Камила Шамзи
Изпепелени сенки (23)

22.

Вече няколко месеца Раза живееше двойствен живот. В единия се подвизаваше безинтересният Раза Ашраф — все по-скучен от ден на ден, колкото по-навътре навлизаха приятелите му в студентския живот, а той оставаше провален отличник, бивш работник в завода за сапун и белязано от Бомбата момче. В другия живееше Раза Хазара, младежът, който се е зарекъл да не говори на бащиния си език, да не разказва за семейството и миналото си дори на сродните си хазари, докато не прогони последния руснак от Афганистан; младежът, за когото американецът свали обувките си, което можеше да означава само, че по някакъв начин — въпреки че по лицето на Раза се изписваше единствено потайност, когато го разпитваха — той е важен за ЦРУ (всички американци в Пакистан работеха за ЦРУ, естествено).

Докато най-голямата гордост на Раза Ашраф бе радостта, с която всяка вечер след работа баща му пускаше новия касетофон от „Сохраб Готх“, Раза Хазара отмерваше самочувствието с обратното броене на секундите, необходими му да разглоби и сглоби автомата „Калашников“. Раза Ашраф все повече се оттегляше в самота, вглъбен в света на книгите и мечтите, докато Раза Хазара се опияняваше от радостните викове, с които го посрещаха учениците му в гетото „Сохраб Готх“. Сред тази нарастваща група момчета на преподавателя по английски Раза Хазара никога не му се налагаше да крие чертите си зад падналата над очите му коса.

Преживяването бе вълнуващо, вдъхновяващо… и изморително.

Той с изненада откри, че колкото повече се застоява край афганистанците в „Сохраб Готх“, толкова по-силно тъгува по собствения си живот. Липсваше му светът без оръжия, войни и окупирани отечества. Копнееше да отговаря на въпросите за миналото, без да се замисля как най-добре да формулира лъжата. Искаше да се завърне там, където честта и семейството не са основна тяга като в този мъжки свят, където стиховете разказваха само за планини. Липсваха му жените, макар досега да не ги смяташе за значимо присъствие в живота си.

Затова дни наред, дори седмици наред се застояваше в Назимабад, играеше крикет със съседските момчета, учеше за изпита. И откри, че започнат ли да го тревожат резултатите, достатъчно е само да си представи как сглобява автомата, изпълващото го със задоволство щракване, когато всички части легнат на местата си, и притесненията му изчезват. Тогава отново зажадняваше да се върне към живота на Раза Хазара, качваше се на автобуса до „Сохраб Готх“ и по добре познатия вече маршрут се отправяше към къщата на Абдула. Случеше ли се да го няма, компания му правеха другите афганистанци, приели го радушно като уважаван учител. Станеше ли дума за дългото отсъствие, Раза си лепваше потайната усмивка, с която посрещаше въпросите за американеца, дал му обувките си.

Разбираше обаче, че никой не може да живее в два свята. Не за дълго. И в деня, когато излезе от изпитната зала, уверен, че се е справил блестящо, стана очевидно кой от двата свята ще загърби. Кой предпочита взети назаем мечти пред мечтите, с които е отрасъл? Мечтите, които смяташе, че отдавна е изгубил — как успява на академичното поприще, как познанието го изстрелва далеч в света — отново станаха възможни. Изпитите за колежа изискваха единствено мобилизация на паметта, а отвъд го очакваше друга вселена — на разбулени загадки, нови асоциации и анализи. Не му трябваше Америка! Щеше да стане адвокат, както баща му винаги беше искал. След дългите месеци, през които юридическият колеж му изглеждаше несбъднат блян, перспективата вече му се струваше привлекателна.

