Сюзън Уигс
Болезнено щастие (7)

7.

За прегрешилите католици и разведените бащи нямаше нищо по-самотно от неделите. Майк караше по улиците, из които бе преминало детството му, и тъпа болка пристягаше гърдите му. Животът не ти дава втори шанс, размишляваше той. Ако не го уредиш правилно от първия път, не можеш току-така да започнеш от нищото. А той се опитваше да стори тъкмо това.

На седалката до него седеше Зеке, целият нащрек, с наострени уши и провиснал език. На всеки няколко секунди кучето задоволяваше потребността си да лае.

Преди развода Майк водеше децата си на служба в „Св. Йоан“, а след уроците по катехизис те се отправяха към плажа, или просто се мотаеха из къщата, играеха баскетбол или караха колела. Струваше му се, че тези дни никога нямаше да свършат, с Анджела се преструваха, че не виждат наближаващия край.

В главата и сърцето си беше складирал спомени, но откъслечни: първата стъпка на Мери Маргарет; първото причастие на Кевин; пътувания до Флорида на гости на родителите му. А колкото до ежедневието, всичко бе замъглено подобно на размит пейзаж при шофиране с висока скорост по магистрала. Той се бе заровил в работа, преследваше оферти, изграждаше си клиентела с целенасочена, почти маниакална енергия.

И за какво? За да може всяка година Анджела да си купува нова кола. За да може да модернизира яхтата. Да стане член на някой клуб. Да изпрати децата си в частно училище.

Знаеше защо. Искаше най-доброто за хлапетата, но никога не успя да разбере какво означава това. Непрекъснато се чувстваше като неудачник; изритаха го от отбора, спряха му стипендията, прекъсна обучението си за образователна степен и подхвана бизнес. Всички му се възхищаваха: беше станал един от най-големите строителни предприемачи в Нюпорт и от години хората го възприемаха като такъв. Времето течеше неумолимо. Докато една сутрин се събуди, погледна жена си и видя непозната.

Непозната, която искаше развод.

Тя бе срещнала някой друг.

Майк отпъди мисълта за бившата си съпруга. Днес трябваше да мисли за друго — твърде закъснялото изказване на съболезнования на родителите на Виктор Уинслоу.

Той намали скоростта още повече, раздразнен, че бе отлагал толкова дълго. Виктор бе най-добрият му приятел и независимо от изминалите години Майк бе длъжен да се отбие в семейството му и да изрази шока, скръбта и неподправеното си съжаление. А сега всичко допълнително се усложняваше от признанието, което трябваше да направи. Подготвяше оферта за реставрацията на старата къща на Сандра Уинслоу в Блу мун бийч.

 

 

На паркинга на църква Съмърсет някаква жена излезе припряно от сградата и се забърза, сякаш всеки момент щеше да повърне.

Майк спря до бордюра и я загледа. Черно палто, развявано от вятъра. Лъскава кестенява коса. Сандра Уинслоу. Какво, по дяволите, правеше тук?

Тя влезе в колата и затръшна вратата. Остана неподвижна около минута с приведена глава и отпуснати на волана ръце. Утринната светлина обграждаше като с ореол нежните, отпуснати черти на лицето й.

Майк се опита да забрави тази смущаваща го гледка. Интересува го къщата, а не жената, каза си той и отпусна спирачката. Точно в този момент обаче Зеке реши да залае. Кучият му син имаше силен глас.

Тя вдигна глава и погледна право към Майк.

Хванаха го.

По дяволите, изруга той. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Щеше да е прекалено невъзпитано да се измъкне. Не можеше да си позволи да е груб с потенциален клиент, па бил той и Сандра Уинслоу.

Майк вдигна ръка и махна леко. Сандра смъкна прозореца си. Объркан, той спря двигателя на камионетката и излезе, като заръча на Зеке да стои вътре. Закрачи през паркинга.

— Проблеми с колата ли? — попита той.

— Не.

Майк погледна към църквата.

— Да не ви пуснаха да си ходите по-рано заради добро поведение?

