийнейджърският бунт на сина им приема националистична окраска, Саджад и Хироко не знаеха дали да се смеят, или да плачат. (За известно време обаче тя прибра роклите и започна да носи шалвари и ризи у дома, макар преди да ги използваше само за „външно“ облекло; Саджад не каза нищо, само я изгледа леко обидено, осъзнал, че съпругата му е по-отстъпчива спрямо сина му, отколкото към него. След няколко месеца, когато Раза констатира, че ризите й са твърде тесни, Хироко се върна към роклите.)

Тя остави вестника и се накани да напомни на Раза, че днес Чхота има почивен ден и разтребването се полага на него. Разсея я обаче разбуненото чуруликане на лястовичките, които се хранеха от глинената купа с жито, провесена на смокинята в двора. Погледна през прозореца и видя Раза под дървото — взираше се небето и нехайно дъвчеше току-що откъсната клонка. Изпита задоволство. Утринният априлски бриз даряваше прохлада, синът й бе почти приключил с изпитите и скоро щеше да се върне към любимите си занимания — крикета и мечтите — а утре тя щеше да обядва с приятелка от Японския културен център и навярно ще получи работа по превод, която да й позволи да купи картината на Стария Делхи за шейсетия юбилей на Саджад.

Отклони очи от двора към стената срещу нея. Стените на дневните в повечето съседски къщи бяха покрити със снимки, картини, големи репродукции на красиви пейзажи или (у най-вярващите) снимки на свети места. Хироко обаче настояваше, че централно място в стаята трябва да заема само едно произведение на изкуството. От двайсет и пет години почетното място в тази стая се падаше на стилизирана графика с две лисици, която Саджад бе поръчал на петнайсетгодишната дъщеря на нейна приятелка от културния център срещу скромно заплащане от един сладолед и шарен гребен. Така отбеляза десетгодишния им юбилей. Тя сбърчи обичливо нос към лисиците и реши да ги премести в спалнята, когато пристигне картината от Делхи.

Вратата на съседната стая се отвори. Саджад се прозя, взе изоставения вестник и докосна бенката върху скулата й. Жестът се бе превърнал в ритуал още от първата сутрин, когато се събудиха един до друг в кораба от Бомбай до Истанбул, пет дни след като се ожениха. Попита го какво прави, а той й обясни, че проверява да не би пчелата да е отлетяла.

— Още ли спи Раза? — почуди се той и си наля чай с мляко от термоса върху масата. После забърса капките с ръкава. Хироко по навик въздъхна. Звукът — както и поклащането на главата в отговор — бе отглас от някогашните разпалени спорове. Според Хироко чистотата бе синоним на добри маниери. Според Саджад първата чаша чай, поднесена сутрин на мъжа от съпругата, е неотменима част от сложната система любезности, съставляващи живота на семейството. Двамата си спомняха първите брачни години като поредица от преговори и единодушно приемаха, че успешният им съвместен живот се дължи на способността им да се примиряват с резултатите от тези преговори, независимо коя страна е по-облагодетелствана.

Саджад винаги добавяше колко важно е, че са намерили свой собствен език, на който с наслада разговарят както с никой друг на този свят. „И други неща помагат“ — прошепваше в отговор Хироко нощем.

— Не, буден е. — Тя седна до Саджад и докосна ръката му. — Не му чети лекции да не прибързва с отговорите. Само ще го притесниш.

— Нали ти обещах вече? Кога съм нарушавал дадената дума?

Той намокри кърпа и я прокара по бретона й. Откакто Хироко започна да побелява, само с един поглед към косата й разбираше дали е прегледала сутрешния вестник. Петната от печатарско мастило издаваха навика й да прокарва пръсти по челото си, докато чете.

— Не бива да го правиш за мен, а за него — тихо каза тя.

Саджад седна и отпи от чая. Понякога се питаше дали отношенията със сина му щяха да са различни, ако Раза се бе родил по-рано. Вече щеше да е пораснал, да се е установил и да си печели хляба, а той нямаше да се паникьосва за бъдещето им всеки път, когато сърцето му прескочи или се събуди с непозната болка в гърдите. След преждевременното раждане през четирийсет и осма обаче Хироко започна да се страхува от последствията, които облъченото й тяло може да причини на наследниците им. Всички доводи на Саджад удряха на камък. На четирийсет и една години обаче тя разбра, че е бременна. А той изведнъж започна да брои годините до пенсия с нарастваща паника. Дотогава финансите не го притесняваха — имаха дом (купен с диамантите на Елизабет Бъртън), нямаше деца, щеше да получава разумна пенсия, а жена му подпомагаше семейния бюджет с преподаване. „Животът ни кара да бродим през странни лабиринти“ — рече си Саджад, натопи залък хляб в чая и замислено го задъвка. В началото на 1947 беше убеден, че до края на годината ще се ожени за жена, която ще се научи да харесва след сключването на свързалия ги завинаги брачен съюз; знаеше, че тази жена ще бъде избрана предимно с оглед на способността си да поддържа приемствеността на света, в който е израснал. И там, в този свят, в своята мохола той ще остане до края на дните си; там ще останат и децата му, и техните деца.

