Сюзън Уигс
Болезнено щастие (6)

6.

Дневник

Шести януари, неделя

Десет неща за вършене в неделя сутрин:

1. Да реша кръстословицата в Ню Йорк таймс.

2. Да направя палачинки с формата на адвокати.

3. Да отида на църква.

Сандра се загледа в номер три и сърцето й затупа по-силно. Би ли могла? Би ли се осмелила?

Преди всъщност да изпише думите, тя не осъзнаваше, че тази скандална идея се бе въртяла в мозъка й и не изчезваше въпреки опитите й да я отпъди.

Когато Виктор беше жив, сутрините в неделя се бяха превърнали в същински ритуал. Като син на пастор и самият той обществена фигура, съпругът й се отнасяше към богослужението като към нещо повече от духовна дейност. Всяка неделя той ставаше рано и се обличаше с педантично внимание. Винаги изглеждаше перфектно, строен и красив като изписан светец, докато я въвеждаше към църковната пейка с гравирана табличка в чест на първите от рода Уинслоу на Роуд Айлънд.

А сега беше сама, все още замаяна от шока, получен при вестта от майка си и от предупреждението на Милтън за съдебен процес.

Имаше усещането, че е застанала на ръба на пропаст и всеки момент щеше да полети надолу. Прекалено дълго бе откъсната от света, затворена сама, докато местните клюкарстваха. Въпреки че Сандра не бе от борбените натури, някакъв тих, настоятелен глас вътре в нея непрекъснато й натякваше, пришпорваше я и я подтикваше да се впусне в живота, за който копнееше. Не бе сторила нищо лошо, нищо, освен да загуби съпруга си при трагични обстоятелства, и въпреки това се чувстваше така, сякаш дължеше извинение пред света.

Проклета си с проклятие: ти ме ограби, ограби и целия народ.

Стига толкова, каза си тя, внезапно залята от пречистващата вълна на предизвикателството. Време беше да спре да се държи като виновна.

Проклет е онзи, който изкривява правосъдието, дължимо на странника, сирака и вдовицата.

Тя закрачи нагоре-надолу, докато решението се оформяше в съзнанието й. Трябваше да спре да се измъчва с неизвестността. Трябваше да излезе, да направи нещо.

Тя взе чека от застраховката и решително го прехвърли на името на старата църква Съмърсет. Когато приключи, изведнъж почувства странна лекота, сякаш някой бе отместил скала от гърдите й. След това, изпълнена с предизвикателна енергия, тя премери и отхвърли няколко тоалета, като в крайна сметка избра морскосин плетен костюм с обувки в същия цвят — скромно, но стилно. Уинифред Уинслоу, която приятелките й от гимназията все още наричаха Уинки, бе одобрила костюма за официален обяд — един от многото уроци, които трябваше да усвои като съпруга на политик.

Сандра се гримира и се среса изключително внимателно и й се искаше да намери начин да прикрие бледите си бузи и впечатлението, което се създаваше от прекалено бързата загуба на тегло в последно време.

Шофирането до града би трябвало да успокои нервите й, но с всяка измината миля напрежението свиваше стомаха й все по-силно. Пътят оформяше крехка ивица от глина и гранит по протежение на брега, след което извиваше към главната част на града. Оголени от зимата дървета красяха голия пейзаж — тънки и прави като резки, издълбани с нож по платно от трева на кехлибарени ливади. Скреж се спотайваше в падинките по полетата и се прилепваше за долната част на пръснатите досами пътя камъни. Далеч в морето рибарски лодки пореха сивите води, а обиращите отпадъци чайки се рееха над коловете на вдигнатите им мрежи.

Сандра отпусна облечените си в ръкавици ръце на волана. Седмици наред след катастрофата тя изпитваше страх от шофирането. Паникьосващо я чувство стягаше гърдите й, притискаше дробовете й и не можеше да си поеме дъх. Налагаше си да влиза в колата, да превключва скоростите и да се съсредоточава в крайната си цел. Но кошмарът й продължаваше.