— Нещо подобно — изкриви тя лице в гримаса. — Днес промених решението си за ходене на църква.

Беше истинска чаровница, отбеляза той. Но изглеждаше така, сякаш щеше да рухне и от най-лекия натиск. Всеки момент можеше да заплаче, осъзна той с неудобство, загледан в заплашително блесналите й очи. Не трябваше да му пука — не му пукаше, — но се чу да произнася:

— Тъкмо отивах да пийна чаша кафе. Искате ли да дойдете с мен?

Тя отпусна ръце на волана.

— Добре. Къде?

— Следвайте ме.

През целия път до пикапа Майк не спираше да се ругае. Поведе към магазина за понички и се нареди пред щанда за обслужване на коли да поръча кафе и понички, докато тя изчакваше в колата си. Не е кой знае какво, успокояваше се той. Ще й даде кафето, а след това ще изчака службата в църквата да приключи и ще намери семейство Уинслоу.

Пътят свърши, Майк спря и излезе. Малък пристан прекъсваше дигата и се врязваше навътре в морето, а няколко лодки се клатушкаха от двете му страни. Пясъчен склон в единия край водеше надолу към водата. Зеке се изстреля от камионетката като куршум. Кучето се затича направо към пясъка, подритна някакво клонче и се изгуби зад пръснатите, вдълбани от вълните камъни.

Майк понесе кафето на картонена табла и повика Сандра с ръка. Тя го последва по безлюдната циментирана алея на изоставения кей. През лятото това място гъмжеше от летуващи семейства и студенти, но сега единствено вятърът виеше по сенчестата пътека и ги блъскаше към другия край, в който нямаше нищо друго освен море, пясък и небе.

Той постави таблата на бетонна масичка за пикник.

— В торбичката с поничките има сметана и захар.

Сандра го погледна за миг със странен израз.

— Благодаря — каза тя и повдигна капака на кафето.

Сандра изля сметаната и изсипа най-малко три пакетчета захар. Сега изглежда малко по-добре, отбеляза Майк. Един прилично възпитан мъж най-вероятно щеше да я попита какво се е случило, защо е излязла от църквата като попарена… но Майк не искаше да знае. През целия си брак се опитваше да разбере една жена и накрая се провали. Не искаше да се опитва да разбира Сандра. Макар че едва я познаваше, Майк подозираше, че е хиляди пъти по-сложна като личност, отколкото бившата му съпруга. Но съзнанието му непрекъснато се връщаше към тази мисъл. Каквото и да правеше, Майк не бе в състояние да запълни празнотата в Анджела. Докато при Сандра това можеше да е основната му роля — почувства го инстинктивно още първия път, когато я видя, и с всеки изминал момент това чувство непрекъснато се усилваше. Усещането бе странно и неканено и Майк се надяваше скоро да отмине.

Той се приведе, вдигна една дълга пръчка и я хвърли, а Зеке се затича подире й.

Сандра задуха внимателно кафето, след което отпи глътка.

— Някаква специална порода ли е?

— Пудел, но не му го казвайте.

— Как му е името?

— Зеке.

— Естествено. Какво друго име може да се избере за пудел? — Усмивката й бе искрена и този път се отразяваше и в очите й. Големи кафяви очи с дълги мигли. Това се казваше усмивка, много по-хубава, отколкото си я беше представял. — Обзалагам се, че децата ви го обожават.

— Да.

Майк бе доволен, че Зеке е при него, макар кучето да изглеждаше ужасно смешно дори без типичната за пуделите прическа. Децата му липсваха толкова много, че едва не се изтърва пред Сандра Уинслоу.

Раздялата и разводът го бяха ошушкали до голо пласт по пласт. Един ден се огледа и осъзна, че няма нищо освен яхтата, камионетката, инструментите и оборудването, с което не можеше да се раздели, както и един клетъчен телефон с пресрочена сметка. Бавно и пълзешком започна да се измъква от тази дупка, решен отново да започне бизнеса си, но в някои дни му се струваше, че стои неподвижно на едно място.

