Камила Шамзи
Изпепелени сенки (35)

34.

Раза видя как пръстта се разлита на концентрични кръгове, оголвайки земята отдолу. Приведе се, вдигнал ръце срещу кафеникавата пелена, когато хеликоптерът, отнасящ двамата ранени предприемачи и тялото на Хари, се понесе във въздуха.

Шумът от перките се стопи в далечината и той различи ръмженето на двигател. Джипът с телата на тримата пакистанци напускаше лагера без ескорт на път за границата, а другият джип с неизмития труп на афганистанския стрелец, завързан за краката за бронята, чакаше заник-слънце, за да обходи околностите в знак на предупреждение. Труповете на двамата бангладешци лежаха в склада, докато решат съдбата им, понеже в Кабул нямаше консулство, в което да ги изпратят. Някъде отзад мъже копаеха гроб — Раза чуваше как лопатите се забиват в земята — за шриланкиеца, с чието семейство никой не знаеше как да се свърже.

Раза се изправи. Втвърдените му от засъхналата кръв дрехи се съпротивляваха при всяко движение. Бавно се запъти към джипа, за който бе завързан афганистанецът, и вдигна крак, за да усети задоволството от хрущящите под тежките подметки кости. Вместо това се извъртя рязко и повърна.

Никой не си спомняше да е виждал афганистанеца. Най-вероятно е бил сред групата, дошла да засвидетелства вярност на американците. Сигурно се беше отделил от другите и се бе добрал до наблюдателницата, където беше удушил шриланкийския страж. Племенният старейшина, довел групата в лагера, настояваше, че не е виждал мъжа. „Че как иначе?“ — констатира Стив.

Раза разкопча окървавеното яке, пусна го на земята и влезе в стаята, която деляха с Хари. Бяха делили с Хари. Мишена на стрелеца явно бяха американците — другите просто се бяха оказали в дъгата на откоса между Хари и другите служители на „Аркрайт и Глен“. Те обаче бяха оцелели благодарение на бронежилетките. И Хари трябваше да е с бронежилетка — правилата на компанията изрично гласяха да ги носят по всяко време. За да пестят средства обаче, не осигуряваха защитно облекло на местните наемници и Раза заяви, че се чувства нелепо да е единственият с бронежилетка, докато вечерят край лагерния огън. Хари последва примера му и също се отказа от бронежилетката.

Раза седна на походното легло на Хари и вдигна разтворената върху завивките книга — „Приспивните рими на мама Гъска“. Обясняваше, че това е единственото четиво, което му помага да остане с всичкия си. Раза затвори очи и вдъхна познатата миризма на Хари Бъртън. Прииска му се да се завърне у дома. Не в Маями, а в Карачи отпреди двайсет години, изчезнал отдавна, когато гражданските безредици превърнаха Назимабад в бойно поле и най-близките приятели на Раза се преместиха в други части на града, в Залива, в Канада и Америка. Къщата, която Хироко и Саджад бяха купили с парите от огърлицата на Илзе Вайс, бе съборена, за да стори място на „модерна“ сграда.

— Трябва да се преоблечеш. Тези дрехи смърдят.

Раза вдигна очи към Стив, който влезе и метна якето му върху леглото.

— Как най-бързо да се добера до Ню Йорк? — попита Раза. — Ким каза, че ще отложат погребението, докато пристигна.

Ким не беше обещавала нищо подобно. Той бе съобщил за случилото се само на майка си.

„Значи си в Афганистан?“ „Съжалявам, мамо. Ще ти разкажа всичко, като се видим.“ „Раза, замесен ли си в тази война?“ „Съжалявам, съжалявам.“ „Шшшт, не плачи, моля те, не плачи. Не, наплачи се. И си идвай по-бързо. Ще те чакаме, разбира се. Хари би искал да те почакаме. О, Раза, не е възможно да е мъртъв. Как ще кажа на Ким?“

— Не ставай смешен. Никъде няма да вървиш. Ще разпитаме всеки афганистанец, влизал в лагера през последните двайсет и четири часа, за да открием кой е помогнал на убиеца на Хари Бъртън. А ти ще седиш и ще превеждаш всяка дума, която излиза от противните им усти.

— Аз работя за „Аркрайт и Глен“ — отвърна Раза и внимателно остави „Приспивните рими на мама Гъска“ върху леглото до очилата за четене на Хари. — Не можеш да ми заповядваш. Като се замисля, май аз отговарям за операцията сега. Аз съм най-старшият служител.

— Може би ще преосмислиш отношението си. — Стив седна на леглото му. — Твоите работодатели работят за мен. Всъщност току-що разговаряхме по телефона. Дадоха ми картбланш да ръководя нещата, докато изпратят заместник. Ще го броят за изпитателен срок. Ако се сработим, влизам в кабинета на Хари Бъртън. Съседният до твоя, както разбирам.

— Веднага ще подам молба за напускане.

— Добре. Но не забравяй трите месеца, преди да влезе в сила. Ако Ким Бъртън смята да замрази Хари, докато се прибереш в Ню Йорк, предупреди я да приготви повечко лед, та да й стигне до април.