Дори и сега все още я преследваха отделни спомени; все още виждаше хлъзгавия черен лед на пътя и светлините от фаровете на друга кола в огледалото. Все още чуваше свистенето на гумите, докато политаха от моста. Ушите й забучаха от силния шум при сблъсъка, последван от злобното съскане на активираната въздушна възглавница.

Сандра си наложи да отпъди миналото и да отпусне хватката си върху волана. Боядисани дървени знаци, очукани с времето от непрекъснатите морски ветрове и поройни дъждове, маркираха границите на града. Рай беше образец за тихо градче, с тротоари и платна, с дървета от двете страни, уютни къщи с веранди, мрежа от улици, водещи към бизнес района от спретнати магазини, наредени край общинския център имитиращ колониален стил. Близо до брега се оформяше пресечена търговска ивица, състояща се от магазин за понички с прозорче за обслужване на коли, капанчето за стриди на Глория и фризьорския салон „Усукани ножици“.

Сандра намали предпазливо до двадесет и пет мили в час и подмина общинската мера — продълговато зелено петно с изкуствено езерце в средата. В следващия участък… Каза си, че не бива да гледа, но не можа да се въздържи. Тя се вторачи в имението на Уинслоу — постройка от осемнадесети век в средата на спретната морава. На по-малко от миля встрани се намираше красивата, но не толкова блестяща къща, която бе сватбения подарък от семейство Уинслоу за нея и Виктор.

През целия си живот Сандра бе търсила място, към което да принадлежи, и в крайна сметка успя да го намери в Рай, застанала редом до Виктор. Когато го загуби, тя загуби нещо повече от съпруг. Загуби дома си, обществото, мястото си в света. Имаше нужда да ги намери отново. Въпросът беше как ще успее да го стори без Виктор…

Животът им протичаше пред очите на обществото, издигащ се щатски сенатор и новата му, тиха жена. Сега жилището подслоняваше малко семейство, което бе променило някои неща — нови дантелени завеси, които според Сандра подхождаха на чистите линии на таванските прозорци. Една малка червена тротинетка на предната алея събуди в сърцето й болка и познат стар копнеж. Тя искаше деца, но Виктор непрекъснато отлагаше.

Сандра се замисли върху онези напрегнати среднощни спорове и осъзна колко умело намираше причина да изчакат всеки път, когато тя подхващаше темата. Първо трябваше да уреди бюджета за кампанията си. Да гледа майка си, която преболедува — и оцеля — от рак на гърдата. Да спечели изборите и да събере фондове за следващия кръг. Да си извоюва място, от което да започне да се катери по политическата стълба на национално ниво.

Всичко, но не и истината.

Тя паркира престарелия си Плимът еръу на паркинга пред църквата. Часовникът на кулата удари осем и половина и тя въздъхна с облекчение. Искаше да пристигне рано и да се срещне със семейство Уинслоу насаме. Макар че се изкушаваше да направи жеста пред всички, не можеше да се принизи до нещо толкова манипулиращо и лукаво.

Това бе в стила на Виктор. Но при Виктор със сигурност щеше да се получи.

Сандра преметна дръжката на чантата си през рамо и затръшна вратата на колата. Притеснена след дългото си отсъствие, тя си спомни първото си посещение тук, когато беше аутсайдер, неизвестна никому, предмет на подробен оглед. В известен смисъл това никога не се промени, но в крайна сметка тя бе успяла да се впише в сложно изтъкания модел на църквата и града; тук се чувстваше удобно, по същия начин, по който се чувстваше удобно с Виктор.

Но дори и в миговете, когато се чувстваше най-тясно свързана с тях, тя имаше усещането, че е измамничка — никога не е била особено религиозна и някои аспекти от сцените в църквата изглеждаха фалшиви за човек с нейното черно въображение. Въпреки това задълженията й като съпруга на Виктор включваха доброволно участие в неделното детско училище и тайно се надяваше, че дирижирането на чуруликащия хор, изпълняващ песента „Тази моя светлинка“ дарява повече благодат, отколкото гърмящите служби на свекъра й.

Тя притегли палтото по-плътно към тялото си и се отправи към задната страна на църквата, където на широка врата бе отбелязано „Канцелария на пастора“. Не се наложи да чака дълго. След няколко минути микробусът на Уинслоу се появи на задния паркинг и се плъзна на мястото, запазено за пастора. Отначало като че ли не я забелязаха, погълнати от рутината по слизането от микробуса.

