Сюзън Уигс
Болезнено щастие (33)

33.

Сандра се прибираше от Нюпорт и знаеше, че трябва да се съсредоточи върху срещата си с Милтън Банкс. Той я инструктираше за предстоящото разглеждане на делото — как да се държи, как да се облече, какво да казва и най-важно от всичко, какво да не казва. Но не можеше да се фокусира върху наставленията; вместо това, макар и гражданският процес да беше надвиснал като редица натежали облаци, тя мислеше за Майк.

С него бе зърнала щастието. Сега можеше да го признае, макар и само пред себе си, независимо колко много се изкушаваше да се изповяда и пред него. Само при мисълта да го остави, Сандра усещаше силна болка. Това означаваше да изостави всичките си надежди и мечти, които си бе изградила за толкова кратко време. Това означаваше да се насили да го забрави, да забрави децата, всички невъзможни неща, които искаше и за които трябваше да се досети, че никога не ще може да получи.

Опита се да си представи какво щеше да е никога повече да не почувства прегръдката му, никога да не чуе боботещия му смях, никога да не политне отново в екстаз, докато се любят. Но тя трябваше да сложи край. Нямаше избор. Анджела съвсем ясно й даде да се разбере, че Сандра е като отрова. Тя обяви децата си за забранена територия.

Анджела Фалко не беше лош човек. Всъщност тя изглеждаше доста добра майка — и проявяваше истинска майчинска загриженост за хората в живота на децата й. Би направила всичко, което е необходимо, за да държи Сандра далеч от Кевин и Мери Маргарет. И от Майк. Ако Сандра настояваше да остане с него, той щеше да е принуден да избира между нея и децата си. А за мъж като Майк това не беше избор.

Как да му каже? Не можеше да му обясни, че се страхува да не загуби децата си заради нея; той не би понесъл това от бившата си жена.

Изкушението да поеме по пътя на битката я изгаряше толкова силно, колкото и следобедното слънце, надничащо иззад облаците. Тя стисна здраво волана и мрачно прокуди импулса. Не можеше да причини това на Кевин и Мери Маргарет.

Натисна спирачките и спря колата до пощенската си кутия — първото нещо, което Майк бе поправил в Блу мун бийч. Близо до основата й три нарциса се полюшваха на слабия вятър. Кога се бяха появили? — зачуди се тя.

Отлагайки с няколко минути срещата им, Сандра прегледа пощата — каталози и купони, реклами за кредитни карти и хранителни стоки. Тя ги подхвърли на седалката в колата и влезе по алеята.

Работниците бяха приключили с верандата. Белите перила с орнаменти обграждаха къщата като захарна глазура. Стабилни, симетрични стъпала водеха към предната врата и хола, който сега бе красив и приветлив както навярно е бил в деня, когато първият Бабкок бе довел булката си за продължилия цяло лято меден месец преди повече от сто години.

Тя излезе от колата и примигна, чувствайки се така, сякаш се събуждаше от зимен сън. Малой беше успял. Той бе поел останките на занемарената къща и я бе реставрирал до онова уединено убежище, което си е представял първоначалният строител. Подобренията ставаха постепенно, но до този ден, в ослепителната слънчева светлина, изпълнена с обещанието за пролет, тя не бе осъзнавала колко драматични са промените.

През уикенда двамата с Малой бяха работили рамо до рамо заедно с озеленителите, почистваха лехите, подкастряха люляковите храсти и дивите рози, разчистваха алеите. Примамени от сладкия, неустоим дъх на пролетта, минзухарчета бяха подали лилавите си главички с форми на камбанки, нарциси и ранни лалета изпъстряха двора с цветни петна.

Светът беше изцяло нов и светъл, чист и обещаващ като неизписана страница. Но с обичайната си предпазливост Сандра си напомни, че пролетта в Рай не беше много стабилна. Сезонът на бурите все още не бе отминал, а на времето в крайбрежния Роуд Айлънд не можеше много да се разчита.

Двама работници бяха стъпили на стълби, останали само по тениски, докато слагаха поправените и боядисани старовремешни кепенци. Единият й махна с ръка.

— На верандата има доставка за вас — извика й той.