Зеке се провря в живота му през една задна вратичка, която Майк още не бе барикадирал срещу чувствата. Беше по работа в кариерата Уейвърли за каменни плочки за вътрешния двор, по който работеше на нос Джудит. В офиса срещна някакъв бригадир, втренчен в полуразпаднал се кашон. Мъжът започна да обяснява как френският пудел на жена му се окучил, как всички паленца били разпродадени и как за нищо на света не успял да се отърве от изтърсачето на кучилото. Проблеми със структурата, проблеми с цвета, цяла кавалкада от проблеми. Продавал го на символична цена.

Майк бе надзърнал в кашона с малката бяла пухена топка и тази задна вратичка се бе открехнала точно толкова, колкото да пропусне пухеното кълбо с всичките му бълхи. Той отричаше породата му, въпреки че бе изписана съвсем ясно в паспорта му. Смяташе, че ако никога не подстригва козината на Зеке, в крайна сметка щеше да забрави, че е пудел.

— Много се радвам, че се засякохме — каза Сандра Уинслоу. — Трябва да ви кажа нещо.

Страхотно, помисли си Майк. Ето, започва се. Променила е мнението си за работата.

— Да?

— Става въпрос за покойния ми съпруг, Виктор Уинслоу. Чували сте за него, нали?

— Разбира се. Всички са чували за него. — Майк не се впусна в подробности.

Тя се загледа в морето пред себе си, а тънки кичури коса се развяваха около лицето й.

— Миналия февруари с него претърпяхме катастрофа. — Ръката й затрепери и тя остави чашата с кафе. — Медицинският следовател официално обяви, че е загинал при злополука. Но все още има хора, които мислят лоши работи за мен. — Тя пое дълбоко въздух и пъхна ръце в джоба на палтото си. Както и да е, сметнах, че трябва да го знаете, пречи да започнете да работите за мен.

— Да не си мислехте, че ще променя решението си?

— Не зная, Малой. Не ви познавам.

Майк си взе една поничка, предложи и на нея.

— Вие сте клиент, аз съм строителен предприемач. Интересува ме къщата ви, не репутацията ви.

Тя се поколеба, след което пое предложената поничка.

— Благодаря, тази сутрин пропуснах закуската.

Те ядяха безмълвно, загледани в забързаните към брега вълни. Сандра дъвчеше бавно, а носът и бузите й порозовяха от студения вятър. Сега изглеждаше абсолютно различно от жената с подивели очи, която бе видял до купчината дърва. Тя му въздействаше някак странно — той бе в емоционален срив и в това отношение нямаше какво да й предложи. И въпреки това нещо в нея като че ли възвръщаше всичко онова, което му липсваше — връзка, семейство. Заради това Майк роптаеше срещу нея, но в същото време именно тази нейна черта го привличаше.

— Как са ръцете ви? — попита той.

— Оздравяват — отговори тя и ги показа. — Благодаря. Благодаря и за пощенската кутия. Предполагам, че вие я поправихте.

— Да. Няма проблеми. Скоро ще подготвя офертата.

— Хубаво. Добре. — Сандра изтръска трохите от ръцете си. — Ще я очаквам с нетърпение. Време е да тръгвам.

Тръгнаха заедно към колите си и на Майк му се стори, че крачката й сега бе по-лека. Почувства се виновен, че се правеше на нищо незнаещ, докато в същото време Глория Кармайкъл го бе осведомила за всички клюки за Уинслоу. Но предполагаше, че колкото по-далеч стоеше от тази жена в лично отношение, толкова по-добре.

По навик Майк й отвори вратата на колата и се отдръпна назад, докато потегляше. Подсвирна на Зеке и само след секунди кучето препусна към камионетката и скочи вътре с едно-единствено съвършено премерено движение.

Майк отново се върна пред църквата и остана в пикапа си, включен на празни обороти в студената сутрин. Не след дълго църковните камбани забиха и от сградата заизлизаха хора. Те вървяха в малки семейни групички — току-що проходили деца се държаха за ръцете на родителите си, извивайки крачета високо във въздуха; възрастни двойки напредваха към колите си, облегнати един на друг.

