Сюзън Уигс
Болезнено щастие (12)

12.

— В склада за дървени материали се зарадваха да те видят — подметна Фил Даунинг и влезе в пикапа на Майк, който подписваше фактурите.

— Да, доста време мина.

Майк запали мотора, нагласи огледалото за обратно виждане за да провери натоварените в каросерията на камионетката дървен материал, хоросан, бетон, гвоздеи и инструменти.

— Съвсем друго е да работя нещо различно от обичайните капещи мазета — каза Фил. Той бе водопроводчик и електричар и навремето работеше за Майк. Майк и сега смяташе да го наеме за боядисването, мазилката и довършителните работи, когато се стигнеше до там.

— Повярвай ми, на това място ще намериш много повече от течащи мазета.

Възможността да реставрира старата къща на плажа му напомни за нещата в работата му, които обичаше — да разгадава скритите тайни на стогодишни къщи, да открива първоначалното разположение, опитвайки се да види сградата и прилежащото място с очите на проектанта й.

Къщата на Бабкок дни наред не напускаше нито съзнанието му, нито компютърния екран и от тези ментални и виртуални светове Майк преплете в едно история, симетрия, природа и архитектурна теория. Този етап от работата винаги му беше харесвал, но винаги го изпълваше с горчиво-сладко чувство на съжаление. Именно тези неща му допадаха в онези далечни години в колежа — тъкмо в това беше добър. Всички го отписваха като калпазанин, но часовете по архитектура и проектиране възпламеняваха ума му. Но тогава контузи коляното си, а после и Анджела, и трябваше да зареже всичко по средата. Познатите му твърдяха, че се е справил чудесно с откриването на фирмата и успешното й разработване — и въпреки това Майк винаги бе искал да довърши образованието си.

Настоящият проект не можеше да се сравни с предишната му работа в Нюпорт, където наемаше цели бригади от специалисти по реставриране и боравеше със седемцифрени средства на заможни клиенти. Петнадесет години работа с пот на челото. Навярно някой ден Майк отново щеше да достигне това ниво, но можеше и да не го достигне. Засега си беше уредил проект с мащаби и ритъм, които можеше да контролира.

Той постави фактурите в една папка и подкара пикапа от паркинга.

— Тази поръчка е дребен залък в сравнение с предишния ни обем.

— Лека-полека — рече Фил и се ухили като видя изражението на Майк.

Наближаващ петдесетте, заклет пушач с плетена рибарска шапка, Фил бе тих и съсредоточен, гледаше си работата сериозно и спазваше обещанията си. Имаше още едни способности, които Майк смяташе за доста изненадващи — Фил бе станал изключително добър компютърен експерт. Дарбата му да изнамира изгубени файлове и конфигурационни системи неведнъж бе изумявала Майк. Майк не го познаваше добре, но Фил не криеше факта, че невинаги е бил толкова надежден. Животът му бе преминал бурно. Преди години го подвели под отговорност за катастрофа, в която нямал вина. Започнал да пие, а жена му го напуснала с двамата му сина. Фил се забъркал в редица каши поради алкохолната си зависимост, от съда го изпратили във възстановителен център и вече десет години бе трезвеник.

Седнал до Майк, Фил приличаше на призрак — тъжен мъж на средна възраст, без връзка с децата и бившата си жена, преживяващ на кафе, цигари и спомени, които с всяка година все повече избледняваха.

Фил извади цигара Кемъл и започна да я върти незапалена между пръстите си.

— Смятам, че точно това е начина човек да се справи с временния застой.

Магистрала едно следваше извивката на река Петаквамскат, която се провиждаше през голите дървета край пътя. Наситено синьото зимно небе бе толкова ярко, че очите на Майк се насълзиха. Ако времето се задържеше непроменено, можеше да се занимае със стария покрив — рядка възможност за такава дейност по това време на годината.

Докато караше към мястото на бъдещата им работа, Майк прехвърли отново през ума си работния план, а Фил изучаваше направените на компютър диаграми и височини.

Докато разлистваше разпечатките, Фил си подсвирна тихо.

— Графикът ти е много натоварен.

— Ще свърша навреме и в рамките на уговорените средства. Обещах.

— Ще трябва буквално да живееш там.

