Камила Шамзи
Изпепелени сенки (36)

35.

В нюйоркските таксита Хироко винаги сядаше диагонално на шофьора, за да могат мъжете да се обръщат, докато й разказват живота си — от раздялата със семействата в родината до изцяло мъжкия им свят в Ню Йорк и всички подробности за стачката. От разговорите научи много за тази емигрантска прослойка, включително за мрежата й за обмен на информация — по радиото, клетъчните телефони, познатите в профсъюзите.

Благодарение на тази ефективна съобщителна система — и готовността на Омар от Гуджаранвала да я задейства в нейна чест — тя прекрачи прага на читалнята на Нюйоркската обществена библиотека четири дни след смъртта на Хари Бъртън. За пръв път влизаше тук — охраняваният от лъвове вход й навяваше страх и всеки път, когато минеше покрай тях, извръщаше лице на другата страна, сякаш да подчертае, че уличният трафик й е далеч по-интересен. („На колко си? На осем?“, бе възкликнала Илзе, удивена от поведението й.)

Но щом пристъпи в търбуха на читалнята с бюра, осветени уютно от настолните лампи, учителката в нея грейна при вида на сведените над книгите глави. Разлистването на страниците и стаената енергия охлабваха хватката на безмълвието и го превръщаха в спокойна тишина. Тя мина по пътеката между бюрата, превърната в сребърна река от светлините на лампите.

По средата на залата широкоплещест тъмнокос мъж в дебел зелен пуловер седеше с изправен гръб на стола си, внимателно положил пръсти върху страниците на книгата. Хироко го позна по яркосиньото тиксо, което крепеше рамките на очилата му.

Тя седна на празното място до него. Очакването в очите му бързо се смени с притеснение, той се изправи, взе книгата и се премести на празно бюро. Сбръчканият старец срещу Хироко вдигна вежди.

— Афганистанец. Не харесват жените — констатира той.

Хироко се усмихна любезно, стана и се настани на празния стол до афганистанеца с лешникови очи и брадичка, няколко нюанса по-светла от скулите и челото. Той се направи, че не я забелязва, взрян съсредоточено в снимката на пищна овощна градина на фона на планински скатове.

— Абдула. Аз съм майката на Раза.

Той се стегна и шумно отблъсна назад стола. Тя го улови за ръката. Абдула спря и съзря лицето на Раза в чертите й.

— Раза не е хазар. Аз съм японка. А баща му беше пакистанец. Роден е в Делхи. Преместихме се в Карачи през четирийсет и седма.

Акцентът й свидетелстваше, че говори истината, колкото и неправдоподобна да изглежда. Абдула бе чул какво каза старецът за отношението на афганистанците към жените, ала дланта върху неговата ръка очевидно отказваше да приеме твърдението му. Той се отпусна на стола.

— Но Раза е в Афганистан.

— Да.

— Защо?

Тя поклати глава — жестът разкриваше не само неведение, но и разочарование… И през ум не беше й минавало, че синът й ще се замеси във войни.

В очите на Абдула просветваше подозрение, примесено с очевидно желание да го обори. Хироко посочи към фотографията в огромната книга и каза:

— Красиво е.

— Кандахар. Преди войните. — Той прокара длан по листа, сякаш да усети гладките овали на зреещите нарове. — Първо изсякоха дърветата. После заровиха мини навсякъде. Сега… — Пръстите му се свиха и разтвориха. — Сега е ред на бомбите.

Тя обърна страницата. На другата имаше снимка на възрастна двойка — мъжът бе прегърнал през рамо жената в пъстри дрехи, сякаш ако се отдели от ярката фигура, сивият му силует ще се стопи в пустинния пясък. Над тях сияеше невероятно синьо небе.

— Светлината — каза Абдула. — Афганистанската светлина. Не можеш да я сбъркаш.

Хироко кимна и докосна благоговейно листа. Трудно се намираха снимки от Нагасаки преди бомбата, но Ким й бе подарила запазените от Джордж Бъртън албуми — „Азалия Менър“, мостът „Меган-Баши“ и пълноводната река — и докато ги разглеждаше, се изненада колко силно е завладяло детството вехнещата й памет.

Абдула прелистваше страниците — погледът му се спираше ту мимолетно, ту по-дълго върху илюстрациите. Понякога й обръщаше внимание на различни детайли — коза, изправена като танцьорка на задните си крака в ъгъла на снимката, хвърчило, понесено над купол в същия зелен цвят, сякаш е политнала керемида. От време на време посочваше нещо и го назоваваше на пащу. Хироко повтаряше думата и с удоволствие откриваше съвпадения с урду.

