Сюзън Уигс
Болезнено щастие (19)

19.

Последен модел лексус, зелен като доларова банкнота, сви по алеята пред къщата и разпръсна чакълени камъчета с цвят на стридени черупки, вземайки завоя твърде бързо и спирайки прекалено рязко.

От изискания интериор на колата с имитация на дърво и кожа скокна жена динамо, въоръжена с джобен цифров фотоапарат, пейджър и мобилен телефон, прикрепени към колана й, папка, препълнена с разни разпечатки. Носеше костюм на Армани, обувките й бяха Прада, а бижутата й несъмнено истински.

Сандра застана на входа в очакване да посрещне брокерката от бюрото за недвижими имоти, но посетителката не се запъти към вратата. Вместо това започна да оценява имота. Закрачи напред-назад из мястото, направи няколко снимки и продиктува бележки на репортерското си касетофонче. После мина от другата страна да инспектира гледката.

Когато най-сетне се качи на предната веранда, Сандра се колебаеше между чувството си на възхищение и отвращение. Оценяваше решителното поведение на жената, макар и грубото й любопитство да я отблъскваше.

— Здравейте! — поздрави тя. — Вие трябва да сте госпожица Витковски.

— Спарки! — каза жената, а погледът й бързо обходи цялата веранда. — Казвайте ми Спарки. А вие сте Сандра Уинслоу.

— Моля, заповядайте! — Сандра се зачуди защо ли зряла жена ще иска да я наричат Спарки.

— Истинското ми име е Гертруд — обясни тя, сякаш прочете мислите на Сандра.

Милтън Банкс бе препоръчал госпожица Витковски, която се бе специализирала в имения по крайбрежието. Според Милтън тя имаше дългогодишен опит в продаването на скъпи имоти. Агресивна дилърка, Спарки се интересуваше много повече от печалбата на комисионната, отколкото от лошата слава на продавача. Което идеално устройваше Сандра.

Но точно днес не й се искаше да мисли за брокерката от недвижимите имоти. Искаше да мисли за Майк Малой и целувката му. Сандра се отърси от мислите си и попита:

— Да ви донеса ли чаша чай? Имам и кафе, и безалкохолно.

— Няма нужда. — Спарки се завъртя в пълен кръг във фоайето. — Повярвайте ми, нямам нужда от кафе. — Тя почти не погледна Сандра и продължи обиколката си из къщата, а вечно неспокойните й очи шареха из стаите. — Ето как работя. Да направим бърза обиколка, така че да се ориентирам за мястото. След което ще сглобя система за оценяване и маркетингов план и ще започнем оттам.

— Звучи разумно. — Сандра посочи с жест фоайето. В старата къща ехтяха звуковете на чукове и електрически инструменти. — Както виждате, ремонтирам някои неща преди да я предложа за продан.

— Много добре. Щях да настоявам за това. — Спарки записа нещо в тефтера си. — Какви ремонти?

— Несъществени. Предприемачът, когото наех, твърди, че по принцип е здрава, но е била занемарена. Регистрирана е като историческа сграда.

— Това е огромен плюс. Огромен. Непременно ми съобщавайте за всяка промяна.

Сандра се засмя кратко, но изведнъж спря, когато разбра, че Спарки не се шегува. Историческото общество можеше да диктува размерите на прозорците и цвета на боята, но Спарки знаеше много добре какво е необходимо, за да се продаде къщата. Докато брокерката се разхождаше из долния етаж, тя непрекъснато бълваше в движение заповеди и мнения за цветовата схема и подредбата на стаите, стратегическото място на саксиите с цветя, отвратителните пердета на едри кичести рози в трапезарията и абсолютното, ненадминато съвършенство на гледката към плажа на изток от къщата. Тя затрополи надолу към мазето, разговаря кратко и стряскащо заповеднически с Фил по въпроси за електричеството, след което се качи горе.

