Сюзън Уигс
Болезнено щастие (35)

35.

Дневник

Девети април, вторник

Десет неща, на които ме научи майка ми:

6. Най-добрата рецепта за понички в целия свят.

7. Фактът, че всяка поничка съдържа повече мазнина от един паунд бекон.

8. Нито една дупка или пусната бримка на чорапогащника ти не остава незабелязана.

9. Ако искаш да разбереш истинския характер на едно момче, погледни баща му.

10. Никой не е казал, че брачният живот е лесен, но е по-лесен от алтернативата му.

— Я погледни майка ти и баща ти — каза Джойс, сръгвайки Сандра с лакът. — Изглеждат като в реклама за виагра.

Сандра спря по средата на паркинга пред съдебната палата. Джойс посочи гранд маркиза на Бабкок, паркиран в сянката на разцъфващ кучешки дрян. Баща й отвори вратата на съпругата си, след което грижовно постави ръка на талията й. Докато вървяха един до друг, Дори се придържаше близо до него, сякаш не можеше да понесе мисълта да се раздели от съпруга си. Носеше ново вишнево червено палто, а лицата им сияеха и не само пролетното слънце им придаваше такъв цвят и жизненост.

— Видя ли какво искам да кажа? — засмя се Джойс и отново я сръчка с лакът.

— Те са мои родители, за бога!

Джойс се обърна към белите бетонни стъпала на съдебната палата.

— Ще се видим вътре. Успех!

— Благодаря! Там вътре ще имам нужда от цялата подкрепа, която мога да получа.

Когато Джойс се скри от погледа й, Сандра забърза през паркинга.

— Мамо!

След секунда се озова в прегръдките на двама им. За минута се почувства в абсолютна безопасност, защитена от тяхната непоклатима любов. За минута забрави, че щеше да се изправи лице в лице с Уинслоу.

— Добре дошла! — обърна се тя към майка си. Лицето й бе малко по-закръглено, а кожата й бе златиста от тропическото слънце. — Толкова много ми липсваше!

— И ти ми липсваше!

Очите на Дори засияха и се насълзиха прочувствено, притиснала се в дъщеря си и мъжа си.

Сандра изпита топлина и благодарност. Два дни по-рано майка й се бе обадила да й каже, че се е прибрала и новината бе по-добра, отколкото се надяваше Сандра — майка й си беше у дома и нямаше да има развод. Тя се притискаше плътно в двамата, опасявайки се да не се разтопи и да се превърне в локвичка облекчение. Макар че не бе чак толкова изненадана, защото всеки глупак можеше да види, че любовта им беше истинска и винаги е била такава. Сдобряването им бе единственото светло петно в иначе мрачния период за Сандра. Тя не бе виждала Майк откакто го прокуди от къщата, от живота си. Не изглеждаше да се противопоставя на тази прокуда. Беше се махнал точно както пожела тя и остави работниците да довършат къщата.

— Не изглежда ли великолепно? — попита баща й.

— И двамата изглеждате чудесно — изчерви се Сандра, припомняйки си забележката на Джойс.

— Постигнахме компромис — каза майка й и намигна. — Аз ще играя голф, но само в чужбина. А баща ти ще се мотае с мен по антикварни магазини и музеи. — Тя хвана мъжа си под ръка. — Все още преговаряме за гмуркането и парапланеризма.

Сърцето на Сандра се изпълни с радост и тъга едновременно. Сега връзката на родителите им бе дори още по-трайна, подсилена от нишките тъкан на излекуван белег на плътта. Защо успяха там, където толкова много хора, включително Сандра, се проваляха? Ставаше въпрос за смелост, осъзна Сандра. Родителите й бяха достатъчно смели да се борят за любовта си и достатъчно смели да се променят, за да я запазят.