На вратата Сандра забеляза щедър букет цветя и плик от Фед-Екс. Сърцето й подскочи. Кой ли можеше да й изпраща цветя? Тя се намръщи, издърпа картичката и прочете посвещението: Великолепно! Успех! Отдолу стоеше името на редактора й. Объркана, Сандра отвори плика и видя сертификат от Обществото на националната библиотека, който гласеше, че Всеки следващ ден е предложен за наградите Ади.

Тя изстена тихо. Ади бе Светия Граал при наградите за детска литература. Те бяха печелени от автори, на които се беше възхищавала през целия си живот — Бевърли Клиъри, Мадлен Ленгле, Луис Лоури, — а също така означаваше утвърждение от книгоразпространителите в Америка. Печеленето на тази награда означаваше, че издателите й ще продават повече копия от книгата й и по този начин щеше да спечели много повече читатели. И това, заключи Сандра, бе целият смисъл на писането й — да развълнува сърцата на читателите.

Тя прокара палец по бланката на сертификата. След това бавно вдигна голяма стъклена ваза. За част от секундата тя пое красотата на цветята, къщата и удоволствието от новината. Нещо липсваше. Някой, с когото да сподели радостта си. Искаше й се да се втурне вътре, да разпери ръце и да прегърне Майк, да излее радостта от вестта. Но не можеше. Не и сега.

В миналото би се затичала към Виктор. Той щеше да я прегърне, да я целуне, да я изведе в някой разкошен ресторант и да поръча бутилка Кристал.

Сандра влезе в топлото антре от задната страна и остави чантичката си на масата в кухнята.

— Майк? — извика го тя. — Хей, Малой!

— В кабинета!

Сандра очакваше да види как отмахва старо уплътнение, да поставя някой корниз, или да сменя касите на шкафчетата. Вместо това той седеше на бюрото, където Сандра обикновено работеше.

Когато я видя, той се изправи и застана отстрани на бюрото.

— Санди…

— Майк! — прекъсна го тя, опитвайки се да намери начин да съобщи за решението си. — Трябва да говоря с теб.

Тонът й го накара да се намръщи.

— Какви са тези цветя?

Тя остави вазата.

— Книгата ми е номинирана за наградата Ади — голяма награда за детски книги. — За да забави момента още малко, Сандра продължи: — Аз, естествено, няма да спечеля. Изредена съм до най-добрите съвременни писатели. — Сандра се усети как бръщолеви, но не можеше да спре. — Все пак благодаря, че ме попита.

— Поздравления! — Той й предложи малка чинийка с „М&М“, която винаги държеше пълна на бюрото й от мига, в който му разказа за историята с „М&М“.

Тя си взе няколко, напрежението, което я глождеше, изведнъж, без видима причина, се превърна в раздразнение.

— Майк…

— Виж, Санди, и аз трябва да говоря с теб за нещо.

Тя се загледа в лицето му и стреснато осъзна, че той бе изключително сериозен и бе такъв още откакто тя нахлу в кабинета. Може би бившата му съпруга му бе поставила ултиматум. Може би той щеше да сложи край.

— Какво има?

— Седни!

Без да го изпуска от очи, Сандра седна на дървения стол до бюрото.

— Да не си открил термити? Да не би къщата да се срутва?

— Става въпрос за Виктор.

Той облегна хълбок на бюрото и я загледа по начин, от който на Сандра й стана изключително неудобно — сякаш за първи път не й вярваше.

— Искам да ми разкажеш истината за теб и Виктор.

Това бе последното нещо, което Сандра очакваше, и тя загуби равновесие от рязкото и настоятелно изискване. Цял предобед адвокатът й я въртеше на грил; а сега и Майк ли?

Загледана в обезпокоените му сини очи, Сандра се опита да отгатне какво очаква от нея. Какво искаше да изкопае? Предупреждението на баща й прозвуча в ушите й. Животът я бе научил да няма вяра на никого, дори и на хората, които обича. Обичаше ли го достатъчно, че да му се довери?

— Не искам повече да говоря за това.

Той удари с юмрук по бюрото. Тя никога не го беше виждала такъв — наежен, заплашителен. Хрумна й, че никога не го беше виждала ядосан. Можеше ли в действителност да опознаеш един човек, докато не ти се ядоса?

— Няма да ти позволя да постъпваш повече по този начин. — Гласът му бе тих, въпреки това застрашителен. — Няма да ти позволя да скриваш.

