Сюзън Уигс
Болезнено щастие (14)

14.

Бащата на Мери Маргарет я качи от тротоара пред къщата, сякаш беше таксиметров шофьор или нещо подобно. Макар и сега това да бе обичайната процедура, струваше й се странно да излиза от вратата, влачейки по земята презрамките на раницата си, да усеща бдителния поглед на майка си, който като че ли я пронизваше толкова остро, че Мери Маргарет буквално го усещаше по раменете си.

В началото на развода им Мери Маргарет не се притесняваше твърде много. Смяташе, че ще отмине като лоша настинка или ниска оценка на диктовка. Поне така ставаше винаги, когато бе малка, някъде на годините на Кевин. Майка й и баща й се караха — не че викаха, нито тропаха с крака. Караниците им бяха такива, все едно влизаш в ужасния мраз на ресторанта на Кармин — хлад, от който потръпваш целия. Обаче след този мраз следваха тихи разговори и всичко се нареждаше. За известно време.

Но един ден използваха думата, от която всяко дете по света се страхуваше повече отколкото от призраци, повече отколкото от изстрели, повече отколкото възрастните се страхуваха от думата рак.

Развод.

Думата звучеше така, сякаш изкарваха въздуха на някой, ударен в корема. В началото болеше толкова силно, че Мери Маргарет не можеше нито да помръдне, нито да си поеме дъх. А когато отново можеше да диша, тя се уталожи до тъпа болка, която се спотайваше в нея през целия ден, всеки ден и през цялата нощ, всяка нощ, и знаеше, че ще остане в нея през целия й живот.

Баща й излезе от пикапа и я прегърна. Тя вдиша аромата му на дървен материал, камион и одеколон за след бръснене — най-хубавият аромат на света.

— Здравей, принцесо! — каза той и пое раницата й.

— Здрасти, тате!

Той напъха раницата й в кабината и й отвори вратата, а Мери Маргарет забеляза погледа, който баща й хвърли изкосо към къщата. Това бе една от най-хубавите къщи в квартала — определено по-хубава от тази на Кенди Проктър, която вбесяваше Мери Маргарет, защото леля й работеше за новините по телевизията. Големият двор се изкачваше леко към бялата веранда, а на входната врата имаше луксозно стъкло. Малките тавански прозорчета придаваха на мястото уют и топлина.

Баща й бе реставрирал къщата; дори с нея беше спечелил награда от историческото общество. А сега не можеше и да припари в нея без разрешение на майка й и на практика без заповед, подписана от съдия. Откакто майка й се бе омъжила за Кармин, те пристроиха антре, купиха си изцяло нови мебели и всичко, което желаеха, едва ли не само за ден.

Когато живееха с баща й, промените ставаха постепенно — човек свикваше с всяко малко нещо преди да продължи със следващото. А сега всичко профучаваше като че ли някой бе натиснал бутона за превъртане напред.

Когато баща й затвори вратата, Мери Маргарет изпусна въздишка и сложи колана. Най-странното бе, че с течение на времето установи, че свиква с положението на нещата. Вторият й баща, Кармин, всъщност бе добър, макар и косата му да бе мазна и да се усмихваше толкова пресилено, че веднага се разбираше, че се преструва. Но той печелеше тонове пари и купуваше на Мери Маргарет едва ли не всичко, което си пожелаеше, отнасяше се с майка й като с кралица и тя бе щастлива почти през цялото време.

Свикването с развода я плашеше по свой начин. Що за човек бе тя, та свикваше с нещо толкова ужасно? Все едно се научаваше да яде сурови омари — какъв беше смисълът?

Понякога й се искаше да бъде като Кевин, който намираше начин да харесва всичко.

Цялата тази работа объркваше Мери Маргарет. Когато баща й се изнесе, майка й я заведе на терапевт, който я посъветва да говори за гнева си в числа. Днес десет ли беше? Или седем? Четири цяло и пет? Мери Маргарет смяташе, че е глупаво. Наистина искаше да подреди всичките си разбъркани чувства, но не и пред жена, която носеше чорапогащи с чорапи и в стаята звучеше музиката на Яни.

— Как мина училището днес? — попита баща й и сви по „Уолнат стрийт“. Той отпусна китката си в горната част на волана. Баща й шофираше с изключителна лекота. Кармин винаги ругаеше другите шофьори, размахваше юмрук, форсираше двигателя, докато баща й винаги беше изцяло отпуснат.

— Добре, струва ми се. Госпожа Гайгер бе в лошо настроение, но получих шестица на теста по математика.

По физическо възпитание Мери Маргарет се бе скрила в лекарския кабинет, нещо, което правеше доста често, но реши да не споменава за това на баща си. Двамата с майка й се тревожеха, когато им разказваше, че ненавижда физическото възпитание със силата на хиляди слънца.