Загледана в нежните ръце на майка си, белязани от възрастта, и в облото лице с меки черти на баща си, тя се зачуди откъде ли намираха този кураж. Тя непрекъснато се подтикваше да бъде така смела, така силна, но всеки път, когато се протегнеше към телефона, или минаваше покрай кейовете на Рай, страхът й надвиваше. Нищо не можеше да се сравни с емоционалната болка, която почувства след като изгони Майк. Нищо — освен насладата, когато беше с него. Призна си, че зад мотивите й се криеше страхът. Ако не отдадеше сърцето си на Майк и на децата му, дори и на досадното му куче, нямаше да се изложи на риск.

— Гордея се и с двама ви — каза тя. — Зная, че онова, което преживяхте, не беше лесно.

— Да се държим един за друг в тежки времена — това е истинският тест — заяви майка й трезво. — Наистина няма никакви граници колко идиотски могат да се държат двама влюбени, нали? Допуснахме грешката да мислим, че пенсионирането е съвършенството — бяхме постигнали целите в живота си. Вместо това трябва да изминем нови пътища, да направим нови открития един за друг и за нас заедно.

— Радвам се — каза Сандра. — Защото ще имам нужда от вас.

Те влязоха в съда през страничен вход и се насочиха към конферентна зала с месингова табелка на вратата. Милтън и двама от съдружниците му вече бяха там и преглеждаха записките си и процедурите. Адвокатите почти не им обърнаха внимание, когато влязоха, освен да хвърлят критичен поглед на облеклото на Сандра.

— Изглеждаш добре — произнесе той, инспектирайки морско синия й костюм. — Консервативно, не много набиващо се. — Той махна на родителите на Сандра. — Не искам съдията да си помисли, че веднага се е втурнала да пазарува с придобитите по престъпен начин облаги. — Той ги загледа внимателно. — Та все още ли сте пред развод? Сандра ми спомена, че сте щели да се разделяте.

— Променихме решението си — отбеляза Лу.

— Да, на нашата възраст явно е по-добре да се придържаш към дявола, който познаваш.

— Да — отговори Сандра на неизречения въпрос на родителите си. — Той винаги е толкова противен. Ще се видим в залата за изслушването.

— Какво прави пресата тук? — попита баща й и се намръщи при вида на тълпата в коридора. — Това е само прослушване. Сякаш някой ги е повикал.

Къртни Проктър? — зачуди се Сандра. Не, тя би искала репортажът й да е изключителен. Но съдейки по претъпканото фоайе, в което проблясваха множество микрофони, това бе сензационна новина. Макар че беше странно. Случаят на Сандра беше стар. Въпреки това пресата се държеше така, сякаш делото представляваше изключителен интерес.

— Не продумвайте и думичка на Уинслоу, пресата, публиката — предупреди ги Милтън. — Мога да помогна на дъщеря ви само ако имам пълен контрол върху онова, което се случва в залата за прослушване.

— Доверете му се — обади се Сандра. — Той е всичко, което имам.

— И най-доброто, което може да се намери — вметна той.

— Всичко ще е наред — обеща майка й. Двамата я прегърнаха, след което се запътиха към вратата.

След тръгването им в Сандра се отвори някаква празнина и чувствата й изчезнаха.

Тя се молеше Милтън да се представи достатъчно добре днес. Когато се върна в конферентната зала, Сандра се замисли, както много често й се случваше, за Майк. Мъчеше се да се види като част от обичаща се двойка и не й се искаше да приема самотата до края на живота си.

Макар че го познаваше от съвсем скоро, тя се промени заради него. Никога вече нямаше да погледне на живота по същия начин. Как би могла да знае, че е възможно да живее толкова пълноценно, с такава радост? Преди бе наполовина жива, не познаваше върховете и спадовете, нито забавленията в живота, не осъзнаваше какво би могло да бъде с мъж, който я обича.

Но тази лудост, безразсъдните неща, в които той вярваше за Виктор, безплодната му маниакална настървеност да го намери издигнаха бариера между тях. Повтаряше си, че Майк й прави услуга, като се държи настрана. С времето можеше да успее отново да изпадне във вцепенението, в което бе живяла толкова дълго — на безопасно разстояние от любовта, от нараняването.

