Сюзън Уигс
Болезнено щастие (31)

31.

— Да не си полудял, Малой? — гласът на Лорета Шот изпищя по мобилния телефон и Майк го отдалечи от ухото си. — Да не си си загубил изцяло ума?

Майк седеше в яхтата си и барабанеше с пръсти по масата.

— Какво си чула?

Адвокатката му пое шумно дъх.

— Че водиш децата си в дома на убийца. Този факт е много впечатляващ при следващото разглеждане за родителските права.

Проклета да е Анджела, помисли си той. Навярно веднага след като се е прибрала с децата, е позвънила на адвоката си. А беше такъв хубав ден. Харесваше му да гледа как децата тичат из Блу мун бийч и се разхождат със Сандра. Тогава всичко изглеждаше съвсем наред. Хареса му да гледа как децата гонят кучето, как Сандра им приготвя обяд и от време на време му хвърля по някой поглед, като лицето й все му напомня за сладостите от предната нощ. При този спомен сърцето му се сви от копнеж, защото знаеше от какво има нужда.

— Първо на първо — отвърна той, — Анджела ме помоли да ги взема извънредно. Аз бях повече от щастлив, но съм по средата на голям работен проект. Второ, Сандра Уинслоу не е убийца. Тя е жертва в катастрофа и ми писна да слушам обратното.

— Това няма значение. Тя е отрова — предстои й дело за причиняване на смърт и ти гарантирам, че това няма да се хареса на оценителя за родителските права. И какво чувам за онези оспорвани книги, които пишела? Анджела споделила, че Мери Маргарет ги четяла, а те са така нафрашкани с неподходящ материал, че библиотеката ги е смъкнала от рафтовете.

— Това са романи за деца. Дори библиотекарката бе смутена да признае, че са били оспорвани.

— За бога, Малой! Давай на детето да чете „Полиана“. Трябва да се подсигуряваш, приятелю, или часовете ти за посещение ще бъдат отрязани още преди да си успял да произнесеш семейни ценности.

— По дяволите, Лорета…

— Не ме дяволосвай. Та ти какво, ходиш ли с тази жена, чукаш ли я?

— Не се намесвай в това, адвокатке. — Гласът му бе тих, спокоен и опасно сериозен.

— Тогава и ти не се намесвай в онова, към което си мисля, че си се запътил. Ако имаш нужда от чукане, няма да е зле да се държиш настрана от обвинени в убийство. Съдиите се мръщят на подобни хора.

Майк стисна зъби, докато челюстта го заболя. Проклетата Анджела! Не можеше да го остави. Беше ужасена, че може да обича друга повече, отколкото е обичал нея навремето. Трябваше да я уличи в измама, да разкрие авантюрата й — но тогава се сети за децата и осъзна, че никога нямаше да го стори.

Всяка клетка от тялото му се напъваше и му се искаше да счупи нещо — и да подпали онази кучка от другия край на телефона. Но Майк се съсредоточи върху снимката, подпряна на компютъра — на нея Майк и децата се смееха и той ги бе прегърнал през кръста. Заради тях трябваше да въздържа гнева си.

Майк пое дълбоко дъх.

— Виж, Лорета. Работата ти е да направиш така, че пред семейния съд да се представя достоен като капитан Кенгуру.

— Тогава престани да правиш работата ми невъзможна. Най-малкото бъди дискретен до следващото оценяване. Не давай повече козове на Анджела, разбра ли? Постарай се да виждат физиономията ти в църквата всяка неделя. Намери си хубава къща, нещо с хубав двор, а защо не и с бяла ограда от колове. Така ще се намали броят на нещата, за които да се заяжда Анджела. Намери ли си вече къща?

— Работя по въпроса.

— Работи по-усърдно.

— И ти, Лорета.

Майк затвори и прокара ръка по косата си. Не разбираше защо Анджела се опитва да му създава проблеми. Или пък разбираше. Тя бе добра майка, но очевидно не бе толкова възвисена, че да не използва децата, за да го върти на пръста си. Вече не беше под контрола й, но тя бе успяла да намери начин да го манипулира.

Може би.

