Камила Шамзи
Изпепелени сенки (39)

38.

Когато стигна в Мускат, Раза узна, че мъжът с кървясалото око е бил прав. Не му стигаха душевни сили да издържи пътуването. Съзнанието му се беше разпаднало.

— … ей така! — Мъжът с кървясалото око смачка нара в плота на масата. Нежно вдигна едно рубинено зрънце от разцепения плод, намигна и го подаде на Раза. Червената сълза под клепача му изчезна от полезрението на Раза точно когато пред очите му изплува рубиненото зрънце.

— Той ще помогне на Абдула да влезе в Канада — каза Исмаил, който очевидно нервничеше, откакто влязоха в тази спартанска стая в съседство с централния кандахарски базар.

Мъжът махна пренебрежително с ръка.

— Това не ме интересува. Абдула веднъж е издържал пътуването; ако извади късмет, ще оцелее отново. Този тук, този тук е друго нещо. Остави ни насаме.

Когато Исмаил затвори вратата, той махна с ръка на Раза да седне.

— Като те гледам как стискаш тази чанта, сигурно е пълна или с любовни писма, или с пари. За твое добро се надявам да е второто. Не си достатъчно отчаян да издържиш пътуването на безнадеждността.

Раза се отпусна. Вече плуваше в свои води — в света, където всичко е възможно на съответната цена.

— От Иран до Мускат обаче се налага да пътуваш така…

След много чаши чай мъжът с кървясалото око махна с ръка на мъжа, който сновеше приведен из стаята и събираше едно по едно зрънцата от нара, с които той замеряше стените, докато се пазаряха с Раза.

— Изпусна първокласната екскурзия до Иран. Но ако почакаш няколко седмици…

— Не — отвърна Раза и се изправи. Раницата му бе олекнала значително, макар да забеляза шокирания поглед на мъжа от все още внушителната й тежест. — Няма да отлагам. Мускат е близо до Иран.

— Само прекосяването на морето ще ти се стори най-дългото пътуване на света — усмихна се мъжът.

Раза напусна Кандахар по изгрев-слънце в пикап, притиснат между шофьора и въоръжения телохранител. Собственият му джип остана при Исмаил, придружен от обещание — в което и двамата се съмняваха — че ще намери начин Абдула да се добере до Канада. Исмаил му предложи да нощува при него, но той предпочете да преспи у двамата патханци. Мъжът с кървясалото око го предупреди през смях, че на Исмаил не му е останал и един чаршаф, понеже разпродал всичко, за да плати за завръщането на брат си в Афганистан. Раза пъхна хиляда долара в жабката на джипа. Щедрата сума всъщност не олекоти особено раницата му.

Шофьорът и телохранителят не бяха словоохотливи и с еднакво безразличие посрещаха и опитите му да ги заговори, и конвоите на НАТО, с които се разминаваха по пътя извън Кандахар. Раза заспа и щом се събуди, шосето беше изчезнало — видя само пясък и поне дузина еднакви яркосини пикапи с тъмни стъкла. Отнякъде се появиха още въоръжени мъже и заеха позиция в каросерията на пикапа. Возилата се втурнаха през пустинята с обезкуражаваща скорост, разгонвайки животните в безлюдния свят, където властваха само законите на преследването и бягството.

— Заради мен ли е всичко това? — попита Раза телохранителя.

Мъжът махна назад към въоръжените афганистанци в каросерията, седнали върху купчини платнени чували, и Раза си спомни как лично разнасяше дозите хероин по стаите на най-видните гости на дубайския хотел, инструктиран на всяка цена да задоволява всичките им прищевки, за да се върнат отново.

Раза тъкмо си помисли, че занапред пред очите му ще се стели само пясък, когато се случи нещо необичайно. Конвоят мина край група номади, които се придвижваха пеш из пустинята. И най-сетне — като по чудо — видя жени.

С открити лица, с ръце, покрити с гривни, и с ярки дрехи. Винаги си ги бе представял красиви — приказните жени, заради чиито усмивки принцовете се впускат в митични подвизи. Сега усети, че е достатъчно и самото им присъствие.

— Спри — каза на шофьора, но, естествено, никой не го послуша, и след секунди наоколо остана само пясък.