— Аз никога…

— Време е да ми разкажеш истината за брака си.

Нейният брак.

— Вече го сторих. Бяхме женени, после той загина в катастрофа. — Тя се замисли за начина, по който се държаха с Виктор. За нещата, които й каза в колата през онази нощ. Нещата, които тя му каза. Виктор. Обичаше го. Мразеше го. Искаше само още пет минути с него.

— Какво, за бога, целиш? — попита тя.

Майк присви очи и те засвяткаха като лед.

— Не беше честна с мен още от самото начало. Планирала ли си го? — Когато не получи отговор, погледът му я прониза още по-дълбоко. — Откога знаеше, че е обратен?

Всичко спря — дъхът й, сърцето й, вълните по пясъка, въртенето на света по оста му. За миг си помисли: той блъфира. Не може да знае. Но Майк Малой никога не лъжеше, никога не блъфираше. Поне дотолкова го беше опознала. Гърлото й се смрази и пристегна като с менгеме отрицанието й. Устата й се задвижи, но само тишината цареше в стаята, сякаш някой току-що бе вдишал последната си глътка въздух.

Значи това бе то, моментът, от който се ужасяваше, моментът, за който се бе молила никога да не настъпва. От това се бе страхувала през цялото време. Ето защо бе толкова глупаво, толкова безплодно да обича Майк. В известен смисъл толкова глупаво, колкото бе глупаво да обича Виктор.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и се приведе напред като че ли да се предпази от удар. Но беше твърде късно. Още от самото начало трябваше да се досети, че мъж като Майк щеше да се рови надълбоко в живота й и че в крайна сметка щеше да успее да отпуши тайни, които тя пазеше дълбоко потулени. Този момент потвърждаваше онова, което Сандра през цялото време знаеше — че макар и да изпитва болка да пази тайните си, болката при разкриването им е още по-голяма.

Срам, вина и неадекватност я заляха от едно минало, което никога нямаше напълно да изчезне. Искаше отново да се скрие в състоянието си на вцепененост, да пази непоносимата си болка за себе си, тъй като тя беше част от Сандра, както душата й бе част от нея. А сега, с един прост въпрос, той й бе отнел мрачната истина. Той я запокити в лицето й и я накара да я погледне в очите.

Тя стана и се отдалечи от него в посока към прозореца. За един кратък миг Сандра почувства олекотяващо облекчение — може би най-накрая щеше да може да сподели с някого. Но после се поколеба, загледана в бавното въртене на едно от украшенията на Виктор — делфин от зелено и синьо стъкло, преобразявайки стаята с дълбоките и загадъчни цветове в сърцето на пламъка, и почувства враждебност, а не благодарност.

— Д-дявол да те вземе, Малой — изрече тя в измъчен шепот.

— Не! — отвърна той, постави ръка на рамото й я обърна с лице към себе си. — Дявол да те вземе тебе, Санди. Защо, по дяволите, не ми каза нищо?

— Никога не бих го направила — отговори Сандра, а убеждението й струеше от непресекващата й болка. Тя се изтръгна изпод ръката му. — Това не е твоя работа — нито на някой друг. Защо да ти казвам? За да ме обвиниш, че съм убила най-добрия ти приятел, защото е бил обратен?

За миг на лицето му се изписа недоумение. След което се изсмя безрадостно.

— Защо, по дяволите, да го правя?

— Всеки, който разбере, ще си го помисли.

— Значи на никого не си казвала?

— Можеш ли да ме виниш?

— Да. Укрила си информация от официално разследване…

— Информация, която ще нанесе повече щети и няма да промени нищо. Само ще ми навлече повече беди и ще разруши повече животи.

— Тя разруши вече твоя живот.

— Успявам да се справя.

— Само бягаш. И пак — струва ми се, че това ти е навик. Винаги си крила частица от себе си от мен. От всеки. От живота. Използваш това като извинение.

Това бе усилие просто да си поеме дъх.

— Мисля, че трябва да си тръгнеш, Малой.

— И да те улесня? По дяволите, не, няма да го направя. Не и преди да получа някои отговори. Знаеше ли, когато се омъжи за него? За бога, за това ли се омъжи за него, за да не преживяваш бъркотията, която настъпва, когато действително обичаш някого? За да го държиш на една ръка разстояние и да не разрушиш стените, зад които пазиш сърцето си? — Лицето му бе твърдо, безкомпромисно и той полагаше видими усилия да овладее гнева си, вдишвайки бавно и дълбоко. — Защо не можа да ми се довериш и да ми кажеш истината?

