Сюзън Уигс
Болезнено щастие (36)

36.

Виктор Уинслоу направи онова, което правеше най-добре — даде прес конференция. Подготвяйки се за атаката от въпроси, той почувства изненадващо, но неоспоримо покачване на адреналина. Как му липсваше това…

Идеята да се уведоми пресата бе негова, макар и да знаеше, че ще е болезнено. Откакто напусна Рай, Виктор бе научил много за болката, както и факта, че има много по-лоши неща от това да се чувстваш наранен.

Да нарани някой друг, например. Да нарани някой, който не бе направил нищо лошо, освен да го обича.

Страданията на Сандра непрекъснато се описваха по медиите. Ето защо възнамеряваше да оправи нещата по възможно най-публичния начин. Завръщането му трябваше да е толкова драматично, както и изчезването му.

Имаше само минута да открие родителите си на масата на ищците, но тя бе достатъчна да различи шока, изписан на лицата им. Изумените им изражения на появяваща се радост и облекчение му напомниха за причината, поради която бе работил толкова дълго и усилено, за да ги предпази.

Защо не можехте да оставите нещата такива, каквито са? По иронично стечение на обстоятелствата на Виктор му беше невъзможно да продължи тази шарада именно заради тях. Ако бяха оставили Сандра на мира, никога нямаше да му се наложи да се връща. След минутка ново страдание щеше да ги обхване, изострено от предателството и отвращение. Но поне щеше да се сложи край на лъжите и криениците.

Когато излязоха от съдебната зала Виктор и Сандра бяха пометени като листа от бушуващ вятър. Пресата се заблъска за удобна позиция във фоайето на съдебната палата, а Виктор се отправи към стълбите, които щяха да послужат за импровизиран подиум. Той се протегна и хвана Сандра за ръката. Леденостудена.

— Не ме докосвай! — прошепна тя и се отскубна. Огледа се паникьосано наоколо, но хората блокираха всеки възможен изход, така че не й оставаше нищо друго, освен да остане до него. Точно както по време на сватбата им.

Как би могъл да знае какво ще й причини това? Когато двамата с Макс потеглиха в колата му онази нощ, всичко изглеждаше толкова просто. Ах, Сандра, всичко така се обърка!

Под топлите лъчи на светкавиците проблясваха цели батальони микрофони и фотоапарати на кореспонденти. Виктор се надяваше да не любопитстват много за раните и охлузванията, които бе получил в счепкването предния ден — това бе друга история. Виктор дирижираше събитията със старата си лекота. Той бръкна в джоба си и извади готова реч. Беше работил по нея през целия полет до Рай. Беше изпълнена с характерната му избирателна откровеност и изкусни фрази, но каквито и умни думи да използваше, нищо не можеше да промени същността на посланието му.

— Дами и господа, това е разказ за смелостта — но не моята. Бог ми е свидетел, липсата на такава в мен ще проличи само след минутка. Никога не съм си мислил, че ще се завърна, никога не съм си и представял, че отново ще застана до Сандра, но се върнах да се изправя лице в лице с грешките си и всичко да си дойде на мястото.

Избухнаха викове и светкавици. Сандра се сви. Виктор вдигна ръка, загледан в мъглявото море от лица, докато суматохата от въпроси затихна.

— Жена ми не е сторила нищо лошо — заяви той. — Единствената й грешка бе, че мълчеше.

— Това означава ли, че госпожа Уинслоу е била в заговор с вас при инсценирането на смъртта ви? — запита някаква жена от тълпата.

Къртни Проктър. За нея беше подбрал няколко цветущи израза, но щяха да почакат.

— Измама на застрахователната компания ли беше целта й? — настоя Проктър преди Виктор да успее да продължи.

— За какво сте дошли тук — да чуете фактите, или да пускате слухове? — скастри я Виктор. Достави му перверзно удоволствие, когато агресивната журналистка се изчерви и промърмори нещо. Когато работеше за правителството, Виктор не можеше да си позволи да ругае репортерите; сега вече не беше необходимо да се преструва на благороден.

— Само допреди миг жена ми вярваше, че съм загинал. Нямах намерение да изчезвам през нощта на девети февруари. Но предвид обстоятелствата това бе единствения ми изход, или поне така смятах.