Ако тогава някой му бе казал, че ще се раздели завинаги с Дили още преди да настъпи есента — заради жена, която ще избере въпреки несъгласието на семейството си — щеше да плаче, да рецитира стиховете на Галиб, да съпреживява отпътуването на поета от Делхи, да ругае несправедливостта на сляпата страст, да запечатва мислено всички гледки, звуци и багри на живота в Дили, които ще го преследват до края на дните му, превръщайки всяко друго кътче на планетата в пустош от непрежалими загуби. Никога не би повярвал, че в Карачи ще се почувства като у дома си и най-горчиво ще съжалява само за усещането за сигурност, което му вдъхваше голямото семейство в Дили.

Сега дори и тази болка стихваше. Раза навърши шестнайсет и вече държеше изпитите за колеж — година преди съучениците си от квартала. Саджад погледна със задоволство към жена си, на която според него синът им дължеше острия си ум. Скоро момчето ще постъпи в юридическия колеж, на няколко крачки от сигурни доходи и непомрачено бъдеще, с които всеки баща би се гордял. И после, обеща си Саджад, ще престане да бъде толкова взискателен към него — няма да набляга на резултатите и постиженията и да проявява нетърпимост към по-фриволната му страна; ще си позволи удоволствието просто да се наслаждава на компанията на Раза.

— Ето го — изправи се Саджад, когато Раза влезе в дневната. Сивите му панталони и бялата риза бяха безупречно изгладени, а косата — старателно пригладена назад в чест на последния ден с училищна униформа. Обикновено косата падаше пред очите му и криеше лицето му от околните. Сега очите и скулите на майката, които изненадващо отстъпваха място на бащиния нос и устни, се виждаха ясно. И излъчваха красота.

— Бях забравил колко си хубав, когато се погрижиш за вида си. — Чу изсумтяването на Хироко и добави: — Какво? Това е комплимент.

— Трябва да вървя — каза Раза. — Не искам да закъснея за изпита.

— Почакай, почакай. Ще празнуваш ли довечера с приятели?

Раза поклати глава.

— Повечето имат още изпити. Ще излизаме в петък.

— Тогава тази вечер ще ви водя в китайския ресторант — обяви тържествено Саджад и погледна към Хироко да улови доволната й усмивка. — И можеш да сложиш това — ето, ще ти го покажа сега, няма да се стърпя до довечера.

Той махна на сина си да се приближи до стоманената ракла, свали покривката на цветя и отвори капака. Из стаята се разнесе мирис на нафталин.

— Трябваше да го проветря — измърмори Саджад, извади нещо, увито в тънка хартия, и подкани Раза да се приближи: — Ето.

Подаде кашмиреното сако на сина си и обяви:

— От „Севил Роу“.

— От Делхи? — Момчето докосна ръкава на сакото.

— Не, от Лондон.

Хироко забеляза как Раза вдигна ръка. Протегна длани към светлината, за да провери дали са чисти, едва тогава пръстите му се върнаха върху плата и го погладиха бавно и внимателно.

Хироко се усмихна, докато Саджад помагаше на сина им да сложи сакото, с което бе облечен на първата им среща.

— За бога! — намеси се тя. — Не ми е приятно да ви го напомням, но зимата си отиде.

— О! Гласът на разума се обади! Ресторантът е с климатик. Раза ще го сложи, като влезем.

Саджад бръсна невидима прашинка от реверите, за да намери благовиден предлог да погали сина си.

— Ще ми дадеш да го нося довечера? — попита Раза и поглади нежно ръкавите на сакото, чудейки се дали братовчед му в Дубай има толкова красива дреха.

Баща му го целуна по челото.

— Твое е. Подарък за младия ми адвокат. Гордея се с теб.

Раза свали сакото и внимателно го сгъна.

— Още не съм адвокат.

— Въпрос на време. — Саджад изглеждаше странно замислен. — Така трябва. Завършваш училище, отиваш в колеж, вземаш изпитите, доказваш на какво си способен и какво знаеш. Никой не може да ти отнеме това.

— Да, татко — автоматично се съгласи Раза.

Всеки баща в квартала на преселниците — всеки със собствена история как е започнал от нулата след разделянето на Индия — в момента държеше подобна реч на сина си. Навярно трябваше да се радва, че от него се очаква да се занимава с право, а не с медицина или инженерство. Трудно му беше обаче да изпита благодарност, при условие че някъде там, сред пясъчните дюни, съществува друг свят, където без да са полагали никакви изпити, момчета като братовчед му Алтамаш работят в хотели с ескалатори, асансьори и мраморни подове и получават достатъчно да си купуват всякакви скъпи и нови вещи и дори им остава да пращат на семейството си.