Анджела възразяваше срещу репутацията на Сандра; не искаше децата да попадат под облака на съмнението, който обграждаше Сандра. А Майк непрекъснато си мислеше, че може би, може би това подозрение бе насочено неправилно.

Майк се обади по телефона на няколко души, след това съблече работните си дрехи. Не беше планирал да прекара вечерта по този начин, но от много време насам натрупващо се напрежение непрекъснато го човъркаше. Из доста неща се порови в опити да запълни празнините около катастрофата. Предчувствията му бяха започнали да се материализират и да се припокриват с подозренията му. Сандра можеше и да го намрази, но Майк знаеше, че няма да намери покой, докато не разбереше тайните й.

 

 

Майк спря колата до страничната постройка на кметството точно по здрачаване. Тесният и сънен офис се бе сгушил на края на „Бей стрийт“. Щорите на единствения му преден прозорец бяха спуснати до средата подобно на огромно око, спряло насред примигване. В район, в който две кражби на панталони от простира представляваха престъпна вълна, местната агенция по привеждане на закона в действие нямаше много работа.

Майк се поколеба преди да влезе. Това бе единствения начин да уталожи въпросите си или да намери интересуващите го отговори. Прекрачи прага и се озова пред рецепция с разхвърляни по бюрото формуляри. Зад нея се помещаваха две работни кабинки с две бюра, разположени едно срещу друго. На едното, жена с камуфлажна униформа говореше по телефона и нареждаше пасианс на компютъра. На другото седеше Стан Ший, чийто баща навремето, когато бяха малки, държеше ледената пързалка.

Стан се изправи — набит, оплешивяващ и жизнерадостен.

— Майк Малой! Господи, цяла вечност измина! Радвам се, че се обади. Та какво става? Проблеми ли имаш?

— Само няколко въпроса, както ти казах по телефона. За катастрофата с Виктор Уинслоу.

Стан скръсти тежките си ръце на бюрото.

— Дяволска работа, не мислиш ли?

— Искам да прегледам папката по делото. — Майк вече бе прочел или гледал всички предавания по медиите, статии и документи, архивирани в интернет страница, но вместо да намери отговори, те предизвикаха повече въпроси.

Стан сви рамене.

— Това е обществен документ. Издърпах нещата от папките след като се обади. — Той поведе Майк надолу по коридора в стая, пълна с папки и формуляри. Накрая подаде на Майк да подпише някакъв формуляр за предоставяне на информация. — Имаш ли нещо против да попитам защо се интересуваш?

— Това непрекъснато ме човърка. С Вик бяхме много близки.

— Спомням си. Двамата бяхте като Макс и Мориц. — Той поклати глава. — Дяволска работа — повтори отново.

Майк се надяваше Стан да не задълбава повече. Правилата изискваха служителят да остане в стаята, но той беше тих и се захвана с някаква кръстословица, седнал на стол до вратата. Майк не се чувстваше в свои води, докато ровеше из разни доклади, заявления, диаграми и официални формуляри — работата му не включваше подобен род занимания. Снимките от произшествието му подействаха така, сякаш докоснаха нервните му окончания с лед. Мостът, мантинелата, разкъсана на мястото на сблъсъка. Колата, огъната в предната си част и с разбито стъкло, бе изтеглена от залива няколко часа след катастрофата.

Всеки предмет от превозното средство и багажника беше надписан и поставен в каталог: крик и резервна гума, опаковка носни кърпички, „Фантомът на операта“ на диск в дискмена, два чифта слънчеви очила, книжа в кутия за ръкавици, карта на Роуд Айлънд, карта на град Бостън и още една — на Южна Флорида. Традиционни неща, които обикновено се намират в колата на всеки. Само дето тази принадлежеше на Виктор и Сандра.

Той попадна на снимки и медицински преценки на Сандра и сърцето му подскочи. Непрощаващите черно-бели фотографии представяха жена с пребледняло от шока лице, с тъмни и огромни очи на останалото й без кръв лице.

Документите бяха изписани с медицински жаргон и почерк — всичко бе прегледано, сканирано, подложено на проверка.