На втория етаж се натъкнаха на Майк Малой, който поправяше една стена. Мазилката бе изкъртена и се виждаха стари заострени дъски от тъмна дървесина, подредени като ребрата на вкаменено животно. Навил ръкавите на работната си риза, покрил носа и устата си с маска против прах, стиснал в ръце чук и длето, Майк Малой приличаше на свиреп хирург. Когато ги видя да се приближават, той смъкна маската и я остави да виси на врата му.

Спарки се спря на място.

— О, боже мой! Не мога да повярвам! Не съм те виждала от векове, Майк!

Той изчисти ръката си в червена носна кърпа и я протегна.

— Хей, Спарки! Откога не сме се виждали.

— Значи ти реставрираш тази къща! Смятам да увелича продажната цена с още четиридесет хилядарки.

— Не се увличай!

— Ти винаги си ме увличал, Майк! — засмя се тя и докосна рамото му с непринудена фамилиарност.

Докато ги гледаше Сандра почувства стомахът й да се стяга. Завиждаше на непринудеността им и намираше познанството им за странно заплашително.

Спарки се обърна към нея и й каза:

— Нали знаете, че е печелил национални награди за реставрациите си. Писали са статии за него в Архитектурен дайджест. — Тя отново го докосна по ръката, а червените й лакирани нокти изпъкнаха ярко на прашната му кожа. — В Нюпорт славата ти е много голяма, приятелю.

— Да се надяваме, че ще ми помогне пред отдела за лицензите. — Той освободи ръката си и погледна към изцапания си с боя часовник. — Трябва да им представя някои документи този следобед — обясни той на Сандра с делови тон. — Ще дойда утре рано сутринта.

Езикът й се върза като на среща с непознат и тя успя само да кимне и да промълви: Добре.

— Надявам се да се видим скоро, Майк — каза Спарки, а погледът й го проследи с копнеж. — Обади ми се по някое време.

— Непременно! — Майк слезе надолу по стълбите.

— Няма да го направиш, но нищо не губя да опитам — провикна се Спарки подире му, след което се обърна към Сандра: — В Нюпорт хората плащат баснословни суми за къща, която е била ремонтирана от строителна фирма „Малой & Меола“.

Сандра я последва в най-голямата спалня. Майк не й беше споменавал за това. Не че беше длъжен, напомни си тя.

Целият ден Сандра го отбягваше, но не можеше да не мисли за него. Нарочно си намираше работа за вършене, обади се на агента си, после на приятелката си Барбара, която винаги знаеше последните клюки в издателския бранш. Обади се също и на баща си да провери как се справя без майка й. Добре, бе неговият отговор.

Лъжец, помисли си Сандра.

А след това отново започна да мисли за Майк — силата на ръцете му, кичурът тъмна коса, който падаше върху челото му, дънките му, избелели на възловите места, изненадващата мекота на устата му, когато я целуна. Влажна, страстна целувка, от която цялата се разтопи. Беше се изненадала от собствената си мигновена и разпалена реакция и се чудеше откъде ли се бе взела цялата тази страст, колко ли време се беше таила запушена в очакване да изригне на свобода. Смущаващо за самата нея, Сандра бе откликнала мигновено на ласките му. След срещата им през изминалата нощ не знаеше как да се държи с него. Трябваше ли да продължава като преди и да се преструва, че нищо не се бе случило? Или да се държи така, сякаш… изобщо как се държеше една жена с мъж, който я беше целунал по начина, по който я бе целунал Майк? Как се държеше, когато всяка частичка от тялото й искаше да му каже да, освен онази част, която знаеше, че не е редно?

— Имате голям късмет, че сте го хванали — вметна Спарки през рамо, докато се качваха на третия етаж по скърцащите дървени стълби. Таванът бе мъгляв и хладен, с тежка миризма на стара дървесина и прахоляк.

— Какво? — Сандра почувства как по бузите й се появиха тъмночервени петна. Толкова ли й личеше?