Не разбираше колко много от възвърнатото самочувствие и желание да учи дължи всъщност на часовете, прекарани на сенчестата полянка в „Сохраб Готх“, където провеждаше уроците по английски, а афганистанските момчета седяха по турски на земята пред него и съсредоточено запаметяваха всяка нова дума, сякаш е обещание за доскоро неосъществимо бъдеще. Въпреки това обаче на излизане от изпитната зала почувства привързаност към Абдула, направил възможно съществуването на Раза Хазара, и мисълта просто да изчезне от живота на младия афганистанец — без обяснение, без нито дума за сбогом — му се стори по-грозна от ежедневните му лъжи.

Потънал в мисли, изглеждаше непривично самовглъбен — тоест, непривично самовглъбен за Раза Хазара — седнал срещу Абдула в любимата закусвалня на шофьорите на камиони. Спомни си как чичо Хари посочи един такъв „ресторант“ под нивото на тротоара (момчето разбираше, че думата обозначава далеч по-лъскаво заведение, ала я възприе, макар да знаеше далеч по-добре от Хари названията на всичко в Карачи) и каза, че понеже няма външна стена, си представя как някой минувач се препъва в ниския бордюр, пада направо в стола на заведението и остава да вечеря със седящия отсреща. Но Раза си мислеше само колко му се иска присъствието му в оживения свят около него да не е лъжа. Днес обявиха резултатите от изпитите. Очакванията му за блестящо представяне се оправдаха. И часът да избира в кой живот да остане неочаквано настъпи.

Африди — потънал досега в оживен разговор с група мъже отвън се приближи до масата им, хвана облегалката на стола на Раза, дръпна я назад и се разсмя на уплашения му вик.

— Стига сте се цупили — каза той, плесна Абдула по врата и отново се отдалечи.

Абдула и Раза се спогледаха изненадани. Потънали в собственото си мълчание, и двамата не бяха забелязали възцарилата се тишина.

— Какво има? — попитаха едновременно, протягайки се през масата да уловят загрижено дланта на другия.

— Нищо — отвърна Раза. — Мълчиш и си помислих, че съм те обидил с нещо.

Около лешниковите очи на Абдула се появи мрежа от ситни бръчици.

— Как би могъл да ме обидиш, Раза Хазара?

После много бавно добави на английски:

— Само ако ме наречеш „орех“.

Раза се загледа виновно в чинията си. С каква щедрост само Абдула разкриваше признателността си, че той така безрезервно и изцяло е влязъл в живота му. Преди няколко седмици Раза дойде в „Сохраб Готх“ след осемдневно отсъствие, но вместо да възроптае, Абдула го посрещна с широка щастлива усмивка. Африди обаче подметна укорително, че когато Раза не се отбива, само насила могат да измъкнат Абдула от къщата — „иначе стои и чака учителя си по английски“. Оттогава той не пропусна нито ден.

— Защо тогава си толкова мълчалив? — попита Раза.

— Вече съм на четиринайсет — каза афганистанецът и рязко наклони назад пластмасовия стол. — Братята ми обещаха да ме вземат в тренировъчен лагер, когато навърша четиринайсет.

Всички братя на Абдула бяха муджахидини, включително и онзи, загинал в началото на войната. Останалите членове на семейството му бяха в бежански лагер в околностите на Пешавар, но на дванайсет Абдула ги бе напуснал в каросерията на камион за Карачи, където го бе приютило семейство от родното му село. Шофьорът, в чиято компания пристигнал в Карачи, му предложил да започне работа при него и той станал превозвач на оръжия между Карачи и Пешавар.

— Така ли? Кога е рожденият ти ден?

Покрай разговорите с Абдула в произношението на Раза все повече се прокрадваха кандахарски нотки, а пешаварският акцент избледняваше.

Абдула вдигна рамене.

— Не знам точно. Някъде в началото на лятото. — Откъсна парче от питката и го размаха. — Следващата седмица Африди заминава за Пешавар. Брат ми Исмаил заръча да тръгна с него, ще се срещнем и ще ме заведе в лагера. Но не съм сигурен. Ти каза веднъж, че има и други начини да се борим срещу Съветите. Може би тук, при Африди, съм по-полезен. Снабдителната линия от Карачи е незаменима.