— Едно от нещата, с които напоследък разполагам в изобилие, е времето — сви рамене Майк. — Децата са при мен само един работен ден и всяка втора събота и неделя.

— Съжалявам за това.

— Идното лято това разпореждане отново ще се разглежда. Възнамерявам да поискам много повече време. — Той забарабани с пръсти по волана. — Пълна отврат! След като съм гледал децата си в продължение на години, изведнъж трябва да доказвам на някакъв социален работник, че мога да осигуря адекватно и стабилно жилище, както и подходяща среда. Адвокатът ми ме съветва да си потърся къща, но, по дяволите, децата ми обичат Рай. На яхтата са в пълна безопасност — преди прекарваха там всичките лета.

— Проклета работа — ако родителите са заедно, бог знае какви неща могат да вършат с децата си, да ги възпитат като идолопоклонници, да им татуират задниците или разни такива. Но веднага след като се намеси съдът, започваш да следваш нечии разпореждания. Едно аверче, което е методист, трябва да води децата на католическа служба всяка втора неделя. По разпореждане на съда, разбира се.

— Всичко, което ми е разпоредено, е разумно — каза Майк. — Поне засега. Само дето не ми харесва да ми го нареждат, сякаш съм малоумен или хаймана.

Системата като че ли бе специално измислена да изкарва най-лошото във всички замесени страни. Беше се научил да изоставя неща, към които всички инстинкти му подсказваха да се придържа с все сила. Трябваше да смени целия си начин на живот, което в крайна сметка може би не беше толкова лошо, но със сигурност го чувстваше като такова. Майк икономисваше по всякакъв начин. Живееше на яхтата, докато търсеше подходяща къща за децата си, всеки месец заделяше нещо настрана за тяхното образование, каквото и да е то, изплащаше издръжките. Всеки излишен долар, който припечелеше, биваше спестяван — за поредната битка в съда за преоценка на часовете за посещение, за един по-добър живот за Кевин и Мери Маргарет.

— Имай търпение — окуражи го Фил. — Нещата ще се оправят, ще видиш.

Майк не откъсна очи от пътя. Беше свикнал прекалено много с предишния си живот. А и не бе сигурен, че иска да се приспособява да живее сам, да вижда децата си в определено от съда време. Какъв живот бе това?

Съпругът на Анджела, Кармин, имаше повече пари, отколкото време за семейството, и непрекъснато харчеше за огромни количества маркови играчки, а се скъпеше за сериозни родителски грижи. Идеята да има деца му харесваше повече от факта да ги има. Майк се опитваше да изпитва благодарност, че с Кармин всичко бе наред — бизнесмен, пожарникар-доброволец, изглеждаше горд с децата. Разбира се, изобщо не се интересуваше от Майк, макар че доста удачно го криеше от Кевин и Мери Маргарет. Майк не одобряваше факта, че Кармин раздаваше скъпи подаръци за Хелоуин все едно пръскаше бонбони, но не казваше нито дума, макар че те винаги имаха по нещо ново от втория им баща.

Понякога Майк се измъчваше с мисли и се чудеше как ли им се отразява разделянето на семейството на две отделни домакинства. Беше наблюдавал Мери Маргарет и Кевин как се люшкат през цяла гама от емоции — от тъга до разкаяние, от неувереност до гняв. Семейният консултант предупреди него и Анджела да очакват конфликти поради нелоялност, преиграване, намаляване на успеха в училище.

Какво причиняваме на децата си, Анджела?

— Хей, приятелче, намали! — предупреди го Фил. — Нали не искаш да загубим товара си преди да сме пристигнали.

Майк погледна километража. Сто и тридесет! Господи!

— Съжалявам — промърмори той и отпусна педала на газта.

Когато свиха към крайбрежието, пейзажът стана по-див, с повече драматизъм, с по-гъсти горички, а вълните се разбиваха във високи, скалисти брегове. Майк видя изкривения ветропоказател на старата къща да стърчи над дебелите дървета с прекършени клони и прораснали храсти.

— Има нещо, което трябва да знаеш преди да започнем — каза Майк. — Клиентът е Сандра Уинслоу.

— Вдовицата на Виктор Уинслоу? — Незапалената цигара затрептя в ръката на Фил. — Не думай!

— Тя иска да продаде родовата им къща на брега.

