Камила Шамзи
Изпепелени сенки (40)

39.

Докато комбито под наем наближаваше границата, Ким Бъртън си позволи да помисли за последствията, ако открият скрития под одеялата в багажника афганистанец. Прескочи въпроса какво ще се случи с нея или с него и си представи утопичен свят, където имиграционните служители по границата са обучени да идентифицират американци, страдащи от чувство за „либерална вина“.

Свали стъклото на прозореца, усмихна се на канадския митничар и му подаде шофьорската си книжка.

— Не е от най-добрите ви снимки — каза той. — Дълго ли ще останете?

— Само няколко часа.

— Хайде, хайде. Заслужаваме да ни отделите повече време.

— Не и през януари. Ще дойда пак през пролетта.

— Ще се оглеждам — отвърна той, подаде й шофьорската книжка, намигна й и й махна да продължи.

„Не го правя от чувство за вина“ — напомни си тя, макар по време на пътуването съвестта й да се обади, когато се замисли как винаги бе приемала за даденост възможността свободно да влиза и да излиза от чужди държави (просто не бе посещавала страни, които изискваха визи от американците). Миналата година остана шокирана, когато помоли Хироко и Илзе да дойдат с нея в Париж, и разбра колко трудно ще издадат виза на Хироко — „не си струва усилията“, тъжно заключи японката, след като прегледа списъка с необходимите документи.

— Можеш да излезеш — подвикна тя, когато границата остана зад гърбовете им и от двете им страни се ширнаха само заснежени полета.

Абдула се прехвърли на задната седалка.

— Тук ли да остана, или да мина отпред? — попита с предпазливата любезност, която замъгляваше безнадеждно истинската му личност.

Ким сви в отбивката, за да се прехвърли спътникът й отпред. Той излезе, пристъпи към полето, наведе се и пъхна ръка в снега. Тя стисна волана и се замисли дали да не натисне газта. Абдула седна до нея. Ръката му беше в сняг до лакътя.

— Дълбок е — каза. — Миналата година с приятелите ми направихме снежни ангели в Сентрал Парк. — Говореше, без да я гледа.

— Пътувал ли си извън Ню Йорк? — попита тя.

За приблизително трийсет минути щеше да го докара до ресторанта за бързо хранене край Монреал, където трябваше да го чака мъжът, обещал да го поеме по-нататък. Трийсет минути в кола с афганистанец. Извърна крадешком очи и го видя старателно да изстъргва снега от черната си ръкавица. Успокои се, че нищо не я заплашва.

— Само веднъж — отвърна той. Говореше бавно, подбираше внимателно думите — или си даваше сметка, че акцентът му не е лесноразбираем. — Приятелят ми Кемал нае ван и ни заведе по време на Рамазана в една джамия в Масачузетс. Бяхме седмина — двама турци, един афганистанец, един пакистанец, двама египтяни и един мароканец. Всички тръгнали на пътешествие из Америка.

— Само веднъж? За десет години!

Почувства се неудобно заради недоверието, разкриващо неспособността й да си представи живот без екскурзии и пътувания.

— Да! Удивително е как се шофира в Америка извън градовете — усмихна се Абдула. — Пътните знаци! Толкова се смяхме на пътните знаци!

— Какво им е смешното?

Усети как устните й се извиват в усмивка, горяща от желание да открие споделена шега, но неспособна да разбере какво им е веселото на „пътните знаци“.

— За всичко, всичко, което е на пътя, всичко, което може да се случи, има табела. „Пресичат елени“, „Пресичат лосове“, „Пресичат възрастни хора“, „Внимание! Деца!“, „Падаща скала“. Само една скала? Този не го схванах.

Ким най-сетне се засмя искрено и поотпусна хватката върху волана. Едва сега почувства колко вдървен е вратът й от напрежение. Успя дори да се пошегува, подмятайки нещо за Сизиф.

Усмихнат плахо, той я погледна и продължи:

— „Мост отпред“, „Шосето се разширява“, „Шосето се стеснява“. Приятелят ми Кемал — турчин е, много образован — се почуди какво ли е да живееш в страна, където обявяват всички вероятности с ярки луминесцентни букви. Питахме се какво ли ще стане, ако в такава страна се случи нещо неочаквано, нещо съвсем непредвидено.