Абдула изгледа изпитателно Раза.

— Нали?

Раза задъвка още по-бавно. Откакто започна да се среща с Абдула, мечтаеше да пътува като по-младия си приятел — на север из Пакистан, да лежи нощем в откритата каросерия и да съзерцава звездите, да спира по път за чай и кебап, без родителски забрани и разрешения, само ширнало се напред шосе и пробягващи край него пейзажи и тръпката, че пренасяш оръжия.

Пешавар. Сестрата и зетят на Саджад живееха там — преди години Раза им гостува с баща си. Чичо му — Али Заман — бе обещал да го заведе на крепостта, но дъждът провали плана им. „Следващия път ще отидем“, каза му той, но следващ път така и не дойде. Роднините на Ашраф в Пакистан започнаха всяка година да се събират в Лахор и идеите за екскурзия до Пешавар си оставаха само идеи.

— Раза? — обади се Абдула. — Трябва да кажа на брат си, че съм нужен тук, нали?

„Ето я — помисли си Раза — възможността да сложа достоен край на приятелството между Раза Хазара и Абдула, ето го финалът, обвеян с приключенски дух и мъжко другарство.“

— Какво има, малкият? — ухили се той. — Достраша ли те?

Абдула стана и блъсна Раза, който тъкмо поднасяше парче кебап към устата си.

— Кога за последен път си прерязвал руски гърла?

Мъжете по съседните маси се обърнаха към тях.

Раза чу как някой извика Африди.

— Седни — каза Раза, протегна се към чинията на Абдула и си взе парчето кебап. Абдула бе реагирал точно според предвиденото. Раза махна успокоително на Африди.

— Следващата седмица двамата заминаваме за Пешавар.

— Ще дойдеш с мен в лагера? — зяпна афганистанецът.

— Защо не? Истинските афганистанци не си губят времето с ЦРУ. Атакуват директно Съветите. Научих го от теб.

Абдула се усмихна.

— Двамата заедно. Съветите нямат шанс!

Улови Раза в здрава хватка и момчетата се изтъркаляха на тротоара отвън, където мъжете протегнаха ръце да ги хванат.

— Орех! — подвикна Раза, седна и заизтупва дрехите си. — Щях да се задавя с кебапа!

Абдула се подпря на лакти в прахоляка. Усмивката не слизаше от лицето му.

— Ще продължиш да ме учиш, нали? В лагера. На английски.

— Ако ме научиш как да преборвам два пъти по-едри от мен мъже — спазари се Раза.

Абдула скочи и го дръпна.

— Ще си живеем прекрасно!

 

 

И така, седмица по-късно Раза седеше в камиона и пътуваше към Пешавар. Научи много от тридневното клатушкане по шосетата — че лудешкото шофиране из натоварените улици на Карачи не може да те подготви за завоите на тесните планински пътища, че камиони, пълни с оръжие, прекосяват страната, необезпокоявани от военните по пропускателните пунктове, че изгарянията от цигари по ръцете на шофьорите на камиони са тяхна запазена марка — свидетелство за нощите, през които са подлагали на екстремни изпитания и машините, и телата си, използвайки болката като оръжие срещу съня. Научи се да не пита Абдула, Африди или когото и да било по спирките край пътя дали знаят нещо за древните скални надписи, защото винаги му отговаряха, че са дело на неверници. Когато ги обградиха само планини, прозря красотата на суровата пустош и силата, която излъчваха мрачните безплодни хребети. Разбра, че колкото по-близо стигат до Афганистан, толкова по-малко впечатление прави на околните. Научи — благодарение на липсата им — колко удобства бе приемал за даденост; узна, че притежава мускули, за чието съществуване досега нямаше ни най-малка представа, но сега часовете клатушкане върху тънката седалка в камиона ги разбуждаха с агонизиращи писъци. И най-вече разбра колко ще му липсва приятелството на Абдула.