А всъщност не мразеше нито спорта, нито учителя. Обаче не понасяше гадната съблекалня. На практика тя бе единствената, която все още нямаше цикъл, единствената, чиито гърди бяха все още плоски като дъска на сърф. Кенди Проктър вече бе навършила тринадесет; тя обичаше да се перчи и да се фука с образуващата се вдлъбнатина между дантелените си сутиени, които си бе купила с известната си леля Къртни. А за бельо носеше копринени прашки. За себе си Мери Маргарет смяташе, че част от преимуществата на Кенди се състояха от мазнини — това момиче ядеше като крава, — но по нея всичко като че ли се разпределяше на точните места. Момчетата от осми клас вече я канеха на среща, а веднъж дори успя да се промъкне на забава на гимназистите.

— Добре си се справила на теста. Ти си изумителна! — похвали я баща й.

— Математиката е фасулска работа. Дават ти цялата информация, а ти просто трябва да я подредиш така, че всички числа да си съвпаднат.

На Мери Маргарет й харесваше когато във вселената съществуваше само един възможен отговор и човек можеше да провери дали е прав като поставеше решението в уравнението. Или се получаваше, или не.

Баща й погледна часовника си.

— В колко часа е срещата в „У“?

— Четири и половина. А тренировката по баскетбол на Кевин свършва в пет и половина.

— Значи ще трябва да убием половин час. Бих те завел в Млечната кралица, но не ми се иска да развалям вечерята ти.

— Божичко! И аз не бих искала, татко.

— Умничето ми — усмихна й се той, след което последва закъснялата му реакция. — Хей, кога си продупчи ушите?

Тя вдигна крадешком ръка и завъртя златната обеца.

— В понеделник.

Челюстите на баща й запулсираха и той се загледа право напред в пътя.

— Ще получиш инфекция.

Тя изблещи очи.

— Мама ме заведе на лекар да ги пробият. Това са солидни златни обеци!

— Само това ти липсваше. Две допълнителни дупки в главата ти.

— Тааатко! — Мери Маргарет изведнъж млъкна. Знаеше, че не би трябвало да се чувства виновна, но се чувстваше.

Той сви по булевард „Балеву“ и спря пред старата библиотека „Редууд“. Порталът й бе широк, с букви и римски цифри, изписани над вратата. Бетонни урни и приказна градина с чепати дървета обграждаха пътечките. Това бе най-старата сграда на улицата с оголени кестени, извисяващи се нагоре и протягащи клони към сградата подобно гигантски нокти. Два черни гарвана бяха кацнали на горните клони. Отпред имаше табелка с подвижни букви и понякога хлапетата ги подреждаха така, че да изпишат ругатни. Днес на табелката бе написано: НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ КНИГИ — Томас Джеферсън.

— Носиш ли си картата? — попита баща й.

— Естествено!

Мери Маргарет знаеше, че е глупаво, но обичаше да носи пластмасовата карта в джоба си заедно с парите за закуска и ученическата си карта. Това всъщност бе най-любимото й място в целия свят. Тя обичаше да чете и винаги бе обичала. Когато беше малка, обикновено преследваше възрастните с книга в ръка, следеше ги безмълвно като сянка докато се предадяха и й прочетяха някоя приказка.

Не беше никак трудно да накара баща си да й чете. Въпреки всичките изминали години Мери Маргарет все още си спомняше интонацията му, когато четеше „Майк Мълиган и парната му лопата“ или пък се кикотеше на „Бабар“ и „Уили Уили“, докато не можеше повече да чете. Понякога й се искаше да не се бе научавала да чете, а винаги да слуша баща си.

Влязоха заедно в библиотеката. Той свали шапката си, сгъна на две козирката и я мушна в задния си джоб. Госпожица Каванаг, която работеше зад главното бюро, повдигна поглед при влизането им и широка усмивка озари грозноватото й лице. В действителност всички жени обичаха бащата на Мери Маргарет. Беше направо неприлично как започваха да флиртуват винаги, когато го видеха — продавачките в плод-зеленчука, педиатърът, дори и онази тийнейджърка, която работеше във видеосалона и бе само няколко години по-голяма от Мери Маргарет. Според нея той не ги окуражаваше нарочно. Той бе просто готин пич. Нямаше вина за това.

Баща й поздрави библиотекарката с кимване, след което прошепна на Мери Маргарет:

— Трябва да проверя нещо на компютъра.

Тя го последва до един от терминалите и загледа незаинтересовано, докато той щракна местните новини и затърси някакво име — Виктор някакъв си. След което Мери Маргарет изцяло загуби интерес; баща й винаги проверяваше разни имена на мъртви архитекти, стари сгради и други подобни.