От главния вход се появи електрическа инвалидна количка. Преподобният Роналд Уинслоу се ръкуваше с тръгващите си енориаши, а жена му, мило усмихваща се, стоеше изправена до него.

Майк изчака и последният богомолец да си тръгне, а студът се плъзгаше по каросерията на камионетката му. След това излезе и предупреди Зеке да стои мирен.

Семейство Уинслоу се насочи към микробуса си, когато Майк ги настигна.

— Господин и госпожа Уинслоу?

Те спряха и го изгледаха любопитно. Отблизо Майк забеляза колко много се бяха променили. И двамата изглеждаха по-дребни, смалени от загубата си. Гъстата коса на Роналд бе снежнобяла; морско синьото палто на Уинифред висеше свободно на изтънялата й фигура.

— Аз съм Майкъл Малой — представи се той. — Майк. Бяхме приятели със сина ви Виктор преди години, като малки.

Роналд Уинслоу сбърчи чело, но жена му веднага омекна.

— Майкъл. Разбира се — каза тя и подаде облечените си в ръкавици ръце. Майк ги пое непохватно, задържа ги за миг и ги стисна леко. В съзнанието си, той си представяше майката в карирана пола и морско синя жилетка, която печеше сладки след училище, която се появяваше на всяка училищна постановка, състезание по плуване или хоров концерт, в които участваше Виктор.

— Спомням си те съвсем добре, Майкъл — каза Уинифред. — Двамата се запознахте на подбор за състезатели по плуване, нали така? Май бяхте трети клас.

— Имате много добра памет — кимна Майк.

Веднага си представи тях двамата, мършави и бледи, по плувки, оглеждайки се един друг през коридорите на басейна. Двамата с Виктор бяха причудлива двойка. Виктор бе загънат с мантията на привилегията — син на дълбоко уважаван пастор и на дама от богат аристократичен род. Бащата на Майк бе професионален риболовец, а майка му боядисваше платове в Кранстън Принт уъркс. За момчетата в училищната стая на малкото градче класовите различия нямаха никакво значение. Но навън, в реалния свят, имаха. Голямо значение.

— Майкъл играеше най-преден защитник в отбора по ръгби в гимназията — каза Уинифред и положи изящната си ръка на рамото на мъжа си. — Сигурна съм, че това го помниш.

По-възрастният мъж се усмихна, когато направи връзката.

— Права си. Доста време измина оттогава.

— Определено.

Майк не можа да измисли приличен начин да подхване темата, така че започна направо.

— Вижте, трябваше да се обадя или да ви посетя много по-рано, но дълго време ме нямаше в града. — Майк не поясни — искаше по-бързо да приключи. — Ужасно съжалявам за Виктор.

Усмивката на Роналд Уинслоу изчезна, както и предполагаше Майк. Ръцете на стареца затрепериха и той ги стисна здраво. В очите му се четеше отчаяние и объркване и Майк осъзна, че това не бе вече онзи самоуверен герой и изтъкнат гражданин. Роналд бе преживял Виетнам, но загубата на Виктор се оказа недъг, който не можеше да преодолее.

— Благодаря! — Уинифред извади чифт черни очила и бързо ги сложи. — Той бе най-скъпото нещо в живота ни. Това е загуба за всички.

— Разбира се. Ни най-малко не се изненадах, когато чух, че са го избрали в Общото събрание.

Уинифред се усмихна със сърцераздирателна гордост, все още подпряна на рамото на Роналд.

— Защо не дойдеш в къщи на кафе, Майкъл? Ще ни бъде приятно да чуем как я караш.

Страхотно, помисли си Майк. Първо Сандра, а сега и това. Трябваше да отиде на риболов тази сутрин.

— Благодаря. Много мило от ваша страна, че ме каните.