Ким извърна рязко глава към него, но Абдула задълбочено въртеше ръка пред радиатора и сушеше ръкава на сивото си зимно палто. Тя не забелязваше знаците по шосето, но знамената я впечатляваха. Макар от месеци в града да се вееха стотици флагове, изобилието им все още я изненадваше. Знамена, залепени върху задните стъкла или броните на колите, знамена, веещи се по антените, знамена, провесени от прозорците на апартаментите, знамена върху рекламните постери (логото на компанията, отпечатано дискретно, но очевидно по патриотично-капиталистически маниер). Знамената й напомняха как Илзе на шега отбелязваше, че фразата „Бог да благослови Америка“ й звучи като реклама, а не като императив („Ученици, пазарувайте помагала оттук“, „Майки — зарадвайте децата си със супите на «Харти» — подарък за сърцето“, „Боже, благослови Америка“). Но макар да знаеше, че и баба й, и баща й биха присвили иронично устни при вида на този парад на патриотизма, тя го намираше трогателен. Питаше се обаче как ли го възприема афганистанският й спътник.

— И после разбрахме — каза той — какво ще направи Америка, ако й се случи нещо неочаквано.

— Определено — отвърна тя, открила, че напрежението на тялото й се е пренесло в челюстите, които едва оформиха думите.

Този път той погледна право към нея.

— Не, нямах предвид… — Поклати обидено глава и Ким се почувства виновна, а после ядосана, задето се чувства виновна. — Онази нощ на път за Ню Йорк бях задрямал. После усетих, че всички коли пред нас забавят ход и заобикалят нещо. Разсъних се и помислих, че на шосето има труп. Ала Кемал се засмя. Пред нас, осветена от фаровете, се издигаше купчина сини и розови играчки — плюшени зайци и мечета.

Мекият му глас я накара да си представи как колите почти благоговейно намаляват скорост и внимателно заобикалят, за да не смачкат някоя розова опашчица или синьо ухо. Тих момент, обединил с вълшебството си всички по тъмната магистрала.

— И Кемал също заобиколи — каза тя.

Не беше въпрос, докато Абдула не отговори, а извърна глава и се загледа в девствената белота навън.

Минал е право през плюшените играчки. Гротескната представа я обърка — дали страда от наивна американска емпатия? Бомбардирайте Афганистан, но, за бога, не мачкайте розовите зайци!

Абдула се колебаеше дали да й разкаже. Дали да признае как помоли Кемал да мине съвсем близо край купчината и как всички протегнаха жадни ръце, а меките играчки им припомниха забравена отдавна мекота. Всички имаха дете, племенник, братче или сестра, на които да изпратят подарък следващия път, когато някой от щастливците с легални документи замине за родината. Сега синът на Абдула спеше с кадифеното синьо зайче, изпратено му от бащата, когото никога не бе виждал.

Но Ким Бъртън можеше да ги помисли за крадци — шайка, възползвала се от разсипаната на пътя стока.

След кратко мълчание тя се обади:

— Говориш много добре английски. Как го научи?

— Когато пристигнах в Америка, помнех само преподаденото от Раза. Но през първата седмица в Джърси отидох в джамията и попитах имама дали може да ми помогне да науча английски. Намери ми пенсиониран учител от Афганистан, който каза, че го приема като фарз — знаеш ли думата? Не? Означава религиозен дълг. Много важна за нас дума. Та той каза, че да преподава на муджахидин за него е религиозен дълг. Не всички са забравили какво сме направили за Афганистан, за света. Не всички са забравили.

— Дори не мога да си представя какво си преживял — предпазливо изрече Ким, като прехвърляше внимателно думите си наум, за да не прозвучат обидно. — През всичките тези години на борба срещу Съветите.

— Никой не може. Войната е като болест. Докато не го преживееш, не знаеш какво е. Но не. Това сравнение не е подходящо. Заболи те тук, подуеш се там, пипне те настинка и не те оставя. Мислиш си, че е нещо наистина лошо. Ала войната… Страни като твоята винаги водят войни. Но винаги някъде другаде. Болестта винаги е някъде другаде. Ето защо водите толкова войни — понеже не разбирате войната. Трябва да я опознаете по-добре.

Във възцарилата се тишина и горещината от прегрелия радиатор Ким усети колко неловко се чувства и се въздържа да отговори: „Значи твърдиш… че за да спрат войните, всички трябва да ги изпитат на гърба си?“

Но защо се чувстваше така? Нали му помагаше? А Абдула се държеше, сякаш не й дължи нищо. Тази сутрин се срещнаха на уречения предишния ден ъгъл на улицата, той й благодари много учтиво, настоя да остане под одеялата, докато напуснат Америка, а ако на границата претърсят колата, да каже, че се е скрил отзад на бензиностанцията, понеже Ким оставила комбито незаключено. Но с това изчерпа въпроса. Не призна дори, че тя нарушава законите на страната си заради някого, в чиято невинност не е убедена.