Изчака, колкото да заглъхне и последната въздишка.

— Истината е, че цялата трагедия започна много преди да срещна Сандра. Купих пистолета, за да се разправя с човек от миналото ми — мой бивш любовник, мъж на име Макс Хеншо.

Виктор отново спря, за да им даде възможност да асимилират новината.

— Имали сте мъж любовник?

— Хомосексуалист ли сте?

— Кой е Макс Хеншо?

Той усещаше покрусената Сандра до себе си, но дори не я погледна. Искаше цялото внимание да е фокусирано върху него.

— С мистър Хеншо бяхме любовници през 1992 година. Мислех, че този случай е погребан в миналото, но, разбира се, фактът, че днес стоя пред вас, само потвърждава старата поговорка — нищо не остава погребано завинаги. Години след като се разделихме той отново искаше да се виждаме, макар че му бях дал ясно да се разбере, че възнамерявах да остана верен на жена си. Настояванията му станаха… агресивни. Справях се с тях самостоятелно докато можех, но в крайна сметка нещата се изплъзнаха от контрол. Взех кредитната карта на жена ми под моминското й име. Сдобих се с пистолета чрез интернет доставчик, който не задаваше въпроси, не защото възнамерявах някога да го използвам, а за да го сплаша, да го убедя да ме остави на мира. В нощта на катастрофата мистър Хеншо искаше да разговоря с мен, което обяснява защо напуснах пристанището в такова състояние.

Той си позволи крадешком да погледне към Сандра. Тя стоеше като вкаменена, без да може да избяга.

— Въпросната катастрофа се случи точно така, както я описа жена ми — скарахме се и тя загуби контрол върху колата. Но има един факт, който тя не спомена — тази нощ бяхме преследвани от мистър Хеншо, който бе взел кола под наем. Той се обадил за помощ от моста. Колата падна във водата и електрическите прозорци отказаха да се задействат. Жена ми бе в безсъзнание, а аз прострелях предното стъкло, за да излезем. Мистър Хеншо ни помогна да стигнем до брега. Следващата ми постъпка бе непланувана, импулсивна. Навярно не разсъждавах правилно заради получения шок и хипотермията, не знам. Но това няма значение — сега поемам цялата отговорност. Потеглих с мистър Хеншо.

Той спря и изчака думите му да достигнат до съзнанието на слушателите. Държеше ги в ръцете си — беше ги очаровал повече от всякога. Майка му наведе глава и покри лицето си с ръце, а баща му седеше неподвижно, като гранитен паметник на загинали войници.

— Бях възпитан с възгледите, че хомосексуалността е морален недостатък. Всеки ден от живота си се молех за смелост и криех битката си от родителите си, от приятелите си, от жена си, от бог. Ако останех верен на себе си, това означаваше да загубя любовта и уважението на семейството си, на обществото, както и кариерата си за общественото благо. Вярвах, че съм готов да направя жертвата. И дълго време успявах. Но в крайна сметка цената се оказа твърде висока. Някои неща са много по-мощни от човешката воля. Вече не се срамувам от себе си, само дето избрах погрешния начин. Аз, разбира се, ще поема пълна отговорност за нарушените закони.

Той направи пауза, след което продължи.

— На въпросите ви ще отговоря по-късно днес. Разбирате, че точно в този момент имам да свърша нещо по-важно.

Охраната на съдебната палата ескортира Виктор и Сандра, заедно с родителите му, през пресата от репортери и фотографи до усамотената конферентна зала. Светкавици щракаха, въпроси го обстрелваха, но той не им обръщаше внимание. Сандра изглеждаше разтърсена до основи, понесена след него и той се зачуди дали нещата винаги бяха стояли по този начин при тях — той водеше, а тя го следваше, удряна от разрухата, която той оставяше след себе си.

Когато вратата на конферентната зала се затвори, майка му пристъпи към него, след това се поколеба, а очите й бяха изпълнени с копнеж и шок. Баща му изобщо не се колеба; с тихо електрическо бръмчене столът се плъзна до далечния край на конферентната маса и се завъртя.