— Не се учудвам. Не можеш да се измъкнеш ненаказан за убийство, докато в крайна сметка не изчезнеш.

— Мислиш, че тя го е направила?

— Вероятно не — отговори Фил. — Но тогава няма да е забавно. И така, каква е тя?

Тъжна. Тиха. Изнервена. Лесноранима. Майк не знаеше как да я опише. Не можеше дори да си обясни сложната му реакция спрямо нея. Фактът, че Сандра бе толкова самотна, му напомняше за собствените му загуби, изправяше го лице в лице с истината, която не искаше да признае.

— Не ми прилича на жена, която ще очисти мъжа си заради застраховката — отговори той.

— Никога не можеш да си сигурен за хората, не мислиш ли? А ти приемаш ли я като клиент?

— Не мога да бъда придирчив.

В миналото клиентите му се гордееха с работата му и му се възхищаваха, но от Сандра Уинслоу не очакваше ентусиазъм. По-скоро нетърпение и раздразнение.

Майк спря в алеята и паркира зад синята й кола. Фил слезе, запали и повдигна шапката си за да огледа къщата.

— Е, това е — каза Майк.

Жив плет от планински лавър опасваше двора, а лоза, по която все още имаше изсъхнали гроздове от предната година, провисваше от едната страна на рахитична ограда от кедър. Малка хранилка за птички бе закована на грациозен явор и Майк се изненада, че бе заредена със семена.

— Какво място само! — проговори Фил. — Сега разбирам защо искаш да го реставрираш.

Фил заоглежда дългата извиваща се веранда и дървената изработка под покрива. Подобно на всички дървени изработки в стил готика, къщата бе въплътила по-скоро фантазиите на строителя, отколкото плановете на обучен архитект. Натруфените дървени детайли бяха уникални и единствени по рода си — фактор, който щеше да вдигне цената на имота.

Странно чувство обземаше Майк всеки път, когато изучаваше къщата. Усещаше я някак позната — не само защото бе експерт в този вид проекти, но и заради цялостното разположение. Беше най-подходящото, с идеална гледка към океана, всяка част със свое собствено решение, но в хармония с останалите.

Сандра Уинслоу ги посрещна на предната врата и Фил пусна цигарата на алеята и я смачка с крак. Сандра изглеждаше малко разсеяна, с химикал зад ухото и колеблива усмивка. Носеше черни памучни панталони и пуловер, а косата й бе прибрана назад. Нямаше грим. Майк ги представи и обясни, че Фил ще се занимава с електричеството и водопроводите.

Тя разтвори широко вратата към официалния вестибюл.

— В кухнята има кафе. Обслужете се.

— Благодаря. — Фил влезе в коридора и с делови поглед огледа мястото от дъските по пода до високия таван. В къщата имаше столова, разположена до широкия преден салон, ниша с библиотечка и голяма кухня в дъното на коридора. Фил се запъти към кухнята, привлечен от острия, наситен аромат на кафе.

— Вашите копия от договора. — Майк й подаде страници, защипани с телбод. — Прегледайте го спокойно.

— Благодаря. — По устните й пробягна най-меката усмивка. — И аз имам нещо за вас.

Устата му пресъхна. Дявол да го вземе! Какво, по дяволите, имаше в тази жена? Само един поглед, кратка размяна на реплики и веднага усети неочаквана топлина, която се усилваше всеки път, когато я погледнеше. Нямаше красотата на Анджела — не замайваше главата и човек не подсвирваше от възхищение. В дълбоките й кафяви очи имаше някакъв магнетизъм, а лицето й бе честно и свежо. Според Роналд Уинслоу тъкмо заради това Сандра бе успяла да се измъкне по време на разследването.

— Трябва да отгатвам ли? — попита.

— Никога няма да се сетите.

Сандра го поведе към салона — стаята с най-драматичен ефект с оловните си сводести прозорци, които поставяха в рамка заслепяващата този ден гледка. Синята небесна краска притежаваше яркост, характерна само за зимата, и обагряше Атлантическия океан с най-тъмните нюанси на сапфира. Две птичета от цветно стъкло, овесени на рамката на прозореца, пречупваха светлината. Майк докосна едното с пръст и стаята се изпълни с цветове.