Снегът по ръкава му се превърна в тъмно петно вода, което той започна да подсушава — много старателно — с носната си кърпичка. Доказана ли е историята, която брат му беше разказал на Раза? Откъде да са сигурни, че ФБР е почукало на вратата му само защото е афганистанец? Че е побягнал просто защото няма легални документи? Да си афганистанец не означава непременно, че си терорист или измамник, но не звучи ли абсурдно — дори унизително — идеята, че щом е афганистанец, значи е невинен? Ако говори истината, защо просто не е отишъл във ФБР? Независимо колко са строги правилата в името на сигурността, никой — никой — не може да пострада само защото е нелегален чуждестранен работник. Хайде, де! Трябва да закрият Ню Йорк, ако започнат да броят и това за сериозно престъпление. И какво, ако ФБР го предаде на Бюрото по емиграция? Ще го депортират. В Афганистан. Удобно настанен в самолета.

Тя свали стъклото и пусна режещия вятър в колата, въпреки че Абдула се сви и закри уши с длани. Да ги запази от студа или от свистенето?

Събитията се развиха толкова бързо. За по-малко от десет часа се запознаха и отпътуваха.

— Какъв е смисълът да отлагаме? — отвърна Хироко, когато Ким предложи да не прибързват. — Агентите от ФБР вече са ходили в гаража, откъдето е взел таксито на лизинг, и в дома на мъжа, който поема нощната смяна. Разпитвали са за Абдула. Този следобед се обадил на мъжа в Канада, който урежда заминаването му, и съобщил, че утре пристига. Казах ти — аз ще го закарам.

Заради Хироко всичко изглеждаше неизбежно — пътуването, точният ден, невинността на афганистанеца. И Ким постъпи в разрез с всичко научено. Не обмисли в какви точки историята на Абдула ще се огъне. Просто си легна и заспа, след като приятелката й й позволи да го откара до Канада. Всъщност — едва сега го осъзна — насочила всичките си усилия да попречи на Хироко да преведе афганистанеца нелегално през границата, така и не успя да прозре останалите опасности.

— Хироко е забележителна жена, нали? — попита Ким и вдигна стъклата на прозореца в отчаян последен опит да намери пресечна точка със събеседника си.

— Благодарение на нея Раза има запазено място на небето — отвърна той. — Представи си, през целия си живот да знаеш, че раят те очаква.

— Не разбирам.

— Тя е приела исляма. За привлеклите някого в лоното на исляма и за децата и внуците им е отредено място на небето. Седем поколения напред. Дължим уважение и на приелия исляма. Раза ще отиде в рая не само благодарение на баща си, но и на майка си. И децата, и внуците му също. Така пише в Корана.

— Чел ли си Корана?

— Разбира се.

— На език, който разбираш?

Внезапно движението се засили, подминаващите ги коли й вдъхваха увереност и никакъв страх да не накърни нечии чувства не би могъл да засенчи негодуванието й от опита му да сведе Хироко до катапулт, изстрелял съпруга и сина й към небесните селения, където — според налудничавите вярвания на афганистанците — на самата нея не се полага място.

— Разбирам исляма — напрегнато изрече Абдула.

— Приемам отговора за „не“. Аз съм чела Корана — на английски. Повярвай ми, там не пише нищо подобно. И, честно казано, що за рай е това, щом на някого се полага по-кратък път? Седем привилегировани поколения!

— Не говори така, моля те.

— Кажи ми нещо. Само едно нещо. — Обзелият я гняв заглуши всичко останало. — Ако афганистанец загине, убивайки неверници в страната си, направо на небето ли отива?

— Ако хората, които убие, са окупатори, нашественици — да. Той е шахид. Мъченик.

— Той е убиец — каза Ким.

Колко бавно, неохотно се разтвориха пръстите й да хвърлят първата шепа пръст върху ковчега на Хари… Тогава сърцето й разбра, че всички въображаеми утрешни дни между тях — Делхи, спокойни разговори, дни, в които ще чуят историите си докрай — никога няма да настъпят. Заради един мъж с автомат. Винаги си бе мислила, че баща й е недосегаем. Но го уби един афганистанец с автомат, за когото Хари Бъртън е бил просто неверник и окупатор, чиято смърт отваря пътя към рая.

— Погнусена съм от вашето „небе“.

— Да не говорим повече.

— Да не говорим.

Не изрекоха нито дума повече. Помежду им се възцари задушаващо напрежение, докато най-сетне Ким сви в паркинга на ресторанта за бързо хранене, посочено от Абдула. Ала когато отвори вратата на колата, той каза нещо на арабски. Ким долови само думата „Аллах“. После Абдула добави:

— Няма да забравя какво направи.

Какво всъщност направи? Тя проследи как той прекосява паркинга като човек, запътил се към свободата. След него в ресторанта влезе семейство с две деца.