Тя се запъти към секцията за средните класове и юноши. Беше достатъчно запалена читателка, за да чете почти всяка книга в библиотеката, но книгите за възрастни бяха странни, скучни или депресиращи. Опра можеше да си ги чете, прав й път. Любимите книги на Мери Маргарет разказваха за момичета на нейната възраст или малко по-големи, които мислеха като нея, имаха същите проблеми и в крайна сметка успяваха да ги разрешат. Джо в „Малки жени“, Мег в „Гънка във времето“, която имаше толкова странно семейство. Ан от „Зелените фронтони“, която преживя какви ли не лоши неща и въпреки това успя да намери щастието като учителка на красив остров.

Мери Маргарет прегледа няколко книги и очакваше някоя да й грабне вниманието. Няколко минути по-късно баща й се приближи, застана пред рафтовете и мушна палци в задните си джобове.

Тя се намръщи. Сега пък какво? Да не би глупавият съдия от Семейния съд да бе измислил ново правило? Да не би да трябваше да почне да чете детски книги за да докаже, че става за баща?

— Нещо специално ли търсиш? — попита тя.

— Може би. — Той прокара пръст по буква А, след това Б. — Трябва да попитам библиотекарката.

Мери Маргарет не можа да издържи на напрежението и го последва към бюрото. Когато вдигна поглед, бузите на госпожица Каванаг поруменяха.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Търся някои книги от Санди Бабкок — отвърна баща й.

Санди Бабкок? Мери Маргарет никога не бе чувала това име.

Госпожица Каванаг бе изключително отзивчива и пръстите й заподскачаха бързо по клавиатурата.

— Хмм — промърмори тя. — Наистина имаме няколко нейни книги в колекцията ни. Романи за деца. Това ли търсехте?

— Да, така мисля. Не ги видях на рафтовете.

— Те са на разположение по изрична молба.

— Това какво означава.

Госпожица Каванаг плъзна към него някакъв формуляр.

— Трябва да го попълните и подпишете, след което мога да ви дам книгите.

— Това пък защо? — попита той.

Лицето й се зачерви още повече.

— Ами, изглежда, че тези заглавия са спорни. Спорно заглавие е онова, за което шефовете твърдят, че съдържа неподходящ материал или материал под въпрос. За достъп до тях се изисква изрична молба.

— Мислех, че цензурата е отмряла с ерата на Маккарти.

— Не аз измислям правилата, господин Малой. Да ви кажа честно, според мен тези неща са отвратителни. Но ние сме обществена институция, финансирана с обществени пари и управлявана от управителен съвет, който отговоря пред данъкоплатците.

— Знаете ли какво? — каза той и подпря лакът на бюрото. — Защо не намерите тези книги да видим що за неприличен материал има в тях.

Мери Маргарет започна да се чувства неудобно заради горката госпожица Каванаг, която се забърза към рафтовете зад бюрото, а обувките й с гумени подметки заскърцаха тихо по стария дървен под.

— Какво става, татко? — попита Мери Маргарет.

— Просто съм любопитен за тези книги, това е.

— Откъде чу за тях?

Преди да успее да отговори, госпожица Каванаг се появи с две книги в ръка. Мери Маргарет моментално хареса как изглеждат — бяха дебели. Тя обичаше дебелите книги. Баща й взе една със заглавие „Под повърхността“ и прочете анотацията от вътрешната страна на обложката.

— Имате ли представа защо е спорна?

Госпожица Каванаг прокара баркода и погледна на компютърния екран.

— Практикува се алтернативна религия, окуражава разпадането на традиционното семейство и има сцена под въпрос с мангуста.

Баща й погледна към госпожица Каванаг. Госпожица Каванаг погледна към баща й. В една и съща секунда и двамата се разсмяха. Като ги гледаше как се смеят, Мери Маргарет се почувства странно, не в лошия смисъл на думата, но не и в добрия. Просто… странно. Библиотекарката имаше глуповата усмивка, макар да бе достатъчно свястна. Но тя притесняваше Мери Маргарет. Притесняваха я всички жени, които отправяха мили очички към баща й. Достатъчно тежко й беше, че майка й се бе омъжила за Кармин само шест месеца след като баща й се изнесе. Но баща й да флиртува с библиотекарката?

Ако започнеше да се среща с някоя жена, за Мери Маргарет нямаше да има никакво убежище. Нито един родител, който да е неин и само неин. Не знаеше дали щеше да го понесе.

— Каква е другата? — попита баща й.

— „Всеки следващ ден“. Разказ за момиче в алтернативно семейство.

— А спорните моменти.

