Камила Шамзи
Изпепелени сенки (26)

25.

По залез-слънце на четвъртия ден, откакто Раза бе напуснал Карачи, Саджад Али Ашраф почти се бе примирил, че ще се прибере след поредното безплодно щуране между пристанището и рибарския кей и разпитване на всеки срещнат рибар и шофьор на камион дали познава афганистанското момче Абдула. Имаше успех единствено на втория ден, когато на пристанището се натъкна на шофьор на камион, който се сети за Абдула и му каза, че момчето работи с друг патханец. Саджад си спомняше бегло момчето и мъжа, с които разговаряше Раза онзи ден преди няколко месеца, когато с Хари пазаруваха на рибния кей. Мъжът обаче не знаеше как може да открие Абдула или патханеца.

— Но често ги виждам или тук, или на Западния кей. Все ще се появят пак.

— Той няма да се появи — каза Хироко вечерта, когато Саджад най-сетне вдигна ръце и се прибра у дома. — Вече е в някой лагер по границата с Афганистан. Какво изобщо се надяваш да намериш на пристанището, Саджад?

— Може би приятелят му, другият патханец, ще знае повече. А какво да направя, Хироко? Да си седя у дома и да играя карти, докато синът ми си въобразява, че е филмов герой. Само дето там размахват истински автомати и бог знае какво още вършат. Как ще постъпят, като разберат, че ги лъже? Хазара! Какво си мисли… полудял ли е? Да не би да се дрогира? Тези афганистанци и техните макови полета! Казвам ти, че на този Абдула не му е чиста работата.

И така, призори той отиваше на пристанището да чака патханеца, когото дори не знаеше дали ще разпознае по беглия си спомен и описанието на другия шофьор, но пък със сигурност чувстваше, че не може да отиде на работа, сякаш нищо не се е случило. По цял ден, докато се стъмни, сновеше между пристанището и Западния кей, а колата му обсаждаха улични хлапета, на които плащаше да следят за патханеца. Обещанието му да възнагради щедро онзи, който го намери обаче, само увеличи броя на фалшивите сигнали. Скоро трябваше да се откаже. Управителят на завода за сапун — роднина на Камран Али, с чиято кола Хироко и Саджад напуснаха Мусури преди цяла вечност — прояви разбиране, когато Саджад се обади да помоли за отпуска, но разбирането се ограничаваше само до няколко дни.

Късно на четвъртия ден — докато Раза се взираше в отразеното в мръсния прозорец на влака лице с искрено отвращение — Саджад крачеше по доковете на Западния кей. В залива бяха закотвени различни кораби, а зловонието на петрол засенчваше всички природни морски миризми. Надвесените заплашително над доковете кранове сякаш размахваха огромни ръце. Но той беше приковал поглед — най-сетне, най-сетне — в едно познато лице. Шер Мохамад, шофьорът на рикша, който докара Хари. В момента Шер Мохамад клатеше глава, а жилестият мъж пред него ядосано жестикулираше.

Четири дни Саджад отправяше молитви към небето. В живота му религията винаги беше само постоянен далечен декор, но сега молитвата се оказа ритуал, запълващ миговете, докато се луташе напред-назад с колата, през очите му се изнизваха уличните хлапета и поклащаха отрицателно глави, а той чакаше някакво спасение. Тялото му се свеждаше напред, а устните му повтаряха молитвата „Аят-ул-Курси“, понеже отдавна бе установил, че не притежава майчиния талант да намира покой, разговаряйки с Бог, все едно Той е капризен любовник. Не можеше да кори фамилиарно и свойски Всевишния. Затова му се молеше на непонятен език и усещаше, че не греши, задето се обръща с неразбираеми думи към Онзи, отказал да се смили, когато убиха Алтамаш, когато заклаха децата и жената на Икбал, когато Саджад влезе в истанбулското консулство, но все пак благоволи да го дари със син, когото бе очаквал толкова отчаяно, макар да не го съзнаваше до… честно казано… досега. Обикна Раза още когато за пръв път пое малкото телце в прегръдките си, но скоро започна да го възприема като даденост — като всяка благодат в живота си, освен Хироко.