Вярно, че животът й бе променен от Виктор. Но Майк оказа по-дълбоко влияние. Той промени реда в сърцето й. Обаче тази крехка наредба не бе изпробвана и предизвиквана от времето и Сандра непрекъснато мислеше за възможността, която бе изтръгната от ръцете й. Част от нея желаеше той да се върне на колене, да се кълне, че е допуснал ужасна грешка, да я моли за прошка.

Но друга част осъзнаваше реалността, че той бе преди всичко самотен баща, който водеше борба да си запази място в живота на децата си. Нямаше друг избор, а Сандра не искаше да излага на риск връзката му с децата. Той си бе отишъл от живота й. Кевин и Мери Маргарет си бяха отишли. Анджела се бе погрижила за това. Скоро и Сандра щеше да си отиде от Рай.

— Готова ли си? — попита Милтън и събра бележките си.

Тя се насочи към вратата.

— Просто нямам търпение.

Той се спря и й се усмихна.

— Какво? — запита го тя.

— Различна си.

— Така ли? Подравних си косата…

— Не в такъв смисъл, искам да кажа наистина си различна. — Той се отдръпна назад и присви очи. — Преди се страхуваше от собствената си сянка. Сега си по-твърда. Готова да нариташ нечий задник.

— Да го разбирам като комплимент?

— С пълно право.

Кордон от репортери и фотографи ги очакваше в коридора. Докато Сандра и адвокатите й влизаха в съдебната зала, светкавици от фотоапарати пронизваха помещението като заря, а множество въпроси я обстрелваха и отскачаха от нея. Тя си припомни нещо, което Майк почти бе успял да я накара да забрави: тя бе момичето на виенското колело. Сандра се въртеше, въртеше, въртеше. Нищо не можеше да я докосне. Нищо не можеше да я спре или забави.

С крайчеца на окото си зърна позната руса коса, бляскави начервени устни, подобен на въженце микрофон, закачен на яката на сако Армани. Къртни Проктър. Тя протегна микрофона с емблемата на УРИК.

— Госпожо Уинслоу, как планирате да отговорите на обвинението, че сте замислили всичко това заради пари?

— Всъщност, госпожице Проктър, и аз имам въпрос към вас. Някога ще успеете ли да преживеете факта, че откраднах гаджето ви? — изтърси Сандра докато минаваше покрай нея. — И още нещо, опитайте се този път да отразите истината.

Милтън тихо подсвирна.

— Не мога да повярвам, че го казах…

Сандра влезе в тихата съдебна зала със скърцащ под. Милтън й напомни да не се оглежда нито наляво, нито надясно. Но тя не можеше да не види лицата на присъстващите. Енориашите на Роналд бяха заели пейките и я пробождаха с обвинителните си погледи. Там беше Глория Кармайкъл от деликатесния магазин, облечена с пуловер с надпис: 99 процента от адвокатите опетняват името на останалите от професията. Родителите й и Джойс седяха зад масата на ответника. Тя се сепна като видя работниците на Малой, които трудно разпозна без наплесканите им с бои работни екипи. Косите им бяха пригладени, а загрубелите им от работа ръце лежаха на коленете им нервно стиснати в юмруци. Странно, но Фил Даунинг седеше близо до семейство Кармайкъл, зад масата на ищците. Тя се зачуди за миг дали публиката бе разделена от пътечката — приятели на младоженеца, врагове на булката. Посрещачите на сватбата им с Виктор бяха инструктирани да настаняват хората равномерно от двете страни на пътечката — никой не разясни защо, но тя знаеше, че причината е да се прикрие факта, че нейните приятели и семейството й можеха да се преброят на пръстите на едната й ръка.

Сандра се изненада още повече, когато видя Спарки Витковски в кобалтово син костюм и телефон, залепен за ухото й. Когато улови погледа й, Спарки прободе въздуха с острия си като кама маникюр и отчетливо оформи с уста думите: Трябва да говоря с теб.