Той ги последва. Камионетката му пухтеше зад специално оборудвания им микробус, който се плъзгаше из града с достойнство като за парадно шоу. Семейство Уинслоу живееха в голяма колониална къща с двор, приличен на игрище за голф. Дългата предна веранда, боядисана в ослепително бяло, изглеждаше така, сякаш бе претърпяла козметична зъболекарска намеса. Той разпозна дървото, на което веднъж с Виктор бяха окачили въжена люлка. Желязната порта, която водеше към соленото тресавище зад къщата, бе с ръждясал мек, зеленикав цвят. Отвъд тресавището се простираше дълга крайбрежна ивица. Майк и Виктор твърдяха, че могат да видят чак Блок Айлънд и се заклеваха някой ден да преплуват разстоянието само за да покажат, че е възможно.

Микробусът спря пред издадена странична порта, а камионетката на Майк — зад тях. Вратата на микробуса се отвори и платформата за инвалидната количка се спусна с електрическо жужене.

— Спомняш ли си нещо от къщата? — попита Уинифред.

— Всичко. Имам много и чудесни спомени от това място.

На лицето й се изписа искрено задоволство и Майк в крайна сметка се зарадва, че е дошъл. Обаче още не бе споменал работата си за Сандра.

— Хайде да влизаме вътре на топло.

Майк се отдалечи от камиона, а Зеке залая обидено и притисна пухестата си муцуна в предното стъкло.

— Съжалявам за кучето. Ако ви притеснява…

— Изобщо не ни притеснява — отвърна Роналд. — Ще се успокои когато разбере, че нямаме намерение да те отвличаме.

Майк пристъпи в голямата светла кухня и спомените започнаха да нахлуват в съзнанието му един след друг. С точност, каквато не очакваше, той разпозна гостоприемната топлина на стаята, в която с Виктор пиеха горещ шоколад след цял ден пързаляне с шейни. През лятото оставяха пясъчни следи по полираните плочки и тършуваха из хладилника за сладолед.

С контролирани и премерени движения Уинифред наля кафе и тримата седнаха в голямата предна стая, обзаведена с мебели, принадлежащи на рода от векове. Макар че антикварните вещи бяха безценни, Уинслоу не ги държаха като символ за положението им, а като напомнящи знаци: ето това сме ние. Кутията с издължени чаши на Уинифред стоеше на странична масичка, на същото място от десетилетия насам, до подвързан с кожа том на Пруст. Но въпреки елегантното присъствие на картини с автографи, в красивата стая витаеше усещане за празнота.

— Изглеждаш направо великолепно — каза Уинифред, а очите й заблестяха от силен майчински глад. В сивата си фланелена пола, безупречно бяла блуза и ниски обувки тя изглеждаше непроменена — само дето лицето й излъчваше непоносима загуба. — Толкова… толкова си пораснал.

— Това свойство е характерно за възмъжаването.

Роналд сложи малко сметана в кафето си.

— Иска ми се с Виктор да бяхте запазили връзка. Двамата бяхте неразделни, доколкото си спомням.

— И на мен ми се иска… — Майк погледна големите му ръце, положени върху коленете. — Предполагах, че някой ден ще се засечем някъде. Не биваше да се осланям на случая.

Уинифред отправи поглед към поредица от снимки в сребърни рамки, поставени на масичката до нея. На всяка една от тях се виждаше Виктор — на ски, на яхта, усмихнат към фотоапарата при спечелването на поредната награда. Тя затвори очи, видимо бореща се срещу скръбта, която Майк само си представяше.

— Иска ми се Виктор да е тук. Той много те ценеше, Майкъл. Двамата бяхте като братя.

— Вижте, госпожа Уинслоу — поде той, — не исках да ви разстройвам с идването си…

Роналд се прокашля.

— Твоето идване е благословия — каза той. — Разкажи ни за себе си. Последната ни информация бе, че си спечелил футболна стипендия за УРИ.

— Точно така.

— Спомням си колко се гордееха вашите. С момчетата си организирахте голям лагерен огън, за да го отпразнувате.

