Камила Шамзи
Изпепелени сенки (41)

40.

Спящата горила беше истинско произведение на изкуството — бутон под рошавата козина на главата й контролираше машинариите, които разтваряха гърдите й, а лостът под мишницата разполовяваше търбуха й. Раза се криеше в нея само когато кацаха да презаредят с гориво и когато се приземиха край Монреал; през останалото време седеше до кувейтските пилоти и слушаше невероятните истории за прищевките на саудитския им работодател, изпращащи ги от единия до другия край на земното кълбо.

На летището край Монреал ги очакваше кран, който вдигна клетката с горилата и я натовари в поредния пикап. Раза чу как животните и птиците запискаха възбудено, когато отнасяха клетката, но не долови човешки протести.

Единствено тринайсетгодишното момче, скрило се в близкия хамбар да избегне пиянския гняв на баща си, видя как шофьорът на пикапа отвори клетката, пъхна ръка под мишницата на горилата и разполови създанието. Момчето зарови глава в сламата, по-уплашено от съдържимото на корема на горилата, отколкото да не го открие мъжът с великанска сила. Когато се осмели да погледне пак, горилата лежеше непокътната, но безжизнена, а втори мъж стоеше до първия и кимаше. Тринайсетгодишният не спомена на никого на какво е станал свидетел.

— Дължиш ми останалите десет процента — каза шофьорът Джон на Раза, когато потеглиха с пикапа.

— Мога да ти дам само десет процента — подхвана Раза и демонстративно разкопча раницата, за да покаже пачките. — Или всичко това.

— Продължавай.

— Приятелят ми Абдула трябва да напусне Канада с кораб след един месец. Червеноокият го е уредил.

— „Червеноокият“ просто прибра таксата от семейството му в Афганистан — уточни Джон. — Аз уредих пътуването.

— Добре — спокойно се съгласи Раза. — Значи можеш да уредиш да лети с горилата.

— Предполагам — погледна Джон към раницата. — Ще му кажа утре, когато се видим. Може и лично да му съобщиш новината.

И така, когато Абдула влезе в ресторанта за бързо хранене край Монреал, той видя Раза, седнал в оранжевия стол пред пластмасовата маса. Раза не позна веднага патханеца — преди години разглеждаше снимка на афганистанско момче, понесло ракетна установка, и образът на детето се бе наслоил върху спомена за лицето на Абдула. Афганистанецът обаче го разпозна веднага.

— Раза Хазара! — възкликна тихо, за да не безпокои останалите посетители. После дръпна Раза и го прегърна топло.

Пуснаха се и помълчаха, усмихнато присвили очи да открият приликата с някогашните юноши. Накрая Абдула го дръпна за ухото.

— Нямах представа, че ще те сваря тук. И двете не се издадоха.

— Кои две?

Раза си помисли как макар лицето да му се стори чуждо, кандахарският пащу с едва доловим — Абдула, естествено, никога не би го признал — пешаварски диалект му прозвуча удивително познато.

— Майка ти и американката Ким Бъртън — обясни Абдула.

Забеляза изненадата му и добави:

— Не знаеше ли? Тя току-що ме докара. — Отиде до прозореца и поклати глава. — Тръгнала си е. Наистина ли не знаеше?

Ким Бъртън? Раза поклати глава. През последните шест дни се питаше какво ли са й казали, доколко е повярвала.

— Има телефон. Можеш да й се обадиш. — Абдула протегна мобилния си телефон.

— Имаш й номера?

Ким Бъртън! Каквото й да са й съобщили, никога не би повярвала, че е замесен в убийството на Хари. Беше убеден. Отново си припомни историята за паяка. Пророкът бягал от Мека към Медина и спрял да пренощува в една пещера — приятелят му Абу Бакр трябвало да си почине, понеже го ухапала змия. Пророкът седял и си мислел как преследвачите ще открият следите им по огряната от лунните лъчи пустиня, когато забелязал как един паяк трескаво плете мрежа на входа на пещерата. Скоро дочул стъпките на преследвачите и глас да казва: „Не, не са тук. Отдавна никой не е влизал тук. Вижте…“ Луната се подала иззад облака и Пророкът видял, че сияйната паяжина закрива целия отвор на пещерата.

Семействата им си предаваха тази история вече три поколения. В Афганистан Хари му я припомни и помоли: „Разкажи я на Ким. Нашите семейства плетат спасителни паяжини едни за други.“

Тогава с Хари сравниха семейните си истории — за щастливи съвпадения (благодарение на Конрад Саджад намира изход от тесния свят на фамилния бизнес), преданост (Хироко отказва да страни от Конрад, когато съгражданите й го обявяват за враг), убежище (на три пъти Илзе приютява Хироко — в Делхи, Карачи и Ню Йорк), вдъхновение (благодарение на Хироко Илзе събира сили да изостави омразния живот), закрила (Джеймс и Илзе помагат на Хироко и Саджад да избегнат кървавите събития след разделянето на Пакистан и Индия). И — тази част не се налагаше да изричат гласно — втори шанс (да бъдеш по-добър баща, да бъдеш по-добър син). Сега и Ким се включваше в историята. Раза бе сигурен, че каквото и да се случи с него, тя ще се грижи за възрастната му майка, за да не спира танцът на паяка.

— Номерът й? Не. Нямам го — отвърна Абдула.

Раза се опита да прикрие разочарованието си. Улови приятеля си за ръкава и го придърпа да седне до него.

— Видя ли се с майка ми?

— Да, Раза Ашраф. Тя ме откри. Наследил си очите й. Сега, като се запознах с нея, се чудя как изобщо съм се заблудил, че си хазар.

— Съжалявам, че те излъгах. Съжалявам, че се престорих на афганистанец. Едва напоследък разбрах колко неправилно съм постъпил.