Денят не е подходящ за обсъждане на имоти, помисли си Сандра, докато преминаваше през ниската врата с летящи крила, след което седна на дългата пластмасова маса. Не погледна към Уинслоу, но усещаше присъствието им като невидим хлад, сякаш някой бе отворил несъществуващ прозорец.

Сандра надяна доспехите на вцепенението, когато съдия Сантучи влезе и всички се изправиха на крака. Приличащ на клонинг на Тони Бенет, той се настани на скамейката и направи знак на останалите да седнат. Нагласи очилата си, погледна над стъклата и се обърна към адвокатите, като им напомни да спазват инструкциите, начертани в дните преди предварителното прослушване.

Сандра се чудеше какво да прави с ръцете си. Взе химикал й написа в жълтия бележник: Десет неща, които никой не знае за мен…

Всяка точка от списъка й напомняше за Малой. Нахлул в живота й на ръждясалия си стар пикап, той се бе появил в миговете на най-голямото й отчаяние. Вместо да й обърне гръб, той спокойно се зае да превързва раните й, да възстановява къщата, сърцето й, да я изпълва с живот. Да я вкара в капана на любовта с един дълъг, замайващ скок, който много точно обясняваше термина падам.

Тя обичаше не само него, но всичко, което той олицетворяваше — малките всекидневни чудеса, които придаваха смисъл на живота. Сандра обожаваше децата му, харесваше дори кучето му. Допадаше й факта, че Майк бе обикновен, а не известен. Сръчен с ръцете си. Спокоен и силен, той бе реализираната мечта, за съществуването на която Сандра дори и не подозираше преди да го срещне. Той въплъщаваше обещание за сигурност, отмора, пречистване.

Но докато крачеше към свидетелското място, Сандра почувства, че се дави. Вдигна ръка и се закле да казва истината.

Чия истина? Нейната собствена? Или тази на Виктор?

Милтън й беше заръчал през целия разпит да не сваля очи от него, дори и когато адвокатът на ищците се обръщаше към нея. Тя се съсредоточи върху Милтън, следейки за наставления. Той имитираше позата на гущер върху камък, седнал неподвижно като статуя.

Както можеше да се предположи, адвокатът на Уинслоу започна с благи и любезни въпроси — къде е израснала, къде е учила. Идеята бе ясно да се изгради образа на отчаяна жена, алчна за парите на мъжа си.

— Госпожо Уинслоу, как бихте описали брака си с Виктор Уинслоу?

— Бяхме щастливи заедно. — Сандра не се впусна в подробности. Милтън не й позволи. Освен това не изкривяваше много действителността. Те бяха щастливи, макар че с течение на времето Виктор ставаше все по-разсеян, по-избухлив и объркан. Тя се притесняваше за него, но всичко, което тогава знаеше, бе, че имаше моменти, в които той й изглеждаше напълно непознат.

— Доколкото знаем, направили сте кариера в писането.

Това бе нещо ново. Тя погледна към Милтън, който се намръщи, след това сви рамене.

— Точно така.

— Да бъда по-точен, публикувала сте пет романа под псевдоним.

— Под моминското си име — отбеляза Сандра.

— Повечето хора смятат, че писателите са богати. Кажете на съда, вие забогатяхте ли от книгите си?

— Какво разбирате под богат?

— Изкарвате ли достатъчно, за да преживеете?

— Възражение! — намеси се Милтън, който изстреля думата като змийски език. — Този ред от въпроси не води доникъде.

— Ваша чест, целта ни е да покажем, че госпожа Уинслоу е неспособна да се издържа само от книгите си.

— Моля ограничете въпросите си до обстоятелствата около инцидента.

— Това спада към мотивите, Ваша чест. Освен незначителните ви приходи от неуспешните книги, госпожо Уинслоу, с какви средства се издържахте по време на брака си?

— Заплатата на съпруга ми като щатски сенатор. Неговите доходи са… бяха… публично обявени.