— Виктор ги направи — каза тя тихо. — Това му беше хоби.

Майк се обърна без да коментира. Стана му тежко да гледа тези малки стъклени украшения, закачени на слънчевата светлина, след като разбра, че Виктор ги е правил. Колко ли по-тежко й беше на Сандра, неговата вдовица. Чудеше се как ли изобщо издържа.

Тя се приближи до нишата с отрупана с книги библиотечка, бюро с компютър, принтер и препълнени с писма и формуляри тавички. Майк не можа да види какво има на компютърния екран. В интернет ли се бе ровила? Пасианс ли бе редила? Или пък е изпращала писмо на таен любовник? Сега, след като местните я отбягваха, целият й свят в този компютър ли беше?

Искаше му се да я попита, но знаеше, че няма да го направи. Невидимата й защитна черупка издигаше граници между тях. Но едновременно с това тя го вълнуваше по начин, който Майк нито очакваше, нито харесваше. Поради уязвимостта й, Майк се замисляше и осъзнаваше, че от дълго време бе притъпил емоциите си. Искаше семейството си обратно, то ужасно му липсваше и по някакъв начин Сандра Уинслоу изкарваше на повърхността цялата тази нужда, заровена дълбоко в него.

— Ето — каза тя и му подаде навит на руло документ, пожълтял от годините и с оръфани краища. За миг очите й заблестяха с неприкрито задоволство. Майк се зачуди дали беше такава с Виктор, несъзнателно сексапилна, малко скована, с почти момичешка привлекателност.

Той разви свитъка на кръглата масичка пред прозореца. Сандра притисна краищата с рапани, пепелник с копчета, празно шише от сода и поднос от „Бар Шилерс“. Майк с изумление се втренчи в добре запазения план на къщата с чертежи и подробни обяснения за височините.

— Страхотно, нали? — попита тя и се приближи до него. — Намерих го в къщата на баща ми, заедно с нотариалния акт.

— Вие сте… — Майк се спря, тъй като не искаше да нарушава дистанцията с тази жена. — Това е рядък документ — направо невероятно! Ще направя работни копия, а оригинала можем да регистрираме в историческото общество.

За секунда в очите й блесна светлина, която му показа съвсем различна жена под мрачната фасада. Този миг на непредпазливост разкри чувственост и уязвимост, все неща, които изобщо не трябваше да го интересуват. Но една мисъл го заля като неконтролируема вълна — Искам те! — и тя навярно я усети, защото се отдръпна като от гореща печка.

— Нямам нищо против. — Макар че не помръдна, Сандра сякаш се оттегли.

— Голям късмет имате. Това е истинска находка.

Майк усещаше, че я изнервя, но не знаеше защо. Замисли се за държанието й към децата му — много по-отпусната и естествена, отколкото бе в негово присъствие. Кевин и Мери Маргарет си нямаха и представа за проблемите й и я приемаха такава, каквато я виждаха. В камионетката към къщи Кевин дори заяви, че я харесва. Мери Маргарет изобщо не приказва много — Майк не знаеше какво става в главата на дъщеря му напоследък.

— Докато времето е стабилно, ще се заема с измиване на покрива с вода под налягане — обясни той и си наложи да не мисли повече за тази жена, особено във връзка с децата му. Тя бе клиент, нищо повече. — Не мисля, че има нужда от подмяна, но ще разбера със сигурност след като го почистя.

— Малко е студено за работа навън — каза тя.

— Ще го преживея. Имате ли външен кран?

— Да.

— Хубаво. Тогава ще започвам.

— Обадете се, ако имате нужда от нещо.

— Непременно.

Майк я изгледа изпитателно за миг — нервни ръце, мека уста, големи очи. Нямаше вид на човек, който можеше с нещо да помогне. Изглеждаше разтревожена и объркана. Непознат порив завладя тялото му. Беше странно отново да мисли за жена, особено пък за тази жена. Искаше да я прегърне, да я усети върху гърдите си, да прокара леко ръце по лъскавата й коса и…

— Ще стъкмя пръскачката — изсумтя той.

Трябваше да излезе навън и да се заеме с работа, която включваше студена вода и високо налягане. Може би това щеше да проясни главата му. Без да каже ни дума повече, той се обърна и излезе. Половин час по-късно Майк стоеше на покрива и държеше в ръка маркуч, свързан с ревящия долу на земята компресор.