— Главната героиня, ъъ, живее с две жени. — Сега госпожица Каванаг не бе просто червена, а клонеше към мораво.

— Искате да кажете, че майка й е лесбийка? — Мери Маргарет не се сдържа и се намеси. Просто се изпусна.

Библиотекарката кимна.

— Очевидно.

— Страхотно! — отвърна Мери Маргарет самодоволно. Тя улови изражението на лицето на баща си и продължи: — Не смятам, че тези книги ще ми навредят.

Той се усмихна на библиотекарката.

— От устата на самите деца… — След което се обърна към Мери Маргарет. — Как мислиш, принцесо? Искаш ли да прочетеш някоя от тези книги, или ти звучат прекалено неприятно?

Шегуваше ли се? Фактът, че някой ги бе забранил, че беше необходим подписът на възрастен, ги правеше по-интересни от следващото приключение на Хари Потър.

— Разбира се. — Тя извади картата си.

Госпожица Каванаг хвърли искрящ поглед към баща й, докато обработваше книгите, а той подписа розовия отрязък.

Те се върнаха в пикапа и тръгнаха към „У“ на улица „Бушнел“. Докато пътуваха, Мери Маргарет взе едната книга. На корицата на „Под повърхността“ имаше снимка на момче с красиви спираловидни червеникаво-оранжеви къдри и едва забележими застрашителни пипала, които се протягаха към него. Не приличаше на книгите, които обикновено избираше, но щеше да ги пробва. След това прочете резюмето на обложката и накрая потърси снимката на автора и кратка биографична информация. За нейна изненада не видя снимка на Санди Бабкок. В биографията пишеше просто: „Критически приветстваната авторка Санди Бабкок живее в Ню Ингланд с мъжа си.“ Толкова. Голяма работа. Тя или криеше нещо, или лицето й бе като на кобила.

— Защо търсеше тези книги, татко? — попита тя.

— Просто бях любопитен.

Тя се намръщи.

— Откъде научи за тях?

— Всъщност, запознах се с авторката. Ти също.

— Не си спомням да съм се запознавала — о, нея!

Мери Маргарет се замисли за жената с копринена кестенява коса, живееща в разхвърляната къща на края на нищото. Писателка от плът и кръв. Винаги си ги е представяла като магически същества, различни от обикновените хора, живеещи в далечни места, преживяващи от мъглявини и мечти. Жената в къщата край брега изглеждаше… обикновена. Странна и навярно малко тъжна. Беше красива, с големи кафяви очи и лице като на жена от реклама за сапун, така че Мери Маргарет не можеше да разбере защо в книгата нямаше нейна снимка. Може би защото бяха забранени книги.

— Значи тя е писателка, така ли?

— Да.

Мери Маргарет се загледа в книгите. Сега ги почувства някак по-странни. Пъхна ги в раницата и скоро пристигнаха пред „У“, точно навреме за срещата.

С баща й се бяха записали в клуб „Индианска принцеса“ още когато беше на пет години. След четвърти клас се прехвърлиха в „Бащи и дъщери“. Беше малко глупаво, но на баща й като че ли му харесваше. Организираха лагери, вечери, обществени служби и спортни игри. Забавляваха се добре с другите момичета и техните бащи, учеха се да играят ръгби и да палят огньове. Най-хубави бяха лагерите. Мери Маргарет обичаше тишината в гората и боцкащото лице на баща й, който твърдеше, че само слабоумниците се бръснат на лагер сред природата.

На път към залата за срещи те надникнаха в салона, където Кевин тренираше баскетбол. Той, както винаги, бе в центъра на събитията и тичаше нагоре-надолу из карето с развяващи се връзки на обувките.

Мери Маргарет загледа внимателно лицето на баща си, който наблюдаваше Кевин. Баща й имаше силно лице и сини очи, а когато гледаше Кевин, тя усещаше как от него се излъчва любов и гордост, както тялото излъчва топлина. Изведнъж я обхвана острото желание да са семейство като по филмите, да живеят в къща, в която висят закачени разни поговорки, да се разсмиват един друг и да разрешават и най-сложните си проблеми със сърдечни разговори, завършващи с прегръдки.

В действителността нещата не изглеждаха така.

Тя го дръпна за ръкава.

— Хайде да отиваме на срещата.

Той кимна.

— Тази е за танците, нали така?

— Танците за деня на св. Валентин.

И това бе доста глупаво. Въпреки това на Мери Маргарет й допадаше идеята да се облече официално, а майка й бе обещала да й купи нов тоалет за случая.

— Не мога да танцувам — каза баща й.

— Не съм и предполагала, че можеш. Виж, ако не искаш…

— Шегуваш ли се? Разбира се, че искам, принцесо!