След тридесетгодишен живот на парализиран, Роналд Уиндлоу се справяше с изумителна лекота. Жена му нито го съжаляваше, нито го обгръщаше с грижи: никога не бе го правила, доколкото можеше да си спомни Сандра. Те винаги изглеждаха напълно естествено заедно, изпълнени с достойнство като коя да е аристократична двойка от Ню Инглънд. Нишката на тяхната любов бе едва забележима, но реална — той без усилие нагласи електрическата скорост на стола си към нейната крачка, докато прекосяваха паркинга. Сега техният вид особено огорчи Сандра. Мисълта, че родителите й никога вече нямаше да бъдат заедно, я прогори като главня.

Стомахът й се сви още повече, но тя си наложи да се приближи към рампата за инвалиди, водеща към офиса.

— Какво правиш тук? — спря я острият въпрос на свекъра й.

Сандра се обърна смело към него, хладният вятър брулеше лицето й. Десет изключително лоши идеи за прекарване на неделната сутрин… Намерението й да дойде тук, което само преди час я бе изпълнило с надежда, сега й се струваше върхът на глупостта.

— Здравей, Роналд — поздрави тя, усещайки втренчените им погледи като остри длета върху себе си. — Здравей, Уинифред!

Майката на Виктор дори не я погледна. Очертанията на извърнатото й лице говореха по-красноречиво от каквито и да било думи. Малките й изящни ноздри издишваха облачета пара в мразовития въздух. Уинифред, която я учеше как да подготвя официален обед и да изнася речи в лигата на жените гласоподавателки, сега се държеше като непозната.

Сандра дочу слабия вой на корабна сирена в пристанището, подобен на жаловития вик на дъждосвирец, литнал в зимното небе. Никакви други звуци не се натрапваха на слуха. Сандра успя някак да си възвърне гласа.

— Тук съм, защото искам това да приключи — каза тя. — Беше катастрофа. Бяхте там за постановлението. Чухте го.

За нея бе истинско мъчение да седи на редичката срещу тях: тъгата им се стоварваше отгоре й като непосилно бреме, а неодобрението им като същинска отрова.

— Чухме постановлението. — Роналд премести количката си малко пред жена си като че ли да я защити. — Но това не означава, че чухме истината. Ти си шофирала тогава. Ти оцеля, а Виктор загина.

Скръбта бе оставила следите си по благородното лице на този мъж, толкова подобно на лицето на единствения му син. Сенки на безсъние бяха издълбани под очите му; бузите му изглеждаха зачервени както когато преяждаше в Деня на благодарността по време на футболните мачове. Нещо съществено от този мъж липсваше и Сандра знаеше, че то вече никога нямаше да се върне.

Виктор бе тяхното дете-чудо, единственото им дете — за което се бяха молили, което отчаяно бяха желали, което, въпреки всички медицински закони, се бе родило на мъж, при чиято инвалидност самото зачеване бе немислимо. Те го бяха възпитали като своята съвършена творба в действие и чертаеха съвършен живот за златното си момче. Той се вписваше в този план по всички показатели освен по един — жената, за която бе избрал да се ожени.

Когато Виктор я запозна с родителите си само три седмици след първата им среща — ако това можеше да се нарече среща — семейство Уинслоу се държаха изискано и безупречно любезно, но не можаха напълно да прикрият разочарованието в очите си. Думите, които те никога не произнесоха, висяха във въздуха като стелеща се мъгла: Защо тя? Тя е неизвестна и толкова млада. Имахме такива надежди за теб…

По-късно Виктор й призна, че те с години го бяха подтиквали към дъщерята на най-близките им приятели, жена, която бе красива, амбициозна, от знатен род и с връзки. Жена, която се бе влюбила във Виктор още когато са се запознали като тийнейджъри на един пикник, организиран от църквата. Името й беше Къртни Проктър.

След като гледа репортажите на УРИК Сандра разбра, че Къртни все още не можеше да й прости.