Афганистанското момче сякаш бе забравило напълно първоначалното си колебание да се присъедини към муджахидините — говореше толкова разпалено за лагера, че заразяваше Раза с представи за учения, мъжко братство и авантюризъм в просторния Север, където теренът сякаш бе създаден само за велики приключения. Тогава си напомняше за плана, изплувал в ума му онази вечер в „ресторанта“ — да придружи Абдула до Пешавар и да изчезне.

По-скоро да се измъкне и да тръгне към дома на леля си. Но на Абдула щеше да му се стори, че е изчезнал. Как ли щеше да си обясни внезапната липса — ще заподозре, че Раза се е уплашил, или пък ще си помисли как някъде в Пешавар — свърталище на шпионажа и джихада — агентите на ЦРУ са се свързали с него? Раза се надяваше да е второто. Всъщност гледаше да не мисли за времето след раздялата с Африди и Абдула — натъжаваше го твърде много. Не знаеше кой ще му липсва повече — Абдула или Раза Хазара, но знаеше, че през последните седмици животът му доби невиждана преди пълнота.

Понякога, усетил тази пълнота, си представяше как остава в лагера за малко. Какво толкова? Но идеята никога не се задържаше дълго. Сигурно понеже двойственият живот му бе дошъл до гуша. Поне така си го обясняваше. Три дни в камиона с Абдула, три дни по пътищата с афганистанския си приятел и толкова. Стисна силно клепачи при спомена как учениците му се строиха пред него в деня на сбогуването, точно преди с Абдула да се качат на камиона, и всеки му поднесе подарък — послания на английски, малък Коран, вълнени чорапи, бучка пръст от афганистанската земя, декоративна порцеланова обувчица. Гласът, нашепващ му, че ги предава, се бореше с гласа, който му казваше, че за уроците трябва да благодарят на разиграната от него шарада и тези подарени им няколко месеца не го обвързват завинаги.

— Събуди се! — разтърси го Абдула.

Раза седна и разтри бузата откъм вратата на камиона, служила му вместо възглавница.

— В Пешавар ли сме? — попита.

През предното стъкло виждаше само пръст и камъни — пътека от пръст и камъни, изсечена в скатове от пръст и камъни, спускащи се стръмно към долина от пръст и камъни. Незнайно защо гледката беше величествена. „Ако си достатъчно голям — помисли си Раза, взрян във високите върхари, — няма значение от какво си направен.“

Абдула се засмя и почти го изблъска от вратата. Прахолякът, вдигнал се изпод гумите на камиона, се стелеше плавно, сякаш неохотно, надолу в неподвижния утринен въздух. Раза размаха ръце и усети как планините се просмукват в кожата му. Определено не бяха в Пешавар. Явно поредната кратка почивка.

Оттегли се от едната страна на пътя и развърза шалварите. Наоколо беше пусто. Отвъд се възправяха бели върхове, а зад тях се простираха плодородни долини, но въпреки това се чувстваше сякаш на безплодна планета, където се спотайват митични чудовища — някое японско тенгу би било по-обичайна гледка тук, отколкото момче от Карачи.

Обърна се към камиона и видя как Африди се навежда от шофьорската седалка и стиска ръката на Абдула. Помаха на Раза.

— Грижете се един за друг. И не се карайте за последния руснак.

— Какво? Не, почакай!

Но бученето на двигателя заглуши думите му. Камионът потегли, оставил момчетата сред необятната пустош.

— Къде отиде?

Абдула го изгледа изненадано.

— В Пешавар, разбира се. Брат ми ще ни посрещне. Но първо ще повървим малко.

Думите му отекнаха странно в планинския проход. Раза сведе очи към краката си. Тежаха като олово. Не можеше да ги помръдне.

— Хайде, Раза!