— Той защо би застраховал живота си за такава висока сума?

— Той бе млад, здрав мъж. Вноските бяха малки.

— Колко идеално за вас.

— Възражение! — скочи Милтън.

— Приема се. Обуздайте поученията си, прокуроре.

Адвокатът притисна върховете на пръстите си един в друг и се поклони — набожен мирянин, готвещ се за битка с дявола.

— Госпожо Уинслоу, разкажете ни за нощта на девети февруари. Моля предайте ни с ваши думи случилото се.

Милтън очакваше този въпрос и Сандра бе репетирала отговора си в продължение на дни. Въпреки това тя не бе подготвена за ледения ужас, който пролази по тялото й, когато се наведе над микрофона. Нито пък беше подготвена за поразяващия импулс да изкаже истината, която Малой насила измъкна в деня, когато за последно бяха заедно.

— Ние — аз и Виктор — бяхме на официална вечеря на пристанището в Нюпорт. Тя беше за събиране на фондове… — Сандра рецитираше фактите, както го стори пред Малой, когато той настоя да чуе нейната версия за онази нощ. Тя описа кратката реч на Виктор. Призна, че пил твърде много и описа унижението й, когато той я оставил на дансинга. В онзи момент, за разлика от сега, Сандра не можеше да разбере яростта му. Нещо се прекърши през онази нощ. Виктор се бе почувствал окован от собствения си живот и тя бе част от този капан. Но не тя бе спусъкът.

Сандра описа бързото си оттегляне и намерението си да се прибере. Не спомена за мъжа, който се бе приближил до нея, когато тя запали колата. Никога не го бе споменавала. Дори и на Майк.

Кажете на съпруга си, че забрави срещата ни за тази вечер. Кажете му, че Макс ви е помолил да му предадете това.

Непознатият, който се наричаше Макс, бе изчезнал в непрогледната нощ, оставяйки я изненадана и обезпокоена. Виктор бе излязъл от сградата миг по-късно и Макс го пресрещна. Макар че двамата се държаха на разстояние като противници при дуел, Сандра бе усетила някакво странно, тихо електричество да преминава между тях. Изобщо не чу какво си казаха, но видя как Макс пристъпи напред и хвана Виктор за ръката. Виктор го отблъсна и закрачи към колата, а стройното му тяло се осветяваше от матовите крушки на паркинга.

Репортери и фотографи се бяха втурнали от сградата с вдигнати камери, а Виктор бе скочил в колата до Сандра. Без да се замисля, тя бе натиснала газта и кадилакът закриволичи в зимната нощ. Караше прекалено бързо, надявайки се да избегне пресата, а до нея Виктор се превърна в непознат.

Дори и тогава Сандра не го бе разбрала напълно. Това щеше да последва по-нататък, когато забелязаха, че колата на Макс ги преследва. В този момент Виктор се разпадна и изпълни тъмната кола с откровения за тайния си живот, личната си битка, непоносимото бреме, което в крайна сметка избухнало в страст по Макс, която се е изплъзнала тотално от контрола му.

Излагайки вече познатата история на катастрофата, Сандра все още си представяше мрачната нощ, виещия вятър и хлъзгавия от мазния дъжд път. Тя описа сблъсъка, задействалата се въздушна възглавница, избухването, от което ушите й ужасно закънтяли. Дори в този момент, макар че знаеше какво бе последвало, тя хлипаше докато говореше и от време на време спираше за глътка вода и да се овладее.

Никога не разбра какво се случи с Макс онази нощ. Вероятно той е бил човекът, който се бе обадил за помощ, но Сандра не искаше да го намерят заради онова, което можеше да разкрие за Виктор. Той дори можеше да я обвини, че нарочно е причинила катастрофата.

Адвокатът на Уинслоу не я попита какво я е накарало да загуби контрола върху колата на моста. Никой не беше задавал този въпрос.