В съзнанието на Майк изплува всеки миг от онази лятна нощ. С някои от момчетата взеха цяла каса бира от мазето на родителите му и стъкмиха лагерен огън на плажа Скарбург. Със запотени бутилки Нарагансет в ръка те седяха на довлечените от водата пънове и зяпаха звездите. Благодарение на бирата нощното небе се поклащаше леко, сякаш го наблюдаваха от палубата на кораб.

Все още ясно виждаше лагерния огън, засмените лица на приятелите си, налудничавите обещания, че никога няма да загубят връзка, чувството, че целият свят го очакваше. Всичко му се струваше светло и ново, бъдещето — златно, а светът сякаш се разтваряше като гигантски слънчоглед. Майк, чиито родители едва успяваха да го издържат в Уитис, сега заминаваше в колеж. Виктор бе приет в Браун, перлата в короната от университети в Роуд Айлънд, а накрая щеше да завърши докторантура в държавното училище Кенеди в Харвард. Големи мечти, големи планове. Никой от тях не можеше да предположи резултата.

— През втория сезон се контузих — каза той, изпреварвайки допълнителни въпроси. — Трябваше да напусна училище.

Всичко бе толкова отдавна, че Майк вече не се дразнеше. Което обаче не означаваше, че има желание да го споделя.

— И какво те довя обратно в града?

— Разводът.

— О, Майкъл! — Уинифред го потупа по ръката. — Съжалявам.

— Благодаря! — Той бръкна в джоба си и плъзна една визитка по масата. — Отново се залавям със строителния бизнес, но на местна почва.

— Е — обади се Уинифред, — добре дошъл у дома.

Така, каза си Майк. Трябва да приключвам вече. Той се загледа в прозореца, на който бе окачено едно от украшенията на Виктор от цветно стъкло и съобщи:

— Подготвям оферта за първата си голяма поръчка. Историческа реставрация в района.

Уинифред плесна с ръце.

— Това е чудесно, Майкъл…

— Исках да ви кажа, защото къщата принадлежи на вдовицата на Виктор, Сандра.

Сянка пробяга по слабото, красиво лице на Уинифред.

— Онази съборетина на Блу мун бийч.

— Мисля, че възнамерява да реставрира къщата, след което да я продаде. Сметнах, че трябва да знаете. Това е работа — добави Майк. — А аз се нуждая от нея.

Очите на Роналд Уинслоу проблеснаха гневно.

— Ако си избрал да работиш за тази жена, няма да те спираме, но от уважение към себе си трябва да погледнеш фактите…

— Извинете ме, сър. Фактът е, че тя има нужда от строителен предприемач, а аз имам нужда от работа. Нямам намерение да се обвързвам лично с нея. Само с къщата.

Уинифред хвана мъжа си за ръка.

— По-добре е парите на Виктор да бъдат дадени на теб, отколкото да се похарчат за… само милостивият бог знае какво друго е намислила тази жена.

— Никога не сме я разбирали — добави Роналд, а пламъкът в очите му догаряше.

— Тя бе единственият лош избор, който Виктор направи — вметна Уинифред.

Майк се напрегна и започна да мисли как да си тръгне любезно. Вече бе изпълнил дълга си — изказа съболезнования и съобщи за намеренията си. Но преди да успее да се извини, Уинифред напълни отново чашата му.

— Той загуби първите си избори — подхвана Роналд, а лицето му омекна от старите спомени. — Така че реши да работи върху имиджа си, което означаваше, че трябва да се ожени. С Уинки, естествено, се зарадвахме, но винаги сме смятали, че ще избере някоя, с която е излизал преди, някоя, която познавахме.

— Когато доведе тази жена вкъщи, те вече бяха сгодени — обясни Уинифред, свивайки презрително устни. — Никога не бяхме чували за нея, не познавахме рода й, не знаехме абсолютно нищо за нея. Но Виктор изглеждаше доволен. Бог е свидетел, че тя изглеждаше достатъчно красива на рамото му.

Майк кимна, преструвайки се, че не схваща неодобрението им към снаха им.

— Винаги съм вярвал, че Вик ще се ожени за красива жена.