— Нищо не си разбрал. Не става въпрос за доверието ми към тебе. — Даже не и за истината.

— Седни, Санди. По-добре седни, защото няма да си тръгна.

Поражението премина по тялото на Сандра. Или беше предаване? Не знаеше точно. Стомахът й се сви и тя седна на тапицирания стол до прозореца. Отвън вятърът набираше сила и накривен клон от форзиция задраска по стъклото на прозореца. Закръглени жълти пъпки украсяваха клона на места, където само преди няколко седмици храстите изглеждаха голи и мъртви.

Майк седна до нея, взе ръцете й в своите и ги потърка, опитвайки се да ги стопли.

— Говори с мен, Санди. Искам да разбера.

— Никога няма да можеш да разбереш. Ние бяхме щастливи, Малой. Харесваше ни да сме заедно. Споделяхме общи интереси, но… той имаше и тази друга страна.

— Фактът, че е обратен. — Той постави лакти на коленете си и очите му се изпълниха с недоверие. — Не мога да повярвам, че не се досетих.

— Доколкото знам, си успял — стрелна го тя с думи. — Ти си бил най-добрият му приятел.

— Ти си му била жена и той е успял да те заблуди. Така че кой от двама ни е по-голям идиот?

Майк стана развълнувано и закрачи из стаята, която изведнъж се оказа твърде малка за него. За първи път тя осъзна, че и той също се бори с факта. Що ли за сътресение бе да научиш, че най-добрият ти приятел, човекът, който бе най-близо до сърцето ти по време на юношеството, не е бил това, за което си го мислел? Сигурно е голям шок, особено за такъв като Малой, който нищо не криеше.

— Той беше добър, Малой. Нямаш си и на представа колко добър.

— Трябваше да се досетя, но, божичко, това бе Виктор! Просто не можеш да си го и помислиш. — Той спря да крачи и се загледа в снимката на бюрото — усмихнатия Виктор, прегърнал Сандра, която се смееше пред фотоапарата. Очите на Майк издаваха терзанията му. — Може и да се е опитвал да ми каже, а аз да не съм разбрал намека. И тогава може би е спрял да ми прави намеци.

Сандра можеше да разбере чувството му за вина, макар че това не успокояваше негодуванието й срещу намесата на Малой. Но и тя също се чувстваше виновна, и глупава, и сляпа. Точно под носа й мъжът й се бореше да отрече сексуалността си, да я изхвърли от себе си, да я задуши. И беше използвал Сандра като средство за самобичуване.

— Той правеше всичко по силите си да го скрие — каза тя и горчиво добави: — И точно тук е моето място. — Тя усети познатото жегване от надигащ се гняв. Любовта и приятелството на Виктор стояха на второ място след нуждата му да я използва като параван. — Какъв по-добър начин за един хомосексуалист да скрие предпочитанията си от този, да се ожени за жена? И да направи така, че бракът му да изглежда блажен като в приказка?

Тя отново се съсредоточи върху пречупващите слънчевите лъчи украшения, остави времето да се изниже и се пренесе в летните дни на своята невинност, на своето невежество. От самото начало, от първото завъртане на виенското колело, тя вярваше, че Виктор я обича толкова много, колкото и тя него. До този последен спор тя изобщо не разбра, че за него любенето с нея бе форма на покаяние. Тя бе бичът, с който Виктор се налагаше всеки ден от брака им.

Сандра отмести поглед от бляскавата прозрачна дрънкулка и потрепна.

— Нали знаеш какво е семейството му — гордостта, очакванията. През целия си живот той се мъчеше да оправдае надеждите им. Даде всичко от себе си, за да бъде такъв, какъвто никога не можеше да бъде. Знаеше, че ако това се разбере, щеше да загуби любовта и уважението на родителите си и на обществото, както и кариерата си на политик — всичко, за което бе работил през целия си живот. Според мен е смятал, че е готов да направи тази жертва.

Тя притисна длани една в друга в скута си и за хиляден път се опита да си представи какво точно изпитваше Виктор. Всичките му бляскави постижения не бяха в състояние да компенсират факта, че се отказваше от определящия същността му елемент.