Сърцето на Виктор се сви, но решителността му не намаля. Ако нещо бе научил в това изпитание, то бе, че родителите му грешаха, като го презираха, че е такъв. Той никога вече нямаше да крие истинската си същност само за да им спести болката и да запази репутацията на Уинслоу.

Сандра седна на ръба на най-близкия до вратата стол, готова всеки момент да побегне.

— П-предполагам, че имаш да ми кажеш някои неща — каза тя.

Той видя как струните й се напъват в гърлото и почувства прилив на нежност. Тя все още се бореше със заекването си. Юначността й в тази борба бе едно от нещата, поради които я бе харесал. Тя можеше да проклина деня на запознанството им, но той знаеше, че никога нямаше да съжалява.

— Изтърпи ме — каза той, макар да знаеше, че думите му са пълни с ирония. Тя го бе търпяла прекалено дълго.

Той седна срещу нея и започна да приказва, връщайки се назад към събитията, които бяха довели до катастрофата, а Сандра и родителите му го последваха в света, който беше държал в тайна. Спомни си кога бе първото обаждане. След всичкото това време Макс отново се бе свързал с него и дълбоко в себе си Виктор знаеше защо.

Необузданата сексуалност, която първоначално го бе привлякла към Макс, бе станала тъмна, непредсказуема и по-неустоима от всякога. Знаеше, че двамата с Макс щяха да се унищожат. И почти го бяха постигнали.

Писмата се сипеха по пощата, по интернет, в офиса на Виктор, мачкаха го и го притискаха към място, от което не можеше да избяга. Смразяващият ужас от разкриване, както и незабравимата му страст се бяха сменили с отчаяние. Обхванат от паника, Виктор се бе сдобил с пистолет. Нямаше намерение да го използва, но и не възнамеряваше да зареже живота, който бе изградил — работата му като сенатор, репутацията му. Но преди всичко не можеше да си представи шока и отвращението на баща си, ако истината някога излезеше на бял свят. В мига, в който Макс се приближи до него на паркинга, животът на Виктор се изплъзна от контрола му така, както колата по-късно на моста.

Виктор си спомни ужасния сблъсък на лимузината в мантинелата и разкъсването й. Колата се стовари тежко в повърхността на водата. Зъбите му се притиснаха при удара. Спомни си обилната топла струя кръв по брадичката си, докато седеше неподвижен, странно отдалечен и незаинтересован, докато колата бавно и тромаво потъваше, първо багажника, с призрачно бели фарове, насочени към небето. Извръщайки се назад, той видя потопените задни светлини, подобни на ярки локвички кръв, проблясващи под повърхността.

Мисълта за смъртта не го изплаши. Имайки предвид начина, по който се бе насилил да живее, тя бе един вид облекчение. Родителите и обществото щяха да скърбят, но смъртта му щеше да бъде далеч по-мек удар от онзи, ако разберяха какъв всъщност е бил синът им. Погнуса, според проповедите на баща му. Самият Виктор също вярваше в това.

Обхвана го спокойствие като на сън. Усещаше студения и тежък пистолет в ръката си. Сега вече тайните на Макс нямаше да имат значение. Беше идеално… почти.

Но нещо забръмча през размътеното му съзнание. Някакъв импулс го накара да се протегне и да светне лампичката. Сандра! Тя лежеше заровена наполовина под въздушната възглавница, а проникващата вода я поглъщаше. Той докосна лицето й, развълнуван от тлеещата в бузите й топлина. Сандра! Тя нямаше никаква вина, освен че желаеше той да е такъв, какъвто не можеше да бъде. Съпруг, любовник, бащата на децата й. Тя не бе сторила нищо, освен да го обича с преданост, каквато той не заслужаваше.

Трябваше да я измъкне оттам. Наркотизиран от покачения адреналин, той разкопча колана. Тя рухна като парцалена кукла в ръцете му и той не бе сигурен дали е жива или мъртва.

Електрическите прозорци отказаха да се отворят. Макар че буташе с цялата си сила, Виктор не можа да отвори вратата. За пръв път почувства истинска паника. Вдигна пистолета, усещайки твърдата му, смъртоносна тежест и натисна спусъка.