Ала и тази мимолетна гледка го хвърли в дълбока меланхолия — не, не меланхолия. Усещаше улджхан. Сега чувстваше на урду — тъгата и вълнението се преплитаха като двете срички на кратката дума. Замисли се за мъжа, чието име така и не успя да приеме като свое, за немския годеник на майка си, който се озовал в непозната страна с непонятен език и се заел да го научи. Беше сигурен, че онзи Конрад би намерил начин да спре конвоя. Той би видял в пустинята нещо повече от бряг без море. Не би прекарал повече от месец в Афганистан, без да се сближи с тази земя.

Раза не знаеше, че всъщност са стигнали крайните предели на Афганистан. Пикапът изкачи поредната пясъчна дюна и пое към постройките в пясъчен цвят от другата й страна.

— Тук слизаш — каза въоръженият мъж до него.

Той посочи мъжете, които посрещнаха конвоя.

— Те ще те поемат.

Мъжът, отговарял досега на всичките му въпроси едносрично и със свиване на раменете, го погледна с искрено съчувствие и каза:

— Помни, че ще свърши. И следващият етап ще свърши.

Призори на другия ден Раза повтаряше думите му наум като молитва, прогонваща духовете на безумието.

Намираше се в друг пикап с покрита каросерия, въпреки че този беше на десетилетия и няколко еволюционни стъпала по-назад в сравнение с лъскавите сини всъдеходи. Забеляза успокоителна прилика с пикапа, с който патханецът откарваше него и съседските момчета до училище и обратно. Спомни си как тогава се присмиваше на останалите момчета, притиснати на двете успоредни пейки отзад, докато той седеше отпред и учеше пащу от шофьора, а през малкото прозорче зад него наблюдаваше как съучениците му го „поздравяват“ с неприлични, но незлобливи жестове. Ако се возеше при тях, никога нямаше да научи пащу, нямаше да заговори Абдула, никога нямаше да му се случи всичко, довело го до дъното на каросерията, в която патхански момчета мятаха едри зелки.

— Зеленчуците пресичат границата без документи, затова се налага да се превърнеш в зелка — обясни му един от мъжете от пясъчното село.

И сега Раза се опитваше да запази хладнокръвие, докато кръглите глави покриваха коленете, гърдите, лицето му…

— Ще се задуша! — извика той.

— Ще си първият — отвърна глас, очевидно заинтригуван от това.

Повечето време прекара свит под платнището, затиснат до врата от купчината зелки. Когато наближиха границата, шофьорът рязко спусна капака към каросерията, Раза пое дълбоко дъх и се сниши. Само след секунди лавината от зелки в тресящия се пикап го засипа и отряза достъпа на въздуха и светлината. И така — вдъхващ миризмата на зелки, смачкан под тежестта на зелки — Раза пристигна в Иран.

Времето се точеше безкрайно бавно. Пикапът сякаш чака цяла вечност на границата. Зелките заглушаваха всички шумове с изключение на биенето на сърцето му.

Поеха отново, но той не посмя да се изправи. Преди да потеглят, го инструктираха строго да чака знак от шофьора, че опасността е отминала. Въздухът обаче сякаш се беше изчерпал.

Най-сетне шофьорът спря и вдигна преградата. Раза изскочи от купчината толкова енергично, че зелките се разлетяха като фонтан над главата му. Задиша с пълни гърди. Шофьорът наблюдаваше през смях как Раза, размахал ръце като плувец, си проправя път през морето от зелки.

— Позабавлява ли се? — попита шофьорът и му подаде ръка, за да скочи на земята. — Зелева супа за вечеря!

След въоръжените наемници на мъжа с кървясалото око, компанията на шофьора Ахмед бе истинско удоволствие. Докато пътуваха на юг към крайбрежието, Ахмед му обясни, че е от номадско семейство. Ала войната и сушата сложили край на някогашния им живот. След векове скиталчества се заселили неохотно край границата. Късметлиите ставали шофьори, неудачниците — събирачи на камъни.

— Най-лоши са сухопътните мини — констатира той, докато Раза се чудеше що за професия е „събирач на камъни“. — Навремето пътувахме на големи групи, за да сме в безопасност. После започнахме да се придвижваме по трима-четирима, та ако някой настъпи мина, другите отзад да видят телата — или кръжащите над тях лешояди — и да избягват мястото.

Ахмед се усмихна широко и Раза се почуди дали да му вярва.

Прииска му се да попита Ахмед къде — или какво — е домът на неговия народ. Но макар да знаеше как да попита откъде е някой или къде живее, думата за „дом“ на пащу му убягваше. Помъчи се да измисли начин да го обясни, но смисълът се изплъзваше.

Потънал в разговор с Ахмед, едва след време осъзна защо Иран му изглежда толкова различен въпреки топографската близост с Афганистан.