Но когато разпозна Шер Мохамад и си спомни, че онзи ден, когато Раза се бе запознал с афганистанското момче, шофьорът на рикшата бе паркирал и ги чакаше пред входа на пристанището, Саджад се олюля от залялата го внезапно вълна от гореща благодарност. Няколко секунди се взира в Шер Мохамад, замислен колко неочаквана форма приемат понякога отговорите на човешките молитви — като този дребен мъж, с два-три зъба в устата и разкъсано ухо. Саджад обаче бе убеден, че той ще му помогне да намери Раза; в присъствието му тук ясно съзираше намесата на Провидението.

Прииска му се да падне признателно на колене, но пред краката му се плискаше почерняла от мазут локва, а Хироко нямаше да се зарадва, ако се прибере у дома със съсипани шалвари. Затова само се втренчи в огнената зеница на залеза, отразена в тъмната вода. „Ще бъда по-добър баща — обеща си Саджад. — Ще приема всеки път, по който пожелае да поеме в живота.“

В локвата блещукаха дъги. Прииска му се да ги вземе в шепа и да ги отнесе у дома на Хироко. Ще влезе в двора, ще подхвърли нагоре дъгите, за да се заловят за клоните на смокинята, и ще повика Хироко да седне под цветния балдахин, за да й разкаже как е намерил сина им благодарение на мъжа с разкъсаното ухо.

През първите им седмици в Карачи, в палатката за бежанци той всяка сутрин се будеше с въпроса дали днес тя ще реши да се върне при Бъртънови, при техните полици с книги, пухени възглавници и красиви градини. Затова всеки ден се стараеше да намери нещо красиво в странния им нов дом, за да й го покаже: „Гледай, и тук се крие прелест, наистина…“ Веднъж раковина, зад чиито нацупени устни бучеше океанът, друг път разцъфнал кактус или делхийски поет, пишещ стиховете си върху листа, защото не може да си купи хартия (подари му цяла шепа листа и Саджад ги закачи в палатката точно над постелята им). Отчаяните му усилия да представи Карачи като място, което Хироко би могла да заобича, всъщност убедиха самия него, че има начин да се привърже към този град. Едва по-късно разбра, че Хироко бе отгатнала намеренията му, но нарочно не го е спряла, понеже разбирала, че не тя, а той има нужда да се убеди във възможното си бъдеще в Карачи — град, чиято архитектура, атмосфера и ритъм по нищо не напомняха мястото, на което Саджад мечтаеше да остане до края на дните си.

Саджад докосна бързо сърцето си и прекрачи локвата.

— Шер Мохамад! — викна той и ускори стъпки. — Шер Мохамад!

Шофьорът на рикша спореше ожесточено с капитана на кораба, пренасящ до Карачи оръжията, които после предоставяха на муджахидините. Агенти на Вътрешното бюро по разузнаване бяха разпитвали капитана защо доставките му не отговарят на инвентарните списъци на ЦРУ. Отговорът му — че несъответствието се е получило в някое предишно звено на снабдителната линия — сякаш ги удовлетвори, понеже често се случваше така. Срещата обаче го бе стреснала и разгневила. Затова сега се бе нахвърлил върху мъжа, отговорен за пропуска — Шер Мохамад, един от най-доверените местни информатори на ЦРУ, убедил капитана, че никой няма да забележи липсата на няколко автомата.

— Не се паникьосвай! Ако не са ти повярвали, досега да са ти счупили всички пръсти — вметна Шер Мохамад, когато капитанът спря да си поеме дъх. — Опитваш се да измъкнеш още пари ли? Не ми играй такива игрички. Аз поемам истинския риск. Даваш ли си сметка какво ще ми се случи, ако ЦРУ разбере, че им крада оръжията?

Точно тогава чу някой да го вика по име — на място, където пред никого не беше се представял.

Обърна се и видя мъжа, с когото Хари Бъртън беше много близък, „първият му учител“, както веднъж го нарече, а Шер Мохамад заключи, че непретенциозният преселник от Назимабад обучава агенти на ЦРУ.

Мъжът се движеше към него с широки решителни крачки, като екзекутор към осъден на смърт.

Саджад видя как Шер Мохамад скрива ръка зад гърба си и изважда пистолет.

„За какво му е?“ — учуди се.