Пронизителният изстрел бе накриво. Разтреперан, Виктор опита отново. Предното стъкло се нацепи и се срути под натиска на водата. Парченца стъкло се забиха в лицето и ръцете му. Нахлулата студена морска вода го блъсна навътре и го залепи за седалката му. Въздушната възглавница остана отгоре като тромава шамандура. Останалите му без въздух дробове предизвикаха конвулсии в тялото му и той насмалко да изтърве Сандра. Но Виктор бе израсъл край морето и беше добър плувец. Успя да я задържи и да се измъкне през счупения прозорец, сякаш излизаше от майчината утроба при раждане.

Борейки се с бързото течение, той заплува към брега. Макс вече бе нагазил да му помогне. Фаровете на колата все още трепкаха зловещо дълбоко под повърхността. Никой от тях не продума, докато издърпаха Сандра на каменистия бряг. Бяла пяна излизаше на мехурчета от носа и устата й. Тя се задави, след което рязко пое дъх.

Той стоеше прав и трепереше, а под краката му трополяха излъскани от вълните камъчета. Началните фази на хипотермия го обляха с чувство за свобода и неангажираност. Той се бе противопоставил на смъртта. Беше спасил живота на Сандра.

Сандра, която най-накрая знаеше истината.

— Извиках линейка. — Макс хвана Виктор за ръката. — Ранен ли си?

— Не.

Далечен остър звук изпълни влажната тъма. Сирена!

Макс се закова неподвижно на място, стиснал го силно с топлата си ръка.

— Ела с мен.

— Какво? Това е лудост, това е…

— Не разбираш ли, Виктор? Животът ти тук свърши. След това нищо вече няма да е същото — ще трябва да подадеш оставка, жена ти ще поиска развод. Бог знае какво ще направят родителите ти. Това ли искаш?

— Не, но…

— Ще отидем вкъщи във Флорида. Веднага, тази нощ. Преди някой да дойде. Ще намерят жената тук — но не и теб.

Виктор се почувства олекотен. Трепереше и съзнанието му започваше да се отнася.

— Божичко, Макс!

— Този миг е дар, възможност, каквато никога вече няма да ти се отдаде.

Виктор потръпна с ледено въодушевление. Той бе кръстен в леденото море и от него бе излязъл нов човек. Знаеше какво зарязва. Никога нямаше да може да погледне назад, да се върне. Никога нямаше да може да се свърже с хората, които обичаше, нито да успокои скърбящото си семейство.

Колко странно, че всичко трябваше да свърши на това място, на което някога проектираше сложни скривалища в плътните, пропити тресавища, или вземаше назаем някоя рибарска лодка, за да излезе в морето за следобедни приключения. Малцина познаваха тайните на тази местност по-добре от Виктор. Едно момче можеше да изчезне с дни и никога да не го намерят.

В ужасно студената нощ той бе произнесъл името на Сандра, но тя не го чу.

— Обичам те — каза той, а гласът му бе заглушен от вятъра, вълните и наближаващата сирена. — Но не мога повече така. — Той я целуна веднъж по челото. Беше прекалено тъмно, за да забележи следите от кръвта му, които се пропиха във влажното й палто.

И тогава Виктор направи наистина ужасния си непростим избор — качи се в колата на Макс и потеглиха, оставяйки Сандра в безсъзнание, както я намериха спасителите.

В рамките на една седмица те пристигнаха в Маями, след което се насочиха към края на света — Кий Уест. Виктор изцяло преоткри себе си, докато живееше в бунгалото на Макс на „Шугархаус роуд“ — абсурдно лесно бе да си изкара нова идентичност по интернет. Избра името Робърт Шанс — почти никой нямаше да разбере смисъла му. В оживената галерия на Макс в историческа къща на брега на морето Виктор продаваше на туристите стъклените си украшения с цвят на бижута.

Това бе животът, за който винаги бе мечтал. Той се превърна в личност, толкова различна от Виктор Уинслоу, че понякога забравяше предишния си живот.

Но не изцяло. Чрез новинарските линкове в интернет той научи за мрачния ход, по който бе поело разследването. Много пъти се изкушаваше да се намеси, но Макс винаги го убеждаваше да изчака, да види как ще се развият събитията. Когато излезе постановлението за нещастен случай, Виктор го прие като потвърждение, че е избрал правилния ход. Но последното развитие на нещата — гражданското дело на родителите му — го изненада тотално.