— Няма война — каза, когато най-сетне разбра.

Ахмед кимна и за пръв път не се пошегува. Не попита и каква връзка има заключението на Раза с обсъжданата досега тема за отровните змии в пустинята Дашт-е-Марго — Пустинята на смъртта — която Раза бе прекосил, без да знае името й.

През нощта спряха в хотел, където той удиви Ахмед с познанията си по фарси. Потеглиха призори. След малко ги настигна кола с жени с шалове на главите и тъмни очила, които му заприличаха на любимите на Хари холивудски актриси от петдесетте. Няколко секунди колата и пикапът се движеха успоредно, а Ахмед подвикваше към жените: „Коя ще се омъжи за мен? Коя ще вземе приятеля ми Раза? Защо се движите по шосето, нали ангелите летят?“, а жените крещяха в отговор: „Не искаме съпрузите ни да смърдят на зеле!“, „Жените са по-извисени от ангелите, не ни обиждайте!“ — и заглеждаха Раза, който кротко им се усмихваше. Скоро свиха в друга пресечка, дарявайки ги с въздушни целувки за сбогом, докато шофьорът се държеше театрално за сърцето, а Раза мърмореше: „Обичам Иран.“

Вече си мислеше, че е загърбил най-страшната част от пътуването, че зелките са били бойното му кръщение, и за пръв път след смъртта на Хари му олекна. Пустинята остана зад тях и той посрещна морето на хоризонта с тържествуващ вик. Карачи, Дубай, Маями… все крайбрежни градове, но едва когато зърна иранското крайбрежие, осъзна колко са му липсвали.

Ахмед обаче ставаше все по-мълчалив.

— Защо просто не останеш тук? — попита, когато вече усещаха морския мирис откъм доковете. — Щом бягаш от американците, Иран е подходящо място. Дори говориш езика. И жените са хубави — и са шиити като теб, хазаре.

Разбра какво тревожи толкова Ахмед едва час по-късно, след като прегърна номада за сбогом и обеща, че в по-добри времена ще се завърне и двамата ще обиколят Азия в пикап без зелки. Капитанът, при когото Ахмед го остави, го отведе до дървено корабче с малък мотор. Раза попита къде да седне и капитанът посочи дървените греди под краката им:

— Тук долу.

Раза се засмя, но капитанът остана сериозен.

— Изпразнил ли си си бъбреците? — поинтересува се.

— Какво?

— Хайде. През лодката. Ще излезеш чак в Мускат. И долу няма място за чантата ти.

Раза стисна раницата.

— Нося свещени предмети. Кълна се в майка си…

Капитанът махна с ръка.

— Само побързай.

Капитанът вдигна една от дъските на палубата и отвътре долетяха гласове. Колко ли бяха натъпкани там?

Много. Твърде много. Раза надзърна в търбуха на корабчето и видя само хора — легнали хора и втренчени в него очи. Неколцина се развикаха — на урду и фарси:

— Стига толкова. Няма място!

— Хайде — нареди му капитанът. — Влизай. Вече закъсняхме заради теб.

Раза надникна пак. Между телата нямаше никакво разстояние. Хората лежаха проснати като нещо познато, но какво? На какво му напомняха? На нещо ужасно, което го принуди да отстъпи рязко и да се блъсне в капитана, който изруга и го бутна напред. Раза се строполи върху хората, които нададоха болезнени стенания, заблъскаха го насам-натам, докато незнайно как се озова в тясното пространство между двама мъже и диханието му се включи в общата въздишка — на безнадеждност, на отчаяние — която се понесе в трюма. Щом капитанът захлопна дъската и вътре стана тъмно като в рог, разбра какво му припомниха натиканите едно до друго тела — масовия гроб в Косово.

В тъмното мъжът вляво го улови за ръката.

— Колко още остава? — попита и Раза разпозна по гласа, че говори дете.

Не му отговори. Страхуваше се, че ако отвори уста, ще повърне от вонята — на мазут, на влажна дървесина, на хора, за които къпането отдавна се е превърнало в излишен лукс. Дъските под него бяха хлъзгави; не смееше да си представи какво друго освен морска вода ги е намокрило.

Когато лодката отплава, положението се влоши още повече. Отначало лекото поклащане бе поносимо, но щом излязоха в открито море, вълните заблъскаха жестоко главите им и всички се подпряха на лакти. Морската болест не закъсня. Не след дълго вонята от повърнато засенчи всички останали миризми. Афганистанското момче до Раза страдаше най-много; хлипаше и плачеше за майка си.