Имаше и снимки в близък план: дупка в таблото, разбитото стъкло, въздушната възглавница от страната на шофьора като мек, зацапан с кал предмет, пльоснат на седалката, дамско зимно палто на петна.

Навярно Майк бе издал неволен звук, защото Стан го погледна.

— Трудно е да се повярва, че не успяха да я осъдят, а? Адвокатът й така представи нещата, че все едно Виктор бил ранен в катастрофата и потънал в морето. А тя се е спасила с плуване.

Но тя не може да плува! Беше го признала в деня, когато плаваха на борда на „Лош шанс“. Сандра не можеше да плува. Но Виктор навремето бе печелил първо място на осемстотин метра свободен стил.

Майк не сподели нищо със Стан. Трябваше да си помисли сериозно.

— Била е в безсъзнание, когато са я намерили — прочете той откъс, който вече стотици пъти бе чел в интернет. — И никой не успял да проследи свидетеля, който съобщил за инцидента.

— Няма нищо за проследяване. Имаме препис от обаждането.

Майк вече бе чел кратката размяна на реплики. Една кола току-що падна от моста… Да, моста Секонсет. Караше на запад… За бога, просто изпратете някого — той ще се удави… Операторът, който включил обаждането в полицейския компютър, докладвал, че разговорът с мъжа прекъснал рязко. Първата линейка пристигнала тринадесет минути след обаждането.

— Как мислиш, защо човекът, който се е обадил, е казал той ще се удави? Защо не е казал тя или те?

Стан разпери ръце с дланите напред.

— Кой може да каже? Той може да е използвано като обобщаващо понятие. Или мъжът може да е бил объркан — не всеки ден ставаш свидетел на подобно нещо, нали?

— Къде е колата сега?

— В моргата в Янси.

— Може ли да й хвърля един поглед?

— Нямам нищо против.

Стан се обади на чиновника, че ще излезе и двамата прекосиха почти празния паркинг. Стигнаха до ограден двор с пръснати коли в различна степен на разпад. От навъсеното небе се сипеха редки капки дъжд.

Кадилакът STS на Уинслоу се намираше насред ръждиви остатъци и представляваше тъжен, нагънат паметник на трагедията, оплескан при разследването с оранжева неонова боя. Майк се подпря с една ръка на покрива и надникна вътре към счупения волан, сплесканото табло, въздушната възглавница и предпазните колани, които лежаха втвърдени и преплетени на седалките. Обшивката на тавана бе провиснала и гарнирана с нанос и сол.

Майк дълго време разглежда колата и всеки момент му бе омразен, представяйки си как Санди шофира, а нетипично пияният Вик й крещи. Крещи й какво? Опита се да си представи какво са видели онази нощ, дори се опита да почувства какво са почувствали при сблъсъка.

Той седна на продраната кожена седалка, вкоравена от стария солен пясък и тиня. Дребни стрелички суграшица го замеряха през празната дупка, където преди е било стъклото. Имаше си начин да разбира старите къщи, които му разкриваха миналото със стеснителен шепот и тънки намеци. Но колата изглеждаше непроницаема; духовете, които я обитаваха, пазеха тайните си.

Докато ставаше, погледът му попадна върху светлините над седалките. След няколко секунди изведнъж се сепна. Акумулаторът, естествено, отдавна се бе изтощил, но копчето от страната на пасажерското място бе включено.

— Хей, Стан — извика той. — Как мислиш, това защо е включено?

Стан пъхна глава през прозореца.

— Представа си нямам. Може да се е включило при падането, или някой при разследването да го е натиснал. Цяла рота бърникаха колата.

Докато пътуваше обратно към Рай, Майк непрекъснато разиграваше сценария в съзнанието си: представяше си как колата полита от високия мост, опитваше се да почувства разтърсващия сблъсък с повърхността на водата. В тъмна зимна нощ, с бързо потъващата кола, той би ли се протегнал да включи лампата?

Тази подробност бе незначителна — следователите бяха я забелязали и игнорирали. Но Майк бе абсолютно сигурен, че те не знаеха за нещата, скрити на тавана на Сандра.