Харесваше му да мисли, че щеше да се появи по собствена воля, но дали беше така?

 

 

След разказа му отекна празна тишина. Той пое дълбоко и неравномерно дъх, притисна масата с изпотените си длани и погледна към Сандра. Искаше му се да я докосне, но не смееше. Сега тя изглеждаше толкова различна. Все още беше красива: винаги е била, с тъмната си коса, замислени очи и уникалната й комбинация от крехкост и издръжливост. Но сега едва забележими промени бяха подсилили стойката й, поведението й. Начинът, по който седеше толкова близо до родителите му без да потрепва, бе нещо ново за него. Но позата й бе постигната с усилия — виждаше белотата на кокалчетата й в свитите в скута й ръце.

— Не можех да предположа какво ще се случи — каза й той. — Мислех, че като изчезна, ще ти дам шанса, който заслужаваш. Измамата със застраховката на застрахователното дружество ми изглеждаше най-дребния от греховете ми, защото бях убеден, че тази личност бе мъртва, а ти ще си свободна да си изградиш нов живот…

— Не очаквай, че ще се хвана на това — заяви тя с тон, който никога преди не бе чувал от нея. — Не може просто така да изчезнеш и да се преструваш, че си го направил заради мен. Какво си мислиш, че преживях да те загубя, да скърбя за теб, да се примирявам с обвиненията и омразата, докато ти си си живеел живота в Кий Уест с приятеля си?

— Изобщо не можех да предвидя, че някой ще те подведе под отговорност.

— Сандра, толкова съжаляваме — обади се майка му. — Само ако бяхме разбрали…

— Не искахте да разберете — заяви Сандра спокойно, обръщайки се директно към нея за първи път, откакто бяха влезли в стаята. Баща му погледна към Сандра, след това по лицето му пробяга сянка на вина и той сведе поглед към коленете си.

Роналд Уинслоу не бе свел глава за молитва. Виктор много добре знаеше как изглежда човек, който се моли. Някога той се молеше на колене с часове, умоляваше бог да го направи нормален.

Когато баща му най-сетне го погледна, в очите му се четеше агония, но не и прошка.

— Защо се върна? — попита той. Без да обръща внимание на ужасеното стенание на жена си, той добави: — Защо изобщо си направи труда?

Виктор скокна на крака.

— Вие ме докарахте обратно, вие с вашия идиотски съд. Тръгнах си, защото не можех да бъда такъв, какъвто искахте да съм. По-скоро бихте предпочели да ме видите мъртъв, отколкото да имате обратен син. И това ви дадох. Умрях. Трябваше да оставите нещата по този начин.

Без да каже и дума, Сандра се отправи към вратата, но той я спря, като препречи пътя й.

— Чакай!

— Пусни ме да мина! — промълви с равен глас тя.

— Ще го направя. Знам, че трябва да го направя. — От широкия коридор отвън долетяха гласове. — Отвън те очаква различен свят.

— Да.

Докато я гледаше, Виктор осъзна, че тя не се страхува — тази жена, която навремето се стряскаше само от мисълта да се изправи пред пресата. Тя вече не бе пасивният зрител, за когото се бе оженил; тя бе силна, уверена в себе си. Можеше да се махне от него и от родителите му, защото те бяха част от стар живот, стари грижи, които вече не я засягаха.

— Моля те, повярвай ми, че никога не съм искал да страдаш — каза той. — Съвсем искрено вярвах, че това е най-доброто решение, докато Майк…

— Майк? — Сандра бе видимо разтърсена и бузите й пребледняха.

— Малой.

Сандра започна да разбира, загледана в прясното охлузване на челюстта му. Разцепената му устна запари, когато Виктор направи опит да наподоби старата си усмивка.

— Той ме докара тук, Сандра. Срещу мен ще бъдат повдигнати обвинения, но аз ще ги посрещна. Дойдох да събера парченцата, да платя разноските ти за адвокати, да се разправя със застрахователната компания, да почистя бъркотията, която забърках навсякъде.

— Дори и моя живот?

— Каквото и да струва. Всичко, кълна се.

— Искам само едно нещо от теб, Виктор.

— Какво е то?

— Развод.