— Но с течение на времето той стана изключително разсеян, нещастен и… объркан, струва ми се. Закле се, че ми е бил физически верен, но сега осъзнавам, че е започнал да се предава на отчаянието. Както и на страха — добави тя, мислейки за последната нощ, последните ужасни думи, които си бяха разменили. — Аз без да искам утежних ситуацията, като го натисках за деца. Толкова много желаех да си имаме дете, че понякога усещах физическа болка.

Сандра затвори очи, мъчейки се да се овладее, сетне отново си наложи да погледне Майк.

— Чудех се защо гневът ми към Виктор не е по-яростен, защо чувството, че съм предадена, не е по-силно. Истината е там, че той най-вероятно не е бил идеала ми за любовник, а по-скоро специална и рядка личност — той беше мой приятел. Толкова е трудно да намериш такъв.

Майк скокна като пружина с такава бързина, че тя се сепна.

— Престани да проявяваш такова шибано разбиране — извика той. — Не разбираш ли какво ти е сторил?

— Той беше добър с мен…

— А, така ли? Какъв е бил сексуалният ти живот, Санди? Отговори ми на това. — Той я сграбчи агресивно, изправи я на крака и приближи устни до нейните. — Беше ли като нашия?

Сандра не отвърна на въпроса: Майк знаеше отговора. За нея той бе като откровение. Преди него тя не бе познала страстта. Но Майк грешеше в едно — Сандра се гневеше, понякога изпитваше такъв гняв, че погледът й се замъгляваше. През целия си брак Сандра се бе чувствала неадекватна, непривлекателна и си мислеше, че вината е в нея. А Виктор я бе оставил да си го мисли, да го вярва, да страда. Виктор я бе лишил от онова, което Сандра откри в прегръдките на Майк. Не мислеше, че изобщо някога щеше да успее да му прости, а това бе проблем, защото сега Виктор бе мъртъв и тя не можеше да се изправи пред него.

— Просто няма смисъл да изпитвам горчивина сега — промълви тя.

— Не разбирам, Санди. Какво те държи толкова здраво, че си съгласна да се явиш на съдебен процес, да се съсипеш, дори да се разориш, когато истината е в ръцете ти?

— Какво, да не би да смяташ, че като разкажа на целия свят, че мъжът ми е бил хомосексуалист, това ще ме оправдае? — Сандра поклати глава. — Не бъди толкова наивен. Какво ще постигна, ако сега го разкажа? Първо, никой няма да ми повярва, ще кажат, че като съм научила за сексуалните му предпочитания и мотивите ми да го убия са се засилили. Ще ме нарекат лъжкиня, опортюнистка, че опетнявам репутацията на един добър човек, само за да спася кожата си.

— Все още се криеш зад Виктор.

Тя се изправи и започна да нарежда книгите по прясно боядисаните рафтове, да ги изравнява с маниакална педантичност.

— Как мога да се крия зад един призрак?

— Ама и ти си един образ! Преструваш се, че е благородно да криеш истината, но всъщност не искаш да се спасиш. Предпочиташ да стоиш в уединение и да се криеш от света. Предпочиташ да наденеш маската на мъченица и да позволиш на града да те принуди да си тръгнеш. Иначе ще трябва да се отдадеш на любовта си към мъж по начин, по какъвто не си посмяла до сега. Страхуваш се да поемеш риска. И вероятно се страхуваш да не изглеждаш глупава — не съм ли прав? Да се омъжиш за някой и да не разбереш, че е обратен?

Тя се почувства така, сякаш Майк я бе зашлевил. Още по-лошо, беше поставил пред нея огледало и й показваше егоизма, който проявяваше в болката си по Виктор. Малой я притискаше да приеме факта, че тя никога в живота си не бе имала успешна романтична връзка. Мислеше си, че го е постигнала с Виктор, но в последния ден от живота му Сандра откри, че греши. Сега се чувстваше по-безопасно сама, обградена като с пашкул от измисления си свят, отделена от онези, които намираха любов и смисъл в семействата и приятелите си. Не искаше никой да я достига, да я докосва, да я накара отново да чувства. А ето че Майк я принуждаваше да излезе от вцепенението си и пак да почувства пламъка, огъня, изпепеляващата агония на копнежа.