Омотан с кабели и жици, Фил сновеше напред-назад между къщата и електрическото табло, изучаваше античната електрическа мрежа и драскаше бележки.

Майк изпита силно първично удоволствие от мощната струя вода, ромоляща по покрива и изскубваща мъхове, лишеи и изсъхнали пръснати тук-там бурени, прораснали в пръстта между старите плочки. От тази си позиция виждаше движението по крайбрежния път. През лятото щеше да се задръсти от коли, каравани и открити джипове с гърмяща от тях музика. Но в средата на зимата движението бе оскъдно.

В далечината забеляза тъмна лимузина, която се носеше пред бял микробус с апаратура на покрива. Майк се намръщи, когато лимузината сви и гумите й засвириха по отрупаната с натрошени мидени черупки алея. Логото „УРИК новини“ бе изписано на микробуса откъм страната без прозорци, а върху него бе инсталирана малка сателитна чиния. Двама мъже скочиха, отвориха задната врата и започнаха да развиват тежки макари дебели кабели.

Майк слезе по стълбата и спря пръскачката, а един техник прекоси двора с голяма камера на едното си рамо. Двама мъже в черни костюми излязоха от лимузината.

— Нали това е домът на Сандра Уинслоу? — извика единият.

— Аз просто поправям покрива — отвърна Майк. Каквото и да следваше, Майк не искаше да се замесва. Той се наведе да провери компресора.

— И какво по-точно поправяте на покрива? — попита женски глас.

Майк се изправи и видя една блондинка недалеч от себе си. Лакирани нокти, червило с цвят на череши, взор, който пронизваше, който се натрапваше. Стори му се позната и зарови из паметта си, а след няколко минути се сети. Къртни Проктър.

Телевизионната репортерка бе по-ниска, отколкото си я представяше. С по-тънка талия. С по-буйна коса. С по-бели зъби. Същите предизвикателни гърди. Облечена бе в прилепнал по тялото костюм с широки, заострени рамене, които й придаваха вид на жестока садистка. Модно шалче се развяваше от студения вятър, а високите й токчета потънаха в натрошената настилка на алеята. Беше направила нещо с косата си така, че прическата й не помръдваше и с милиметър независимо колко силно духаше.

Майк извади червена носна кърпичка от задния си джоб и изтри ръцете си.

— Това записва ли се?

Искрената топлина и хумор в усмивката й го стъписа.

— Зависи от отговора ви.

— Работя по покрива. — Той посочи инструментите. — Майк Малой, „Строителни дейности Рай“.

— Къртни Проктър — представи се тя. — „УРИК новини“.

— Веднага ви познах.

— Естествено. — Тя се разсмя при вида на изражението му. — Егото ми ви благодари. — Тя го загледа втренчено няколко минути и добави: — Значи сте строител.

— Строителен предприемач. Специализиран съм в исторически реставрации.

— Колко добре познавате госпожа Уинслоу?

— Знам какво питате, но отговорът не е този, който търсите. Не я познавах до момента, в който ме нае да обновя тази къща. — Той погледна през рамо и видя екипът да се подготвя. — Имате ли нещо против да попитам какво става?

— Правим репортаж за ново развитие в местната история.

Всяко нервно окончание се изопна в Майк, но той се престори на безгрижен и се наведе да затегне някаква свръзка в пръскачката.

— Така ли?

— Ще й връчат жалба за причиняване на смъртта на съпруга й, Виктор Уинслоу.

Нямаше нужда да пита кой подава жалбата.

— Госпожице Проктър! — провикна се някой. — Готови сме.

Ивици бяла светлина обляха гол люляков храст. Ослепителната светкавица се премести върху занемарената стена на къщата и заплетените форзициеви храсти, по които все още висяха мъртвите им листа. На телевизионния екран мястото щеше да наподобява „Руби Ридж“ или някои от онези затънтени ферми, от които службите по „Контрол върху животните“ изземваха умиращия от глад добитък.

Майк се зачуди какво ли си мисли Сандра в момента, какво ли чувства. Със сигурност знаеше, че е хваната в капан и че връчващият й призовката служител нямаше да й позволи да избегне процеса. И тя, естествено, осъзнаваше, че местният новинарски екип бе дошъл да отрази шока и срама й с всичките му краски.