Той пое дълбоко дъх. Всичко беше наред. През секундите, когато в ума му се мярваше идеята да придружи Абдула до лагера, бе обмислил и как да се измъкне — реши ли да си тръгне, ще съобщи тъжно на приятеля си, че дядо му е на смъртно легло. Обадили му се по телефона. Дядото беше отдавнашна и както сега се оказа, сполучлива измислица — единственият му жив роднина, с когото живее в малка барака край железопътните релси, далеч от останалите афганистанци, защото зърне ли сънародник, дядо му започва да лее сълзи по изгубените планини/на предците си.

Ще обясни на Абдула, че не му остава друго, освен да напусне лагера и да замине при стареца. Ще обещае да се върне веднага след погребението. Нали негов дълг е да спусне тялото в земята, да затвори очите му, докато моллите се молят за душата му?

„Да — помисли си Раза, — планът ще проработи.“ Но ще поостане няколко дни в лагера. Да послуша разказите на муджахидините, да се научи да изстрелва ракети. Последва Абдула.

Стори му се, че вървят часове по прашната пътека посред нищото, а скатовете не ги пазеха от палещото слънце (макар да знаеше, че сянката е от другата страна, Раза си мислеше как на тази планета само пришълците хвърлят сенки). Иззад една скала Абдула му посочи нещо, издигащо се от долината под тях — нисък планински хребет, разпрострял се докъдето поглед стига. Не — Раза погледна пак. Палатки. Бежански град.

— Всеки път се удвоява — каза Абдула с неочаквано сериозен тон.

Продължиха към шатрите, но тъкмо когато Раза си помисли, че ще започнат да се спускат към долината, приятелят му седна край пътеката с гръб към нея и обяви:

— Сега ще чакаме.

— Искам да го видя — кимна Раза към бежанския лагер. От това разстояние различаваше само, че е огромен.

— Какво искаш да видиш? — сряза го Абдула. — Хора, които живеят като животни? Тези места са врагове на човешкото достойнство. Добре е. Добре е, че се налага да живеем така.

— Но защо?

Абдула се взря през рамо към лагера.

— Бях започнал да забравям, Раза — произнесе думите, сякаш изповядва най-тежкото престъпление. — Заминах за Карачи, гледах светлините и дочувах обещанията му. Дори в покрайнините на „Сохраб Готх“. И започнах да забравям това. От една година не съм стъпвал в бежански лагер. Когато пътувахме за Пешавар, Африди винаги предлагаше да се отбием, но аз възразявах. Не исках да виждам. Започнах да забравям, че нямам друг избор, освен да стана муджахидин. Момчетата, отраснали в лагери, няма да забравят. Стига само да се огледат и да си кажат: „Ако това е по-добрият вариант, значи родината ни се е превърнала в порта към ада и ние трябва да върнем рая.“ — Абдула обърна към Раза мрачното си лице: — Благодаря ти, братко.

Раза извърна поглед от лагера към Абдула и за пръв път осъзна колко тясно и самовглъбено е сърцето му.

— Прав беше — отрони. — Преди. Когато каза, че можеш да помагаш и другояче. За доставките. Това е важно, Абдула. Тези момчета долу… — той махна с ръка към палатките. — Те всички ще отидат в тренировъчни лагери. Кой тогава ще се погрижи за оръжията? Как ще се справя Африди без теб? Лагерите не струват нищо, ако муджахидините нямат с какво да се бият.

Абдула го изгледа любопитно:

— Защо го казваш чак сега?

— Сега го разбрах. — Той пристъпи до Абдула и хвана ръката му. — Нали знаеш номера на човека, при когото отсяда Африди в Пешавар? Обади му се, щом пристигнем в лагера. Помоли Африди да се върне и да ни вземе.

Абдула погледна Раза, сякаш го виждаше за пръв път, но преди да продума, един джип се появи иззад завоя и се отправи към тях. Момчетата вдигнаха длани да предпазят очите си от отскачащите изпод гумите му камъчета.

— Идват да ни заведат в лагера. И Раза, не се дръж като гражданче. Там няма телефони.