— Наистина имам нужда да си тръгнеш! — Тихата й молба прониза тишината в стаята. — Моля те, просто… просто си тръгни.

— Не мога да го направя, Санди! — Той се приближи до бюрото, издърпа горното чекмедже и грабна шепа писма. Компютърна дискета с етикетче изпадна от купчината. — Тези познати ли са ти?

На пръв поглед приличаха на стари писма, които можеха да принадлежат на когото и да е. Но всяко писмо бе адресирано до Виктор.

Гърлото й се стегна. Не можеше да диша.

— Ка… — Непроизнесената дума заглъхна и гласните й струни отново се свиха. Всичко, което чувстваше, остана заключено вътре, и я изгаряше в опитите си да излезе. Но колкото по-упорито се опитваше да проговори, толкова по-силно се стягаха мускулите й.

Майк чакаше спокойно и търпеливо. Повечето хора я съжаляваха, когато Сандра се бореше със заекването; някои се опитваха да довършат думите й вместо нея. Майк просто стоеше до бюрото. Ужасно сериозен. И чакаше.

Тя си наложи да изрече думите. Събра цялата си смелост и изтика въпроса:

— Откъде ги намери?

— Бяха на тавана, скрити в кашон. Всъщност в стар куфар. Попаднах на тях случайно.

Сандра усети как гневът се надигна в нея и бавно се разстла по всяка фибра на тялото й. Изведнъж мъжът, на който бе отдала сърцето и тялото си, се превърна в непознат. Заекването изчезна.

— И мислиш, че е твоя работа да четеш лични писма? Скрити писма? — Гласът й бе тих и дрезгав и тя правеше пауза след всяка дума.

— Не — отвърна той. — Не и в началото, когато ги намерих. Но колкото повече мислех за катастрофата, толкова повече осъзнавах, че не мога да оставя нещата така.

— Сега можеш. Можеш да ме оставиш — живота ми, къщата ми, всичко.

— Тези писма, данните в дискетата… обясняват много неща. Но извикват и множество други въпроси.

— По дяволите, Малой! — Тя скокна на крака. — Не ти влиза в работата да задаваш каквито и да било въпроси!

— Някой трябва да го направи. За бога, следователите доста бързо са го отписали.

— Не са го отписали. Излезе постановление за смърт.

— Не смяташ ли, че е малко прибързано?

Сандра почувства, че й се повдига. Тя гледаше Малой свирепо, сякаш беше непознат. После се сгърчи от негодувание като изсъхнал есенен лист.

— О, за бога, сега да не работиш за жълтата преса? Нали аз би трябвало да съм тази с развинтеното въображение! По случая работиха всички експерти от щата. Не подминаха нищо!

— Но те не са познавали Виктор както аз го познавам. Или както ти.

Въпреки здравия разум Сандра почувства как сърцето й подскочи обнадеждено. Жив! Виктор, в крайна сметка, жив… Тогава отрезвяващата действителност прогони надеждите й, когато си представи огънатата, пълна с кал кола и безнадеждността в лицата на спасителния отряд.

Подбудени от шокиращия намек на Майк, кошмарни спомени нахлуха в съзнанието на Сандра и тя отново се видя на шофьорското място, караща с бясна скорост в ледената зимна нощ. Несвързани впечатления започнаха да се сипят в мозъка й. Колата, която ги застигаше. Гласът на Виктор, извисяващ се до истерия. Нейните собствени паникьосани молби. Чувството, че някой изтръгна волана, шеметни усещания, когато колата се завъртя неконтролируемо. Ужасният сблъсък на колата в мантинелата. Експлозивното съскане на въздушната възглавница и после… нищо. До болничното отделение и съкрушителния доклад, че Виктор е безследно изчезнал и се предполага, че е мъртъв.

След катастрофата всички се молеха той да е оцелял. Майка му се бе вкопчила в безумните си надежди за обезпокоително дълго време. Уинифред се усамотяваше в параклиса в болницата и отправяше горещи молби към бога докато припадаше от умора. Отказваше да повярва, че синът й е загинал. Дори и когато съпругът й й обясни, че човек не може да оцелее в ледените води повече от няколко минути. Дори и когато полицията съобщи за следи от изстрел. Едва когато странното извъртане на хода на разследването хвърли подозрения върху Сандра, Уинифред разбра, че синът й е мъртъв.