Естествено, че й личеше. Когато я бе целунал, целият свят се завъртя около оста си и вината не беше само във виното. Дори и сега остатъчни спазми от копнеж непрекъснато я връщаха към този момент.

Застанали до един от наскоро сменените прозорци, двете със Спарки гледаха надолу към двора. Старият му пикап потегли и въпреки температурите единият му лакът стърчеше през отворения прозорец.

— Едно време, когато работеше в Нюпорт, за него се чакаше по две години — каза Спарки. — Бизнесът му носеше милиони долари.

Сандра изпусна дълга тиха въздишка на облекчение. Брокерката от недвижимите имоти имаше предвид, че го е хванала като строителен предприемач.

— Всичко свърши, когато жена му поиска развод. — Спарки снижи тон. — При процеса той изгуби почти всичко, което имаше. Тъстът му държеше документите за бизнеса и се докопа до всичко, когато Майк и Анджела скъсаха. — Спарки инспектира перилата, които бяха закрепени с нови пиринчени болтове и кимна одобрително. — Така че сега започва отначало. От цялата тази история само едно нещо е хубаво. Сега поне не е зает.

— А това хубаво ли е? — осмели се да попита Сандра и я поведе покрай висока купчина кашони.

— Шегувате ли се? Нали го видяхте? Този мъж е същински жив бог на любовта.

Значи не само аз се чувствам така, каза си Сандра и наведе глава, за да прикрие усмивката си. Разговорът й напомняше за студентски общежития, където приятелките се свързваха още по-силно, като си разменяха впечатления за момчетата. Сандра, разбира се, никога не се включваше, но все още си спомняше понякога веселите, понякога грубите оценки, които жените правеха за мъжете, с които се запознаваха.

— Не се учудвам, че се е върнал в Рай — продължи Спарки, докато проверяваше новите тавански прозорци.

Сандра се намръщи.

— Върнал се е в Рай? Искате да кажете, че в миналото е живял тук?

— Той е израснал тук. Не ви ли е казал? Таванът изглежда добре.

Спарки се завъртя на токчетата си и тръгна надолу, за да прегледа по-подробно кухнята. Избълва хиляди препоръки за шкафовете и антрето, довърши обиколката на имота, направи списък със задачи по двора и обеща скоро да се свърже със Сандра.

Сандра не й обърна вниманието, което може би трябваше да й обърне. Беше прекалено заета с мислите си върху думите на Спарки, че Майк Малой бе израснал тук, в Рай. Той, естествено, не бе длъжен да й го казва, но фактът, че не го бе споделил, я притесни. Много.

Докато Сандра изпращаше Спарки до колата, брокерката от недвижими имоти я запита:

— Има един въпрос, който обичам да задавам на всичките си клиенти. Може да ви се стори глупав, но е много важен.

— В това отношение мислим еднакво — отвърна Сандра. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Искам да направите нещо за мен. Искам да визуализирате идеалния купувач. Не някой, който може да се появи с парите, а някой, който бихте искали да видите да живее на това място, което е било ваш дом. Не знам точно защо това помага — то винаги помага, — но когато продавачът се чувства спокойно с купувача, сделката минава много по-гладко.

— Ще се чувствам добре с всеки, който предложи прилична сума.

— Просто опитайте.

— Ще опитам, но не се надявайте много. Сигурна съм, че разбирате защо искам да продам това място. Не мога да съм придирчива за евентуалния купувач на къщата.

— Ще се изненадате от резултата. Най-малкото, вашата представа ще ми помогне с маркетинговата ми стратегия. Ако зная, че си представяте по-възрастна, пенсионирана двойка, ще насоча маркетинга в тази област. Ако във въображението си виждате процъфтяващо младо семейство, това ще промени маркетинга в друга насока. Разбирате ли какво имам предвид?

— Ще си помисля.

