Сюзън Уигс
Болезнено щастие (16)

16.

— Виждам, че започвате да интимничите с клиентката — каза Фил и мушна глава под скосения покрив на тавана. Не гледаше към Майк, а се бе концентрирал върху проследяването на електрическия кабел и сверяването му с диаграмата на картата.

— Тя ме учеше да танцувам — поясни Майк. Да можеше всичко между тях да се заключава само в това. Той се опитваше да мисли за нея като за всеки друг клиент — реставрирането на дадена къща изискваше определена доза интимност, която не се срещаше при нормални обстоятелства. Преди тази близост бе пресилена, случайни докосвания, двама непознати в автобус. Но със Сандра химията бе по-различна. Допускайки го в къщата си, тя го допусна твърде близо, за да бъде спокоен. Майк видя как живее, какво яде, вдишваше лекия парфюм с аромат на сапун, който се носеше в спалнята й. Всеки ден той се впускаше все по-дълбоко в реставрирането на викторианската красавица и трябваше да си напомня, че това се отнасяше до къщата, а не до собственичката й. Въпреки това и в нея откриваше различни пластове и тайни.

— Да танцуваш, а? — Фил си пъхна носа зад една щайга с книги.

Майк изкърти парченца стар маджун от таванските прозорци с изглед към океана.

— Скоро ще има танци, на които Мери Маргарет иска да отиде, и не ми се ще да я излагам.

Фил хвърли поглед през рамо.

— Определено имаш нужда от повече практика.

— Благодаря за оказаното доверие, приятелче.

Той се захвана отново за работа, но продължи да мисли за Сандра. Чувството да я държи в обятията си бе божествено, меко и топло, ухаещо на свеж въздух и чиста кожа. А докато я прегръщаше, Майк си спомни колко много му харесваше да притиска жена в прегръдките си. Той тайно се бе навел към нея, за да докосне с устни косата й.

След танца Майк се чувстваше раздразнен и не беше в настроение, а и работата не му помагаше особено. Сандра неволно му напомни с изпепеляваща острота, че някои потребности не можеха да се задоволят чрез работата или чрез ролята му на добър баща на децата си. Тя му напомняше за прекалената самота, която човек трудно би понесъл. И че съществуваше само един начин да се начеше определена краста.

Майк нанесе малко маджун по ръба на прозореца. Защо пък тя? — чудеше се той. Тя бе вдовицата на Виктор, за бога, а освен това бе поразена от проблеми, до които не искаше и да се докосва. Сандра би трябвало да е последната жена в света, която да го привлича.

Майк довърши прозореца, изчисти изцапания си от маджун нож и реши да провери дали дългата, ръчно изсечена покривна греда не е започнала да изгнива. В недовършената стая витаеше изтъкан от паяжини хлад на отдавнашна занемареност, идеално убежище за катерички или миещи мечки, особено през зимата. Майк извади фенерче и си освети коридор през захвърлените вещи на няколко поколения: щайги и кутии с надписани на ръка етикети, счупени мебели, изоставени играчки, изгнил плажен чадър, стари лампи и прибори, които събираха прахоляк. В един ъгъл лежаха разпръснати клонки, шума и празни шушулки на семена от изоставено катеричо гнездо.

В дъното на тавана, близо до горната част на тесните стълби, имаше купчина нови попълнения — можеше да се предположи, от новите кутии. Някои бяха мистериозни картони с неизвестно съдържание; други бяха идентифицирани с набързо надраскани етикетчета: Стари ръкописи, Кампания’98, Сватбени подаръци, Лична коресп., Разни.

Щайгите и багажът скриваха покривните греди и вероятно друго свърталище на някоя твар. Майк премести кутиите една по една и стомахът му се сви, когато осъзна, че това са сувенирите от живота на Сандра. Животът й с Виктор.

Повечето бяха залепени с широко кафяво тиксо, макар че кашонът със Сватбени подаръци съдържаше някаква джунджурия под формата на циркова тента, така че капакът не можеше да се затвори много добре. Кашонът с надпис Разни не беше запечатан и като светна с фенерчето, Майк откри, че съдържа колекция от значки и удостоверения, поставени в рамки. На Сандра Уинслоу, с благодарност за службата. Интересно. Беше получавала похвали от Международната асоциация за ограмотяване, от Националната фондация за борба със СПИН, от Фондацията на заекващите в Америка, Големите братя и сестри и половин дузина други. Той неволно си спомни думите на Роналд Уинслоу за Сандра: Тя крие нещо. Тя винаги е била потайна.

Майк премести кутиите от пътя си и поклати глава.

— Лаеш по погрешното дърво, приятелче.

— Какво каза? — провикна се Фил от другия край на тавана.

— Нищо… по дяволите.

Докато повдигаше огромен кашон, маркиран като Стари чаршафи и др., той се продъни. По пода се разсипа цяла колекция от дреболии — кутия за пури, затворена с ластик, кутия с такъми, опръскана с боя, куп калъфки за възглавници и покривчици и празен куфар с колела. Когато Майк го повдигна, горната част на куфара се отвори. Беше празен, но му се причу, че нещо вътре се приплъзна. Надяваше се да не е нанесъл някакви повреди.

Разтърси го леко и от хастара му се изсипа цял сноп книжа и пликове, които се пръснаха по пода. Майк изруга тихо и се приведе да ги събере. Тогава му просветна — куфарът имаше грубо, ръчно изработено фалшиво отделение. Някой беше разрязал хастара, след което го бе закрепил с телбод.

— Искаш ли да ти помогна да разчистиш този хаос? — попита Фил.

— Не, почти се справих.

По врата на Майк пролази хладна тръпка. Той извърна светлината от фенерчето настрани и си каза да не си пъха носа в чуждите работи. Но разводнената зимна светлина, процеждаща се през прозорците, падаше изкосо върху книжата и ги осветяваше като театрален прожектор. Предимно писма. Почеркът не му беше познат — дори и сега, след толкова много години, той би разпознал безпогрешно почерка на Виктор.

Фил се зае с жиците и, забравил за всичко, си заподсвирква с уста.

Майк погледна надолу. Някои от писмата бяха за Виктор, адресирани до кутия в пощата в Хилсгроув, близо до летището, а на марката имаше печат от Флорида, който обаче бе прекалено неясен, за да се разчете градът или датата. Други писма бяха напечатани и адресирани до Преподобния Виктор Уинслоу в офиса му в общината.

Майк нямаше ни най-малката представа какво вижда. Знаеше само, че не иска да вижда повече. Загреба писмата и ги натика обратно в хастара на куфара. Забеляза също и няколко разписки. Както и компютърна дискета с етикетче, на което бе отбелязано просто: М.

Майк се зачуди кой беше скрил тези неща — Виктор или Сандра.

Той напъха куфара обратно в разкъсания кашон. Всеки си има тайни, каза си той. Всеки криеше по нещо — от семейството си, от приятелите си, от света.

Но не всеки подозираха в убийство.

Майк се замисли за родителите на Виктор, изпълнени с болка и ярост. Съдържанието на куфара можеше да им е интересно.

Той изтика кашона от пътя си и се захвана за работа.