Хироко се вгледа в съпруга си и се замисли как макар през всичките години да твърдеше, че работата като мениджър в завода за сапуни го удовлетворява, откакто Раза се роди, думата „адвокат“ не слизаше от устата му. След пристигането им в Карачи Саджад направи само един опит да се върне към юридическата професия, в която винаги бе смятал, че един ден ще блесне. Адвокатът, на чиято врата почукал, го поканил да започне още на другия ден — със скромна чиновническа заплата. Саджад изредил всичките си умения и познания в областта на правото, но мъжът отсякъл: „Нямаш никаква квалификация.“ Същата вечер съпругът й се отдаде на отчаянието, но на сутринта отиде при наскоро пристигналия Камран Али, с чиято кола с Хироко се бяха отправили през мъглата към първия си брачен ден. Прибра се грейнал у дома и гордо, сякаш се е сбъднала най-съкровената му мечта, съобщи: „Мениджър! В завод с над сто работници!“

Тя знаеше, че отговорният пост му допада; гордееше се, че го уважават и успява да издържа съпругата и сина си, а до голяма степен и семейството на безпътния си брат Икбал в Лахор. Но останалите мечти — за кариера, която доставя голямо удовлетворение — паднаха върху плещите на Раза. И ако той само веднъж бе признал, че иска друго, тя щеше да намери начин да покаже на Саджад каква вреда нанася. Но попиташе ли го директно, момчето само се засмиваше и повтаряше: „Хабаус корпус! Ще добавим и латински към списъка от езици, които владея, мамо!“

Хироко взе сакото с ореол от натрапчив нафталинов мирис и го изнесе на двора да се проветри.

Саджад побутна Раза по гърба и каза:

— Хайде, принце мой. Върви победоносно!

Раза метна раницата през рамо — носеше си учебник да преговори за последно материала през обедната почивка между изпита по история и ислям — целуна майка си по бузата и се запъти през квартала към търговската улица, където три съседски момчета вече чакаха училищния автобус. В ранното утро повечето магазини бяха затворени, макар рекламите по металните ролетки да настояваха, че бизнесът никога не спира. На другия тротоар неколцина мъже разтоварваха щайги с писукащи пилета и ги вкарваха в касапницата в съседство с цветарския магазин, чиято търговия вървеше по мед и масло въпреки натрапчивата миризма на кръв току до прага му. „Щом бизнесът ти обслужва сватби и погребения — обичаше да казва цветарят, — успехът ти е в кърпа вързан, стига да не се намеси конкуренцията.“

— Младши! — поздрави го едно от момчетата — Билал — и подхвърли ябълкова огризка към краката на Раза.

Раза вече бе измъкнал учебника от раницата и с елегантен удар отпрати импровизираната топка към шосето, където една врана се спусна и го клъвна.

— Младшият е истински герой! — възкликна радостно Билал. — Вижте го — изрядно изгладен и вчесан!

Прякорът „младши“ преследваше Раза, откакто навърши десет и учителите му решиха да прескочи един клас и да се присъедини към единайсетгодишните.

— Билал, лично съм гладила тази риза. Ако я измачкаш, ще се ядосам много!

Момчетата се обърнаха към усмихнатата Хироко и по седемнайсетгодишните лица внезапно се изписаха детински изражения. Всички останали майки в квартала бяха „лели“, но Хироко си оставаше „госпожа Ашраф“ — бившата им и любима учителка, чието най-слабо неодобрение на мига въдворяваше ред и респект.

— Забрави си парите за обяда — каза тя на Раза и му подаде банкнота от пет рупии. — И си го поделете с приятелите. А сега побързайте, автобусът идва.

Яркото возило се спусна с ръмжене по тихата улица, стигна до момчетата и само позабави ход, колкото да скочат вътре с радостни викове.

— Сайонара! — викнаха те на Хироко, когато автобусът отново набра скорост.

Всъщност всички с изключение на Раза. Той говореше японски само когато бяха насаме вкъщи и не нарушаваше правилото дори когато приятелите му с удоволствие се перчеха пред майка му с няколкото думи, научени от филмите и книгите. Защо да научават, че знае езика на страна, в която кракът му не е стъпвал? Нима очите и скулите му и разголените крака на майка му не го отличават достатъчно от околните? Преди време, когато го пратиха в класа с една година по-големите момчета — огромна разлика на тази възраст — един учител отбеляза колко лесно се е адаптирал. Не виждаше смисъл да обяснява, че да се приспособява му помага не спокойствието, а заучената от най-крехка възраст стратегия как да прикрива явните несходства.