Десет евентуални купувача на дома ми… Сандра се отврати от идеята. Опитваше се да се отчужди от къщата, а сега трябваше да си представя кой би могъл да живее в реставрираната й къща. Мисълта за други хора — непознати, — които се нанасят в нея, предизвика неочаквана болка в сърцето й.

Тя остана на алеята, когато Спарки потегли шумно със своя лексус и я проследи с поглед, докато колата се изгуби зад един завой. Но Сандра не мислеше за задачата, която й постави Спарки.

Мислеше за Малой.

Значи, той е бил местно момче. Вече знаеше, че е връстник на Виктор. Изпълнена с предчувствия, тя бързо влезе и отново се качи на тавана. Не беше поглеждала кашоните с разните вещи откакто бе събрала всичко и се бе изнесла от жилището, в което живееха с Виктор. Нямаше много из които да търси. Двамата с Виктор нямаха много неща в смисъл на лична история.

Сандра светна лампата и прегледа струпаните кашони, които съдържаха архивите на живота й с Виктор. След колежа тя имаше само куфар с дрехи, неподходящи за жената на конгресмен, кашони с книги и ръкописи, събирани през годините, купища дневници със спираловидно захващане на страниците, папка, пълна с отрицателни писма от списания и издатели. Преди да срещне Виктор Сандра водеше незабележим живот, живот, който можеше спокойно да се събере в няколко кашона.

Десет години по-възрастен от нея, Виктор можеше да покаже много повече неща, както и да скрие много повече неща. Той постигаше успех във всичко, бе почти нереален и вероятно е бил такъв още от деня на раждането си. И как нямаше да бъде, след като баща му бе герой от войната, а сега проповедник в инвалидна количка, а майка му произхождаше от аристократичен род, чието богатство съперничеше на това на Бувуар?

В кутия с надпис 1966-1982 Виктор пазеше спомени от детството си, събирани с любов от майка му, която му ги бе подарила по случай сватбата. Гордите му родители бяха маркирали всеки етап от развитието му с подходящ жест; първият му паднал зъб бе запечатан в сребърна кутийка, гравирана с датата на благословеното събитие. За всяка учебна година са го водели в професионално фотографско студио, избягвайки баналните сладникави пози на училищния фотограф. Бяха запечатали спомени от постиженията му по плуване, борба, лека атлетика, тенис и голф. Сертификати в чест на спечелените стипендии. Значката му от скаутската организация Ийгъл, закачена на избеляла панделка. Имаше дори поставена в рамка снимка, когато на шестнадесет години се е ръкувал с президента Джими Картър на церемония по случай награждаването на изтъкнати ученици.

Цялата кутия бе за Виктор, осъзна Сандра. Никакви приятели, нито съученици, само Виктор и неговите постижения. Виктор и неговият обществен живот. Тези неща сега законно принадлежаха на свекъра и свекърва й, помисли си Сандра. По това време тя още не го е познавала. Трябваше да помоли Милтън да им я предаде.

Тяхното дете-триумф. За тях той бе целият свят.

Странно предчувствие я обхвана, докато избърсваше праха и разкриваше миналото, вадейки на дневна светлина отдавна отминали събития. Нещо щеше да се разкрие, да се открие. Обхвана я силно напрежение. Почувства как емоциите в нея бавно кипват, но се опита да не им обръща внимание. Тя продължи да рови из надписаните кашони и си наложи да се съсредоточи върху целта си — да открие дали пътищата на Майк Малой и Виктор се бяха кръстосвали. Не се остави да мисли за нищо друго. Беше й прекалено тежко, дори и сега. Когато попадна на кашона с надраскан надпис Стари чаршафи и др., тя го тикна настрани, макар че видя, че е разкъсан, но се надяваше да издържи.

Най-накрая се добра до онзи, който търсеше, надписан със спретнатия почерк на Виктор: Спортни трофеи, колеж и годишници.