Накрая Абдула затвори книгата и каза:

— Искам да живея там.

— В Афганистан?

— В Афганистан по онова време — отвърна и замълча, докато не излязоха от библиотеката в здрачната светлина на късния следобед. Студът хапеше нехарактерно беззъбо за сезона, но Абдула нахлупи вълнената шапка ниско над очите и се уви с широк вълнен шал.

— Не е афганистанец, а дойде да се бие с нас. Не е пащун, но знае езика ни. А заради мен го отпратиха. — Хироко недоумяваше за кого говори. — Но вместо да ме намрази, той отново се опитва да ми помогне.

Хироко разбра и извърна лице. Искаше й се наистина да е отгледала син, който отговаря на това патетично описание. Дали да каже на Абдула как стоят нещата в действителност — че Раза е наемник и си е направил труда единствено да се обади на една напълно непозната жена, за да й прехвърли отговорността, и как въпреки обещанията нито се върна за погребението на Хари, нито обясни защо. За последен път го чу, когато й съобщи за смъртта за Хари и горещо се зарече: „Мамо, трябва да го погреба. Искам да те видя. Искам да те видя.“ Но когато Ким позвъни на сателитния му телефон да го попита кога ще пристигне и дали ще се съгласи да каже нещо на погребението, някакъв мъж — Стив — заяви, че Раза няма да се прибира в Ню Йорк скоро. От съображения за сигурност не можел да обяснява повече.

Ким прекъсна разговора и поклати глава.

— Татко е успял да моделира Раза по свой образ и подобие, нали?

После привика Хироко пред компютъра и с помощта на интернет й разясни дейността на „Аркрайт и Глен“. Накрая добави: „На всичкото отгоре настояваше да прекарам нелегално през границата някакъв афганистанец.“

— Помолих брат ми да попита дали Раза — това е истинското му име, нали? — дали може да измисли начин да напусна страната, нямах предвид да въвлича майка си — каза Абдула и потупа фамилиарно лапата на каменния лъв. — Не искам да създавам неприятности.

— Няма — отвърна възрастната жена и закопня да се върне на сигурно място при книгите. По пренаселените улици тук се чувстваше като в заплетена, неразгадаема кръстословица. — Брат ти говорил ли е с Раза, откакто… — Едва не изпусна „откакто Хари загина“. — Искам да кажа. Чувал ли го е пак?

— Не знам. След три дни ще му се обадя — почти извинително отвърна Абдула. — Няма телефон. Веднъж седмично ходи в пощата. — Извади клетъчния си телефон и го загледа замечтано. — С толкова неща си даваш дума да не свикваш, но нарушаваш обещанието.

— Откога си в Ню Йорк?

Дойде в библиотеката без никаква представа какво ще открие, уверена само, че трябва да види тази мистериозна част от живота на сина си. Намери обаче не момчето, въвлякло Раза в света на насилието, а мъж с изгубена родина, прозрял невъзможността на завръщането. Абдула се взираше в снимките на кандахарските градини, както Саджад разглеждаше фотографиите от старата си делхийска мохола.

— Бих се заедно с муджахидините, докато Съветите напуснаха Афганистан. Но мир така и не настъпи. Афганистанци се обърнаха срещу афганистанци, пащуни срещу хазари… Не. Върнах се в Карачи. Останах четири години. — Той мина на урду: — Бях шофьор на камион. Отбиех ли се на пристанището, очите ми търсеха Раза Хазара. После братята ми решиха един от нас да замине за Америка. Аз бях най-младият, най-здравият, с най-добри шансове да издържи пътуването. А и току-що се бях оженил, щях да оставя само жена си, нямах деца.

— Имаш съпруга?

— Да — отвърна той, избърза напред, хвана пияницата, който се олюляваше пред Хироко, и го отмести от пътя й, потупвайки го окуражително по рамото. Не разбра, че в този жест тя видя характера му.

— Тежко ми беше да я оставя, но братята ми се бореха да обработват всяко късче земя между мините, а в Карачи не печелех достатъчно да издържам всички. И през деветдесет и трета пристигнах тук. Оттогава не съм ги виждал. Братята ми, съпругата ми. Шест месеца след като се сбогувахме, роди син. Знаела още преди да тръгна, но не искала да ме натъжава повече. Не е толкова зле, че ще си отида. Ще видя сина си, жена си. Афганистанското небе. Не е толкова зле, нали?

Погледна плахо към Хироко, на която й се доплака.