Раза затвори очи и се облегна на стената.

— Моля те. И други могат да превеждат. Пусни ме на погребението. Хари беше… — гласът му изневери.

Стив се протегна и намести фенера между двамата. Сенките заиграха по тавана и стените.

— Хари беше човекът, на когото се възхищавах най-много — каза той. — Така и не го разбра. Пророкът Хари. А какво е той сега? Парче разлагащо се месо.

— Моля те, пусни ме на погребението му.

— Но по един въпрос прозорливостта му изневери. За персонала от Третия свят. Опитах се да го предупредя. Вярно, евтини са. И на никого не му пука какво става с тях. Но пък проблемът с лоялността?

Стив се заигра с клапата за пламъка — сенките ту се смаляваха, ту растяха. Раза усети как под мишниците му се стича пот и размеква кръвта по ризата му.

— Това не е реторичен въпрос. Питам те какво мислиш? — обърна се Стив към него.

— Отчаяно се нуждаят от пари — отвърна Раза и сви колене към гърдите си. Какво намеква Стив? Че някой от местните наемници е помогнал на афганистанеца да се вмъкне в лагера? — Лоялността им произтича от необходимостта да продължават да си получават заплатата. И от братските чувства, които изпитват един към друг.

Раза затвори очи. Представи си как стои зад касовия апарат в някой от супермаркетите на Алтамаш и Хюсеин — сканира баркода върху кутията прясно мляко, обяснява на купувачите къде да намерят брашното. Образ, навяващ умиротворение. Знаеше, че няма просто да напусне „Аркрайт и Глен“. Ще загърби напълно този свят. Без Хари нямаше смисъл да продължава.

— Но ти не се страхуваш за заплатата си, Раза Ашраф от Карачи и Раза Хазара. Не си от губещите, които знаят, че ако се провинят, за мястото им чакат още десетки отчаяни души като тях. Ти си детето чудо — преводаческият гений. Всяка корпорация по света би те приела с разтворени обятия. А и не изпитваш братски чувства към никого.

— Бях привързан към Хари. Неговото и моето семейство… — гласът му отново пресекна.

Когато каза на Хироко, че трябва да съобщи на Ким за смъртта на баща й, той почувства непознатата американка някак по-близка от Хюсеин и Алтамаш, собствениците на „Магазини Ашраф“, Дубай.

— Бях там, Раза. В Пакистан. Преди двайсет години. Когато отпрати Хари Бъртън от дома си, обвинявайки го, че е убил баща ти.

— Обичах Хари — отрони Раза, сякаш за пръв път прозрял толкова очевидната истина.

— Затова ли даде знак на мъжа да открие огън?

— Аз… какво?

Стив бръкна в джоба си и извади сателитния телефон на Раза.

— Затова ли преди няколко дни си се обадил на поддръжник на талибаните в Кабул?

Кръв и сенки навсякъде. Командирът?

— Не знаех…

— Ще се наложи ли да проследявам кой те е търсил от обществен автомат в Кандахар — талибанското гнездо на осите — само няколко минути преди Хари да умре, или ще ми спестиш време и сам ще ми кажеш, Раза Хазара.

— Не съм използвал това име от двайсет години. Тогава бях момче.

— Бях до теб, лъжливо копеле, когато ти се обадиха. Чувах гласа на мъжа. Раза Хазара. Така те нарече.

Стив се изправи, взе „Мама Гъска“, сателитния телефон и револвера на Хари, подметна дружелюбно: „Хъмпти Дъмпти“, и се запъти към вратата. Отвори и посочи двамата служители на фирмата, застанали на стража пред вратата — същите, които преди няколко дни Раза презрително определи като „наемна ръка“.

— Моля те, дай ми телефона. — Протегна ръка Раза и бързо я прибра, забелязал как затрепери. — Трябва да се обадя в централата. Да уведомя адвокатите на компанията, че ме подозираш.

Стив затръшна вратата и се върна към Раза с удивено изражение.

— Нима си въобразяваш, че „Аркрайт и Глен“ ще влязат в съдебна битка с ЦРУ, след като най-сетне получиха мечтаното — залък от правителствената трапеза? И то за да защитят теб?

— Нямаш доказателства. Мога да обясня телефонните обаждания.

— О, ти можеш да обясниш всичко несъмнено. Но имам една лоша новина — видях как сигнализираш на стрелеца и как залегна точно преди да открие огън. В моя свят тези доказателства са напълно достатъчни. — Стив положи ръка на рамото му. — Знам ти играта. И разчитам на малодушието ти. Кажи ми кой още е замесен, преди да стане неприятно. — Отстъпи назад. — Предоставям ти време за размисъл. Ще схванеш, че имам право.

Излезе и тихо затвори вратата.

