Сюзън Уигс
Болезнено щастие (5)

5.

Дневник

Пети януари, събота следобед

Десет неща, които се ядат без да се готвят:

1. Моркови и целина с обезмаслен селски сос.

2. Ябълка Макинтош.

3. Препечена филия с мелба.

4. Чаша обезмаслено селско сирене.

5. Шепа сушено-печени фъстъци.

6. Пуканки без масло и без сол.

7. Пуканки с цял тон масло и сол.

8. Опаковка препечена свинска сланина.

9. Четвърт килограм сладолед Чери Гарсия.

10. 500 грама шоколад Годива.

Мазолите минаваха. На здрачаване Сандра се надвеси над кухненската мивка, а разнищените марли виснаха от китките й, докато преглеждаше дланите си. Тъкмо се миеше, когато дочу някакъв камион.

Куриерски служби Фед-Екс. Малко късно. Това можеше да означава всичко. Изпитанието, на което бе подложена през изминалата година, я бе научило да очаква най-лошото.

Сандра се забърза към входната врата, подписа се за плоския, почти безтегловен плик и благодари на отегчения шофьор, който изглеждаше облекчен, че е достигнал последната си дестинация за деня.

Тя разкъса печата и отвори плика, от който се показа дълъг, перфориран бизнес чек от „Клагет, Банкс, Сандерс & Лефковиц“, фирмата, която бе ангажирала след смъртта на Виктор. Бележката върху кочана на чека уведомяваше в стегнат вид, че това е първото изплащане по застрахователната полица, от която фирмата си приспада хонорара за получаването му. Застрахователната компания, естествено, бе обявила претенциите на Сандра за неоснователни, защото тялото на Виктор така и не бе открито. Но постановлението за смърт, издадено от медицинския следовател, основаващо се на достатъчно ясните обстоятелствени улики, придвижи ситуацията до това мрачно решение.

Сандра се загледа немигащо в чека в ръцете си. Значи това беше. Животът на Виктор, приравнен в доларова сума.

В гърдите й се надигна чувство на безпокойство. Тя остави чека на масата в коридора и излезе на верандата в студената вечер. Закрачи към двора, преследвана от сенки в тъмноиндигови краски и от бриз, който все още притежаваше силата на следобедната буря.

Тя бе обикнала дивия, изолиран бряг, голите гледки и мириса на чисто след буря. Дали щеше да намери място като това? Сандра прокара палец по лющещата се боя на перилата на верандата и се опита да забрани на болката да прониже сърцето й при мисълта, че трябва да си тръгне, но съжаленията продължаваха да я обсипват с удари, безмилостни като вълните. Последната година бе прекарала в опити да не чувства нищо и усилията започваха да я изтощават. Това е просто една стара, разпадаща се къща, каза си тя. Би трябвало да се радва, че ще се отърве от нея.

— Ах, Виктор — провикна се тя към пронизващия вятър. — Иска ми се да ми дадеш някакъв знак. Да ми кажеш какво да правя.

Едно от най-трудните неща при самотния живот, който водеше, бе фактът, че нямаше с кого да обсъди проблемите, с кого да се посъветва. Тя бе съвсем сама, носеща се в непознати води и нямаше ни най-малката представа дали избира правилната или грешна посока.

Отправи се към навеса за още дърва, а погледът й попадна на пътя, при което внезапно спря. След миг много предпазливо излезе на улицата.

Там, на квадратно стълбче до канавката, се мъдреше нова пощенска кутия от поцинкована стомана, а адресът й бе изписан на отразяваща светлината пластинка.

Малой, помисли си тя. Кога ли го е направил? Той наистина бе общ работник за всичко.

Охладена от нощния въздух, тя се забърза обратно и пъхна още една цепеница в печката. След това се настани на канапето и прелисти пощата си. Обичайните ненужни реклами и сметки. Отново онези от НРА. Защо ли винаги я преследваха? Предположи, че е заради Виктор, който бе твърдо за контрола върху оръжията. Сандра остави пощата и вдигна телефона за да уведоми адвоката си, че чекът е пристигнал. Макар и да не беше сред любимците й, Милтън Банкс бе неин адвокат по време на цялото разследване, а когато постановлението излезе в четвъртък следобед, той бе силно въодушевен.

Включи се гласовата му поща и Сандра започна да говори, но бе прекъсната от самия Милтън.

— Значи го получи. Ха! Много сме бързи или какво? — запита той, имитирайки акцент на работническата класа в Бостън. — Засега можеш да си поемеш дъх.

И ти също, помисли си Сандра, като имаше предвид размера на хонорара за фирмата.

— Няма да си почивам — отговори тя. — Имам планове.

Той се поколеба.

— Какви планове?

— Ще стегна къщата, ще я продам и ще се махна оттук.

— За бога, Сандра, трябва да си помислиш добре…

Какво искаш да кажеш?

— Ако сега се махнеш, ще изглежда така, сякаш бягаш.

— Така е. — Тя нави телефонния кабел около показалеца си.

Той помълча около минута.

— Виж какво, нали ти казах, че постановлението е само първата битка. Това, че не намериха достоверна причина, не означава, че вече си вкъщи абсолютно свободна.

Хладна тръпка пролази по гръбнака й.

— Но аз съм. Вкъщи. Свободна.

— Разбира се, така е — добави той бързо. — Но за къде бързаш? Постой малко. Направи го по собствена воля, за да не се налага съдът да те задължи.

— Стоя тук вече от година, Милтън. — Ледено предчувствие се плъзна по тялото й и стомахът й се сви.

— Предупреждавах те за това още преди месеци. Независимо от постановлението на медицинския следовател, ще последва граждански процес. Адвокатите на Уинслоу разследват случая от месеци.

Страхът й отстъпи място на раздразнението. Милтън я бе предупредил да очаква неприятности, но тя изтри предупреждението от ума си. Фактът, че свекърът и свекърва й можеха да я съдят, не би трябвало да я изненадва — нищо не би трябвало да я изненадва. Невероятното вече се бе случило.

— Откъде си сигурен, че ще го направят?

Последва дълга пауза, по време на която Сандра чу как Милтън пали цигара и вдишва дълбоко, след което издишва в слушалката.

— Защото съм добър адвокат. Те открай време се подготвят за предварителен процес, пъхат си носа навсякъде и търсят улики. Обзалагам се на маса пари срещу понички, че се подготвят да заведат делото дори в този момент, в който говорим. Запомни думите ми — те искат някой да поеме вината, Сандра, и това си ти. През онази нощ ти шофираше. Съжалявам, че ти го казвам, но имат варианти — нехайство, невнимание, безразсъдство, дори могат да се опитат да го изкарат преднамерено. Така че се стягай.

Сандра стисна зъби до болка, въздържайки се да не закрещи. Тя отмота телефонния кабел от пръста си и забарабани с пръст по слушалката. Старият недъг отново я обхвана и й се наложи да изпълнява дихателните упражнения в продължение на няколко секунди, преди да успее да проговори отново.

— По къщата има много работа, така че имаме известно време — осведоми тя Милтън. — Но повярвай ми, в мига, в който я оправя, изчезвам от тук, независимо дали ще има процес, или няма да има.

— Спокойно, хлапе! Никой съдия няма да допусне случая до съд при такива неубедителни основания. Ще трябва да намерят нещо много по-убедително от онова, което са открили до сега.

Сандра стисна слушалката толкова силно, че заздравяващите й мазоли я заболяха. Имаше предостатъчно улики за намиране и ако те излезеха на бял свят, с нея беше свършено.