Абдула махна с ръка — не за да приключи с темата, а за малко да я остави настрана.

— Първо ми обясни как и двамата се озовахме тук. Едва ли е случайност.

Раза му разказа всичко в съкратена версия, като се стараеше да не обърква и без това заплетения сюжет. Накрая Абдула се разсмя.

— Майка ти ми разказа нещичко за живота ти — за истинския ти живот. Тя изгубила семейството и дома си във войната. Баща ти бил откъснат от града, с чиято поезия и история родът му бил свързан от векове. Вторият ти баща загинал в Афганистан. ЦРУ те смята за терорист. Пътувал си в корабен трюм с ясното съзнание, че никой няма да узнае, ако умреш. Домът е нещо, което помниш, ала в което не живееш, и първата ти мисъл, когато се озоваваш в безопасност, е как да помогнеш на приятел, когото не си виждал от двайсет години. Но тази част от историята изобщо не споменаваш. Раза, братко, вече си истински афганистанец.

Раза докосна леко ръката му.

— Абдула, когото познавах преди двайсет години, не би простил толкова лесно.

— Онзи Абдула беше твърде млад, твърде глупав. Смяташе труповете, от които блика кръв, за подходяща украса за камиони. — Погледна пак към паркинга. — Чувствам се много зле, Раза. Приятелката ти Ким направи толкова много за мен, а аз… аз постъпих неблагородно.

— Приятелката ми Ким — поклати глава Раза. — Не се познаваме. Просто отдавна присъстваме в мислите си. Какво й каза? Как изглежда тя?

— С къса коса. Като момче — описа я Абдула и посочи точно под ухото си.

— А всички знаем колко обичат патханците симпатични момчета — засмя се Раза.

Абдула го стисна леко за ръката.

— Все същият Раза. Не знам какво й казах. Има нещо — не ме вземай на подбив — има нещо открито в лицето й. Такива са някои американци. Смяташ, че всичко можеш да им разкажеш. Бях на седалката до нея. От десет години съм в таксито. Всеки ден. По дванайсет часа. А сега беше съвсем различно.

— Удари ли я? — мина на английски Раза.

Приятелят му се отдръпна.

— За какъв мъж ме смяташ?

— Мъж като мен. Продължавай, какво направи?

— Говорех й. Както никога не съм разговарял с американка. Кой знае защо исках да й обясня, какво е да си афганистанец в Америка. Какво е войната. Безкрайната, изтощителна война, Раза. После, не знам как… Тя се нахвърли върху исляма. Тези дни всички — по телевизията, радиото, пътниците в такситата, всички се надпреварват да обясняват какво знаят за исляма, да обясняват колко повече знаят от теб. Че какво знаеш ти, ти просто си мюсюлманин, откакто се помниш, но какво от това?

Раза докосна ръката му.

— Тихо, тихо. Хората ни гледат. Ким не е такава, Абдула. Сигурен съм. Не може да е такава.

— Тя каза, че раят я погнусява, понеже брат ми е там. — Той закри лице. — Все едно и също повтарят. Как са спечелили Студената война. Как ще спечелят и тази. Брат ми умря, за да спечели тяхната Студена война. Сега твърдят, че осквернява рая.

— Изморен си — каза Раза и стисна дланите на Абдула между своите. — Да вървим. Колата е отвън. Ще поспиш в самолета. Днес, Абдула, заминаваш у дома при семейството си.

— Ню Йорк е моят дом — съкрушено отрони той. — Ню Йорк. Таксиметровите шофьори са моето семейство.

Раза усети как необяснима завист се смесва с обзелото го съжаление.

— Знам, че положението е тежко, но може би не е трябвало да бягаш. Дори сега може би не е прекалено късно. Майка ми и Ким ще ти помогнат. Ще ти намерят адвокат. Законите са си закони, няма как да е иначе.

— Светът се промени. Преди десет дни прибраха приятеля ми Кемал. Повече никой не е чувал за него. Сега из цял Ню Йорк са хвърлени мрежи, готови да впримчат мюсюлманите.

При тези думи Раза се обърна автоматично към прозореца. Не видя мрежи, но на паркинга се бе появила полицейска кола, а двамата полицаи разговаряха с червенокоса с жена с къса коса. Тя се обърна към прозореца и го посочи…

Раза стисна Абдула за ризата и го дръпна силно да се наведе, за да не ги видят. Пъхна ключовете в дланта му.

— Излез от задния вход. Сребристата мазда. Потегляй. Бягай! Довери ми се!

Той изблъска Абдула от стола.

— Раза, какво…

— Заради сина си! Бързо! Моля те!

Раза взе бейзболната шапка, която лежеше до лакътя му, нахлупи я ниско върху главата на Абдула, подаде му сакото си — сакото на Хари — и се пресегна да грабне палтото, провесено на стола на Абдула.

— Аллах да те закриля — каза Абдула, стисна ръката му и тръгна бързо към задния вход.

Недостатъчно бързо. Полицаите влязоха, единият се насочи към Абдула, другият — към Раза, който се изправи, навлякъл сивото палто на афганистанеца, и отчетливо произнесе:

— Аллах-о-Акбар! Аллах е велик!

Посетителите на съседната маса се свиха на столовете си, мъжът притисна закрилнически малката си дъщеря. Някой извика нещо на полицаите.

Ким Бъртън се бе снишила зад една кола на паркинга и в огледалото за обратно виждане следеше входа на ресторанта. Не искаше да го хванат, не искаше да го оставят да избяга; и в двата случая не искаше да се чувства отговорна. Когато полицаите излязоха, повели окования в белезници Абдула, почувства и облекчение, и разкаяние.

После забеляза раменете му — твърде тесни за тежкото сиво палто.