Майк забърника клапата на компресора, която изпусна с мокро съскане излишното налягане. Копчето за пускане лежеше на сантиметри от крака му.

От микробуса се понесоха множество електронни звуци, а сателитната антена се завъртя, докато намери подходящата позиция. Къртни Проктър се насади като екзотична орхидея пред къщата. Жена с клапа, на която бе изписано логото на предаването, затича напред, оправи развяващото се шалче и поръси с пудра върха на малкия, прав нос на репортерката.

Моторът на компресора издаде оглушителен шум. Един от екипа хвърли гневен поглед към Майк. Пръстите на краката му се доближиха още по-близо до копчето.

Костюмарите от съдебното управление поровиха из някакви книжа, а единият извади пакет, вързан с ластик. Погледът му бе лукав, а бузите му обрулени и зачервени от студа. Морският вятър заигра с дългото му черно палто. Той го поглади за да изглежда спретнат пред камерата. Цивилният слуга в изпълнение на дълга си. Вашите данъчни плащания в действие.

— … три… две… едно — отброи Къртни Проктър с оттренирано спокойствие. — Изправена съм пред старата къща край плажа, в която Сандра Уинслоу се крие след изчезването на съпруга й, щатския сенатор Виктор Уинслоу, обявен за мъртъв. Произнесеното в четвъртък постановление от следователите за нещастен случай не успя да постави край на спекулациите за мистериозните обстоятелства около трагедията от девети февруари.

Втренчи поглед точно в камерата.

— Очевидци, видели последни Виктор Уинслоу жив, твърдят, че блестящата млада двойка напуснала заедно тържеството на Демократическата партия, а госпожа Уинслоу била на волана на техния кадилак последна марка. Макар алкохолното ниво в кръвта й да не надвишавало допустимите граници, тя е шофирала безотговорно и с превишена скорост…

Къртни Проктър обобщи известните вече факти по инцидента, докато държавните служители се консултираха пред капака на колата. Един продуцент обхождаше района, за да намери най-подходящото място, от което да снимат входната врата.

— … скърбящите родители заведоха гражданско дело срещу Сандра Уинслоу — обяви Проктър — в обвинение за причиняване на смъртта на сина им…

Камерата даде панорамен изглед, след което се фокусира върху служителите, запътили се към входната врата. След броени минути щяха да натрапят известието на Сандра.

Пред погледа на Майк се появиха децата му, седнали на кухненската й маса и пиещи чай. Сетне си спомни деня, в който бе получил призовката за развод и жалбата. Току-що бе излязъл от банята, застанал на прага само по хавлия, водата от тялото му се стичаше по документа, а той го гледаше така, сякаш това бе колет, доставен по погрешка. Срамът и чувството за падение от онзи момент тежеше като камък в сърцето му, но поне никой друг не го беше видял.

В очите на Проктър припламна хищническа искра. Един от мъжете почука на вратата.

Всичко се разви за секунди. Майк държеше струйника в едната си ръка, а с крака си докосна леко компресора. Машината забоботи, а маркучът подскочи и се изопна. Силната струя се стовари върху сателитната чиния на микробуса и тя падна на земята. Изригна цял вулкан искри, а стреснатите служители приклекнаха, крещящи от уплаха. Майк спря компресора с крак точно в мига, в който входната врата се открехна. Водната струя намаля, изписвайки все по-тясна дъга, но преди да отмре напълно изпръска един от операторите. И Къртни Проктър.

— Проклятие! — извика тя и изтърва микрофона.

Майк изтича бързо напред.

— Господи, госпожо! Ужасно съжалявам! И представа си нямам как стана! — Той извади кърпата си и започна да попива водата от рамото й, от коприненото й шалче. Половината й руса коса увисна надолу, сякаш се стопи.

— Молете се на бог да имате стабилни връзки — изстреля тя през зъби, грабна кърпичката от ръката му и се зае с поливането. — Защото ще ви съдя, ако ще и делото да се проточи до края на света!

С ъгълчето на очите си Майк видя как вратата се отваря, чу заповедния глас на служителя и неуверения отговор на Сандра. Всичко приключи още преди да започне.

— Беше инцидент — защити се Майк.