Раза затвори очи. Години наред бе седял край лагерните огньове, заслушан в историите на местните наемници за бягства — в корабни трюмове, в камиони — но едва сега разбираше какъв ужас са преживели. Какъв ужас е преживял Абдула. Абдула бе предприел веднъж това пътешествие, щеше да го направи пак. През Атлантика по този начин — невъзможно. Никой не можеше да го понесе. Що за свят принуждаваше тези мъже да го понасят?

Постави раницата под главата си, легна, вдигна момчето, което плачеше и се гърчеше до него, и го сложи върху себе си, за да го предпазва от клатенето.

Момчето въздъхна и отпусна глава на гърдите му.

Часовете се нижеха бавно. Не продумваха — разговорите бяха от друга вселена. Следобед трюмът се нажежи като пещ. Неколцина припаднаха, включително момчето, което се отпусна като труп върху Раза. Но той не го отмести. „Хари би направил същото за мен“ — помисли си. После му хрумна, че Хари не би позволил да стигне дотук.

„Няма начин да оцелеем“ — разсъждаваше Раза. Пред очите му изплува образът на майка му. Няма да разбере, че е умрял. Мъртвата човешка стока е безименна. Хироко ще чака да й се обади. Колко? Кога ли ще почувства, че е изгубила още едно любимо същество? Раза изхлипа. Нищо, че останалите щяха да го чуят.

Дъската се вдигна и в трюма нахлу лунна светлина. Той не разбра какво означава това, докато в правоъгълника не се появи лицето на капитана.

— Тихо! — викна в отговор на немощните радостни възгласи. — Раза Хазара, къде си? Излизай. Останалите да не мърдат. Още не сме стигнали.

За пръв път в живота си усети такъв срам, почувства се като истински предател. Посъвзелото се момче се вкопчи в ризата му: „Вземи ме с теб“, ала Раза успя да прошепне само: „Съжалявам.“ Бръкна в раницата си, извади няколко пачки и ги пъхна в ръката на момчето.

— Не казвай на никого за тях — рече той и запълзя през телата. Протегна ръка и капитанът го издърпа горе. В миг му хрумна да пусне раницата в трюма, но парите му трябваха и за друго. Извърна очи от мъжете, които вдишваха жадно големи глътки чист въздух, преди дъската да се захлопне отново.

Малка лодка с весла чакаше до кораба. От нея долетя глас:

— Раза Хазара? Побързай. Самолетът закъснява заради теб.

Той скочи в лодката, но преди да седне, мъжът го блъсна с веслото и го събори във водата. С последни сили успя само да метне раницата в лодката.

Изплува, плюещ вода и замръзнал до кости. Мъжът с греблото му подаде торба.

— Тук има дрехи. Свали тези. И използвай това — каза и му подхвърли калъпче сапун.

Въпреки че настояваше да побързат, мъжът го остави да поплува гол в студената вода, вперил поглед в небесната шир.

„Никога няма да съм същият — помисли си Раза. Гледаше как морето отнася надалеч мръсните му дрехи. Улови само сакото на Хари и промени изречението: — Не искам повече да съм същият.“

В лодката го очакваха вода, храна, шалвари и риза, съвсем малко по-големи от необходимото. Толкова можеше да понесе — повече лукс би го отблъснал.

Призори лодката стигна брега. Там ги чакаше поредният син и лъскав пикап. Този път не се опита да заговори шофьора и въоръжения мъж. От ума му не излизаше момчето, положило глава върху гърдите му. Да му беше дал номера на Алтамаш и Хюсеин! Дубай не бе далеч от Мускат.

Красиво павирани улици ги отведоха до частно летище. На пистата стоеше самолет.

Един от мъжете в пикапа придружи Раза по стълбичката, отвори вратата на самолета и се ухили:

— Добре дошъл в зоопарка!

От вътрешността на самолета долитаха странни звуци.

Раза влезе предпазливо.

Син рибар разпери криле, бял паун събра опашката си, папагали ара запищяха, бебе мравояд падна от гърба на майка си и запротестира кресливо, африкански диви кучета оголиха зъби, под черно покривало се разлетяха птици. В единия ъгъл спеше горила.

Въоръженият посочи клетката с горилата.

— Ще пътуваш в маймуната.

Тогава Раза разбра колко прав е бил мъжът с кървясалото око. Съзнанието му наистина се предаваше.