В мозъка на Раза имаше място, запазено единствено за обработка на определени факти — тази част използва, докато чете доклади или присъства на преговори, замесващи компанията му с убийци и мошеници. Тази част от съзнанието му навремето му помогна да издържи срещата, по време на която нов клиент на „Аркрайт и Глен“ подробно разясняваше ефективността на изнасилването като военен инструмент. Раза бездушно превеждаше всяка негова дума. После Хари го откри да плува ожесточено в олимпийския басейн на компанията и каза: „Категорично отказах да участвам в този проект.“ А Раза отвърна: „Въпреки това този път аз наистина напускам. И никакво повишение на заплатата няма да промени решението ми.“ Хари клекна на ръба на басейна и положи длан върху мократа коса на Раза: „Какво ще правя без теб, синко?“ И той остана.

Изтри старателно кръвта от тялото си с мокра хавлия, облече шалвари и дълга риза и се върна към тази чисто практична част от съзнанието си. Хари бе предпочел тази стая, вместо по-просторните, поради една специфична причина — Раза дръпна настрани походното си легло и зачука по пода, докато долови кухия звук, убедил Хари в правдоподобността на умозаключението, което извлече от разказите на местните за изчезналото семейство. („Ами мъртвото момче?“, попита Раза. „Било си е просто мъртво момче“, отвърна Хари.)

Раза се разходи из стаята, подбирайки необходими вещи — голяма раница, бутилка минерална вода, фенер, сухари, ключ, пакистанския му паспорт и зелената карта. Останалото място в раницата запълни с огромно количество банкноти, с които Хари купуваше афганистанска лоялност. Поколеба се за момент пред снимката на Хироко, Илзе и Ким в Ню Йорк, но реши да я остави. Не искаше да го свържат с тях. Взе обаче сакото на Хари — неговото бе твърде изцапано и миризмата щеше да привлича дивите животни.

Тунелът бе тесен и плесенясал, налагаше се да върви наведен под ниския покрив. Спомни си как с Хари си проправяха път през него преди няколко седмици. „Чувствам се като Алиса в Страната на чудесата, приклещена в онази къща“ — измърмори той и Раза — достатъчно слаб, за да се придвижва сравнително лесно — се засмя и каза, че ако някога им се наложи да използват прохода като път за бягство, той ще мине отпред, защото има опасност Хари да заседне. „И какво? Ще ме изоставиш?“ — обърна се да му се усмихне Хари и си блъсна главата в издаден камък — ето, лъчът на фенера, обикалящ стената на тунела, показа на Раза петното засъхнала кръв от темето на Хари. Той избърса сълзите от лицето си и докосна кръвта с мокрите си пръсти. После изви врат и като в унес допря устни до овлажнялото петно. И все пак то продължи да му изглежда нереално.

Едва час по-късно Раза излезе от другата страна на тунела в постройка без покрив, из която се разнасяше лека миризма на добитък, а наоколо нямаше жива душа. Миризмата лъхаше от брезента, открит от Хари в изоставен обор. Под него беше джипът.

Раза смъкна брезента, отключи джипа и потегли. В тъмнината различаваше неясните очертания на планините — границата и Пакистан. Спря джипа и пусна навигационната система. Пакистан бе най-логичният избор. Логичен и за него, и за Стив. Би могъл да убеди военните на границата да се обадят на капитан Саджад Ашраф, за да ги увери, че Раза е поредният пакистанец, изхвърлен от американците, след като са си взели своето. По-съществен проблем обаче бяха наемниците, дебнещи по границата за „вражески бойци“.

Раза излезе от джипа и свали гюрука. Звездите се блещеха злокобно. Едно телефонно обаждане от Стив — сигурно вече осъществено — и по целия свят ще го включат в базата данни със заподозрени терористи. Ще замразят банковите му сметки. Ще подслушват телефона на майка му. Имейлите, интернет трафикът, движението по кредитните му карти вече няма да бележат пътеката, виеща се между десетките му любовници — разговорът в три сутринта с Марго, поемата за Алия, кутията с пясък, изпратена на Натали в Маями, ще се превърнат в съвсем други улики. Макар нищо да не го сочи като виновник за смъртта на Хари Бъртън, ще обърнат наопаки живота му, преди да стигнат до това заключение. Ако изобщо си направят труда. За пръв път чувстваше толкова остро безпомощността да си просто пакистанец.

Навярно може да се върне обратно по тунела до Стив. Да разкаже за топката за крикет, за брата на Абдула, за командира, а Ким Бъртън ще потвърди, че й се е обаждал да обсъдят проблема с Абдула. И какво ще докаже? Само че е възнамерявал да помогне на мъж, избягал от ФБР, когото не е виждал от двайсет години. Ако Стив търси свидетелство, че Раза е свързан с някакво братство войнстващи ислямисти, той ще го намери точно тук, в думите на Ким Бъртън. Раза обори глава върху вратата на джипа и от гърлото му се изтръгна приглушен, безпомощен вик.

Не, няма връщане назад — нито в лагера, нито в собствения му живот. Той разкопча раницата, изхвърли паспорта и зелената карта и видя как вятърът засипва с дребен пясък документите, които узаконяваха съществуването му. Вдъхна дълбоко пустинния въздух — пустошта се ширеше наоколо огромна и бездушна.

Върна се в джипа и свери маршрута с навигационната система.