— Знаете, че никога не бих наранила Виктор. — Мушна ръка в джоба си и стисна в юмрук чека. — Познаваш ме, Роналд — продължи тя, мъчейки се да запази тона си спокоен, а гласа си непоколебим. — Не съм сторила нищо лошо.

— Никой никога не те е познавал, Сандра — обади се Уинифред, която най-накрая проговори с хладен и ядосан глас. — Ти не им позволи.

Сандра протегна чека към Роналд.

— Това е първата вноска по застрахователната полица „Живот“. Дарявам я на църквата. — Бледозеленото парче хартия падна в скута му.

Той го изтръска като че ли това бе жив въглен и то полетя към земята.

— Не можеш да си купиш опрощение с облагата си от смъртта на Виктор.

— Нищо не се опитвам да купя. Няма нужда, защото не съм сторила нищо лошо — освен, както каза, да оцелея. — Тя устоя на погледа му и разпозна болката, скрита в очите му. — На мен също ми липсва. Липсва ми всеки ден, както и на вас. Ето за какво става въпрос.

— Опитваш се да се откупиш, та да не си навличаш неприятности, но тоя номер няма да мине.

— Стига. — Уинифред постави ръка на рамото на мъжа си. — Не е необходимо да слушаме повече. — При което тя се обърна и се изкачи по рампата. С каменно лице преподобният Уинслоу обърна електрическата си количка и последва жена си.

Семейство Уинслоу бяха неутешими и, очевидно, неспособни да разсъждават.

Сандра се вкопчи в перилата, направи няколко крачки след тях, след което спря. Загледа се в чека, трептящ като лист на земята. В нея бавно се надигна яростен гняв. Ръката й се плъзна по железните перила и тя направи крачка-две назад. След което с изправени рамене и високо вдигната брадичка тя вдигна чека, обърна се с гръб към църквата и забърза към колата.

Парадният вход на църквата с песъчлив цвят сега бе отворена за през деня. Тя виждаше отблясъка на свещите вътре, от храма долиташе аромат на свежи цветя. Сутрешният вятър довя едва доловимите тихи нотки на органиста, загряващ за служението. Но сега със сигурност знаеше, че това бе фалшиво приветствие. Идваше й да се нарита за собствената си глупост. Трябваше да послуша Милтън. Разбира се, че нямаше да променят решението си просто заради постановлението.

Стига вече, каза си тя и затръшна вратата на колата, оставяйки отвън звъна на църковните камбани. Никога нямаше да има край. Особено пък сега. Всичко едва започваше. Стисна в ръка чека в джоба на палтото си. Като отказаха парите й, те още повече улесняваха решението й за къщата.

И все пак не й беше никак лесно. Тези хора искаха да я унижат, да я пропъдят, да я съсипят. Вероятно искаха да гори в ада. Стотици пъти се изкушаваше да разкрие истината за онази нощ, но винаги устояваше на импулса. Истината щеше само да прибави горчивина към скръбта им, а и никакво обяснение нямаше да върне живота на Виктор.

Въпреки гнева им към нея, Сандра искаше да предпази скърбящите родители на Виктор. Те толкова се гордееха с Виктор. Той толкова много им липсваше. Откакто загина, Сандра ги предпазваше от нещо, което само тя знаеше. Повтаряше си, че го прави от уважение към скръбта им — но навярно дълбоко в себе си бе сключила безмълвна сделка: ще ви спестя истината за сина ви, ако ми простите за моята роля в смъртта му.

Опита се да прецени дали сега се чувстваше по-различно. Те бяха избрали пътя на войната и вътре в нея се надигна тъмен порив. Всяка клетка на тялото й я подтикваше да изкрещи колко много грешаха за всичко, как те всъщност изобщо не познаваха собствения си син. Но не искаше тя да е човекът, който да постави край на мечтите им, да превърне скъпите спомени в горчиво разочарование.

Сандра не мълчеше като мъченик, нито от благородство. Тя просто преценяваше ситуацията от прагматична гледна точка. Ако проговореше в този момент, щеше да причини повече вреда, отколкото полза. Понеже истината бе, че през последните си минути на земята мъжът й й бе дал повод да пожелае смъртта му.