Сандра отвори кашона и започна да изважда различни трофеи с причудливи форми и велурени покривки, след което стигна до албумите. Подобно на всички привилегировани момчета в Ню Инглънд, от Виктор се очакваше да завърши частно училище с пансион. Тя смътно си спомни онова, което мъжът й някога й бе споменал. Всъщност през 1978 година. Виктор бе записан в престижното училище Брайс Хол, но само след няколко седмици се е отказал и се е върнал у дома, където са го записали в местната гимназия. След това Виктор никога не бе отварял дума за този инцидент.

Сандра откри годишник от 1982 година, втората му година в гимназията. Сатенена панделка отбелязваше страницата, посветена на Виктор и неговите постижения. Председател на класа, скаут, най-добрият плувец, най-добрият борец, най-добрият във всичко… Списъкът сякаш беше безкраен. Той бе водил най-добрия живот.

Сандра разгърна от „У“ на „М“ и само след секунди откри страница за Малой.

Тръпки полазиха по кожата й, когато взе годишника, приближи се до прозореца и седна, а светлината от късния следобед заструи по страниците. Майкъл Патрик Малой.

Кипналата в нея ненавист започна да бушува още по-силно и да се надига. Защо не й бе казал?

Тя се втренчи в цветната снимка на страницата. Как го беше нарекла Спарки? Същински жив бог на любовта. Този епитет важеше днес, важел е и преди двадесет години. Приличаше на млад Том Круз, с четвъртита челюст, изсечени черти, но благословени с ретушираща чувственост, и именно тя различаваше момчето, което със сигурност щеше да ти разбие сърцето, от останалите обикновени момчета. Той се усмихваше пред фотоапарата така, сякаш фотографът бе водещата клакьорка, а той току-що бе спечелил щатския шампионат. Имаше черно яке, изтъркани от носене дънки и усмивка, от която сърцето й се разтуптя по-бързо, макар да осъзнаваше, че гледа един тийнейджър.

Кариерата му в гимназията не бе така ярка като тази на Виктор, но коя ли можеше да се сравни с неговата? И все пак Малой бе постигнал внушителен списък с постижения: най-добрият играч на ръгби, плуване, членство в няколко клуба, обществени служби за Обществото за запазване на историческите ценности. В целите си бе споменал, че иска да стане архитект.

Сандра зарови из мозъка си и се опита да си спомни дали Виктор някога й бе споменавал за Майк. Не беше. Виктор внимателно подбираше разказите си за миналото. Казваше й само онова, което смяташе, че би трябвало да знае.

Прочете какво бе написал Малой на дъното на страницата с добре овладян, правоъгълен почерк. Разпозна почерка от документите, които бяха обсъждали във връзка с реставрацията. Хей, Вик — не знам какво да кажа — това няма да те изненада. Ти си този с дар словото, не аз. Какво да си спомняш: Скарбург бийч, синята импала, националното ветроходство, Линда Липшиц, стария навес за лодки, музиката от цигулка… Ти си най-добрият, винаги ще бъдеш най-добрият… Ако не беше ти, никакъв колеж нямаше да видя, така че продължавай в този дух и тем подобни, братле. Ковабунга, ММ.

Сандра тресна шумно албума с усмихнатия, прекалено красив тийнейджър.

Чувстваше се така, сякаш бе спечелила награда за най-голямата идиотка в страната. Беше му позволила да нахълта в болезнената й самота. Беше си позволила да се привърже към него, а жилото на сладострастието бе усилило чувствата й, изтърквайки до краен предел нервните й окончания.

Наистина трябваше да е благодарна на Спарки. Тази жена й бе дала причина да го отблъсне точно когато бе на път да му се довери.

Сандра натика албумите обратно в прашния кашон и затрополи надолу по стълбите. Малой си бе тръгнал преди да може да се изясни с него. Щеше да дойде чак на следващата сутрин.

Дявол да го вземе, каза си тя и забърза към банята да изтърка прахоляка и паяжините от ръцете си. Тази нова информация изгаряше дупка в сърцето й. Нямаше да може да изчака до сутринта.