Нямаше представа какво го накара да каже тези думи. Всъщност, той никога не се бе замислял за кого ще се ожени Виктор, но му се стори подходящо за пред родителите му.

— Тя бе тиха, но добре възпитана. С малко наставления се научи да се облича и да се държи добре на официални срещи. Изглеждаше, че се разбират с Виктор — в началото. Но тя винаги е била странна и потайна. — Уинифред потърка с палец една от снимките на масата — Виктор с университетска шапка, стиснал навитата на руло диплома. — Познавам сина си. Не беше щастлив и подозирам, че остана с нея само заради вроденото му чувство за лоялност. Малко преди катастрофата ми призна, че тя го притиска за деца. — Тя погледна Майк право в очите. — Вярвай ми, отчаяно исках внучета, но не и за сметка на щастието на сина ми.

— Искаше да изчака, докато стъпи здраво на краката си в политическата си кариера — допълни Роналд.

На Майк това му прозвуча странно. Другите политици си имаха деца — например Кенеди.

— С Уинки смятаме, че тъкмо за това се скараха през нощта на инцидента — каза Роналд и хвана жена си за ръка.

— Вижте — подхвана Майк, чието неудобство нарастваше, — не е нужно да…

— Интервюираха ни дузина полицаи и медицинският следовател — продължи Роналд. — Със сигурност можем да разкажем историята на един от старите приятели на Виктор.

— Тази вечер те почти не си говореха — обясни Уинифред. — Бяхме на прием за събиране на фондове и напрежението бе толкова силно, че между тях прехвърчаха искри.

— Отначало — продължи Роналд — не искахме да вярваме, че Сандра е виновна. Но когато разни неща излязоха на бял свят, бяхме принудени да мислим немислимото.

— Имаше някаква ужасна логика — поде отново Уинифред. — Тя бе видимо нещастна. И щеше да наследи застраховката му „Живот“. — Уинифред и съпругът й си размениха изпълнени с болка погледи.

Майк се опита да разбере горчивината им. Какво ли си мислеха? Че Сандра е бутнала Виктор към смъртта, защото тя е искала деца, а той не? Защото се е стремяла към парите му? Дали пък Уинслоу не искаха просто да изкарат някого отговорен, един вид да намерят смисъл в безсмисленото?

— Не знаем какво е в главата й — добави Роналд. — Не смятам, че някой от нас изобщо успя да я опознае.

— Винаги съм мислила, че тя ненавижда успеха на Виктор — продължи Уинифред. — Всички го обичаха, но тя бе самотничка. Изобщо не бе създадена за жена на политик. Имаха си проблеми, но уважавахме самостоятелността им. Според мен тя желаеше развод, но не искаше да се раздели с парите му.

На Майк това му звучеше изсмукано от пръстите. Жената трябва да не е с всичкия си, за да инсценира катастрофа, при която да изложи на риск освен живота на Виктор и своя собствен. Но не каза нищо на родителите му.

— Вероятно си мислиш, че трябва да забравим — продължаваше да говори Уинифред. — Това казват всички. Да забравим и да продължим да живеем.

— Но не можем — призна Роналд. — Ние обичахме сина си, Майк. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от другите.

— Не мога да понеса мисълта, че тя ми го отне и ще й се размине — добави Уинифред. — Внимавай с нея, Майкъл.

— Не се притеснявайте за мен — увери ги той и остави чашата с кафе. В съзнанието му се появи образът на Сандра, когато спаси живота на мишката при купчината дърва.

Майк се измъкна от тихото, елегантно имение, в което се носеше толкова много тъга. Той уважаваше Уинслоу, но те бяха впримчени в скръбта си, както Сандра бе впримчена в духащата отвсякъде стара къща на Блу мун бийч.

Искаше му се да може отново да си поприказва с Виктор, да поиграят баскетбол, да се помотаят заедно както някога, много отдавна. Каква ли беше версията на Виктор? Какво ли си мислеше, чувстваше? Дали се беше изплашил? Дали бе страдал?

Никога нямаше да разбере отговорите на тези въпроси. Само един жив човек знаеше истината за случилото се.