— Госпожо Уинслоу — попита той след като Сандра приключи разказа, — гордеехте ли се с работата на съпруга ви като сенатор?

— Разбира се.

— А какво ще кажете за NR-728? Разкажете ни за това, ако обичате.

Сандра се вледени.

— Това е закон за контрол върху оръжията.

— А вие подкрепяхте ли го?

— Разбира се.

Тя се опита да спази обещанието си да гледа Милтън, но някакво движение в дъното на залата отвлече вниманието й. Един полицай говореше с някого на вратата. Видя как плъзнаха сгънати бележки по дългите маси към Милтън и към втория стол на ищците.

— Ако е така, госпожо Уинслоу, можете ли да обясните защо на пети януари миналата година сте закупили пистолет по интернет? И по-конкретно — той погледна в записките си, — полуавтоматичен девет милиметров Лугер с петинчов барабан. Моделът под забрана.

Всички в съдебната зала се вцепениха от изумление, включително и Сандра. Миг по-късно помещението избухна и публиката започна да обсъжда току-що споделеното разкритие, а репортерите се опитаха да уловят момента. Чукчето на Сантучи разцепи шума и скоро отново се възцари очаквателна тишина. Милтън не помръдна и мускулче, но Сандра забеляза притеснението в очите му. Не беше очаквал нещо подобно.

Сандра бе под влиянието на шока и не продума нищо.

— Госпожо Уинслоу, искате ли да повторя въпроса?

Сандра поклати глава, устните й се раздвижиха, но не последва звук.

— Моля отговорете на въпроса — нареди съдията.

Езикът й бе атрофирал. Гърлото й се стегна. Не можеше да излезе нищо повече освен беззвучен въздух. Почувства как очите й се уголемяват сякаш всеки момент щеше да се задуши.

— Въпросът е достатъчно прост — каза адвокатът. — Купували ли сте или не сте купували ръчен пистолет от гънекс.чейндж.ком?

Сандра опита да проговори, да възрази, да обясни. Нищо не излизаше. Тя бе Санди Баб-баб-бабъл-кок. Не можеше да продума ни думичка, макар и животът й да зависеше от това.

В дъното на стаята отново настъпи раздвижване и тя още повече се обърка.

Родителите й се приведоха напред и казаха нещо на съдружниците на Милтън.

Милтън се изправи на крака.

— Ваша чест, може ли…

— Моля насочете отговора си към мен, госпожо Уинслоу — нареди съдията.

Какво можеше да каже? Паникьосаният й поглед попадна върху Фил Даунинг. Беше му дала стария си лаптоп, безплатно и в добри ръце…

— Просто да или не, моля. Притежаваме данните от сделката. Номерът на кредитна карта, издадена на моминското ви име. Потвърждение за доставка до пощенска кутия, регистрирана под псевдонима ви, Санди Бабкок. Разкажете ни за покупката на пистолета.

— Тя не е купила пистолета — извика глас от дъното на залата.

Сантучи отново удари с чукчето.

— Тишина!

— Аз купих пистолета.

Мъж в черен костюм прекрачи прага и застана до един униформен полицай.

Сандра не можеше да помръдне. Кръвта се смъкна от лицето й.

Косата му сега беше изрусена и късо подстригана. Очевидно се беше бил — с подута челюст, драскотини, цепната устна, макар че разкъсването вече минаваше. Но загорялото му от слънцето лице бе все така слабо и по-красиво от всякога, а неустоимите му очи — тържествени и дълбоки. Присъствието му бе все така осезаемо. Все още имаше властта да изпълни цялата зала с характерното си, незабравимо излъчване. Подобно разлюлени от вятъра житни класове публиката зашепна с постепенно нарастваща сила. Хората се обръщаха да го видят.

Уинифред Уинслоу изстена и се хвана за мъжа си.

Най-накрая гърлото на Сандра се отпусна и тя отново можеше да говори. Единствената дума, която промълви над микрофона, възпламени цялата зала и настъпи хаос.

— Виктор!