— Умолявам те, Малой — каза Сандра, теглейки думите от ледена кухина, изпълнена с ужас и скръб, — не повдигай всичко това отново.

— Трябва.

— Защо?

— Защото имам право.

— Както и почитателите на Елвис. И семейството на Джими Хофа.

— Разследването не се е задълбочило достатъчно. — Майк вдигна поставената в рамка снимка, на която двамата с Виктор бяха застанали пред общината с бял купол. Усмивките им изразяваха единство в целите, което бе задържало брака им много повече, отколкото би трябвало. — Проверих разни неща.

Стомахът й се сви, като си го представи как разгръща папката с факти — доклади, заявления, снимки, запечатани найлончета, съдържащи дреболиите от последните им мигове заедно. Болката и объркването на хората се свеждаше до сухи заявления в обществените документи.

— Ти си дърводелец, Малой — озъби се тя, — а не следовател. Те си свършиха работата.

— Но не са премахнали всички сенки на съмнение. Ето защо Уинслоу те съдят.

— Това е мой проблем.

— Но и мой.

— Защо?

— Защото ми пука, по дяволите! — Той прекоси стаята с две големи крачки, хвана я за горната част на ръката и я притегли към себе си. — Виж, прегледах всички заключения, всички различни теории. Но аз имам едно предимство пред екипа от следователи. Познавам теб. Познавам и Виктор. Той не е умрял, Санди. Не би могъл. Спасил те е от колата. След това е изчезнал.

— Това е налудничаво! — Тя се отдръпна, но Майк я държеше здраво. Макар и да отрече вероятността, сърцето й се замята бясно. — Те претърсиха всяко камъче по брега, всеки милиметър от тресавищата, всяко стръкче трева от двете страни на моста.

— Той е офейкал.

— Просто така, пеша.

— Може да е тичал. Да е хванал автобус, влак. Да е стопирал някого.

— Значи е избягал от дома си, от семейството си, от процъфтяващата си политическа кариера?

— Да, направил го е.

— И къде е отишъл?

Той се загледа в очите й, а Сандра си наложи да не трепва. Не искаше Майк да разбере колко много я плашеше. Накрая Майк не издържа. Събра писмата от чекмеджето на бюрото и ги захвърли на масичката до нея.

— Може обяснението да е вътре.

Сърцето й подскочи в гърлото.

— Работата ти е да ремонтираш къщата ми, а не да се ровичкаш в личните ми неща.

— Това е лично! — Той се протегна към нея и само за част от секундата, за един удар на сърцето, тя пожела допира му толкова силно, че усети физическа болка.

Сандра отстъпи към вратата, за да го избегне.

— Наех те да поправяш нещата, не да ги оплескваш. Божичко, не се ли замисляш, че исках да го намеря? Не се ли замисляш, че допуснахме възможността да се е объркал или след катастрофата да е получил амнезия? Най-добрите следователи в щата не успяха да намерят никаква следа от него. Какво те кара да мислиш, че ти ще успееш?

Той посочи с ръка към писмата.

— Мога да чета между редовете.

— Не мислиш ли, че ако Виктор беше жив, щеше да се свърже с мен? Не би постъпил така с мен.

Той я гледаше невярващо.

— През целия ви брак е постъпвал така с теб.

Сандра отвърна на погледа му.

— Знаеш ли, в известен смисъл стана добре, че проведохме този разговор сега. Иначе можех да продължавам безкрайно, без да разбера какъв кучи син си бил. — Тя толкова силно удари рамката на вратата, че пръстите й изтръпнаха. — Искам да се махнеш, Малой. Веднага! Да се махнеш от къщата ми, от живота ми. Нека работниците ти да останат да довършат, изпрати ми сметката за окончателното плащане, но не искам да те виждам повече. Никога!

Тя се опита да не вижда в лицето му всички онези неща, които бе обикнала — страстта, нежността, силата. Не искаше да ги забелязва сега, защото не можеше да им се довери. Чудеше се дали Майк знае, че до този миг тя мислеше за него като за свое убежище, единственото й безопасно място в един свят, в който не можеше да се впише.

Това бе краят. Времето, прекарано заедно, притежаваше измамливата привлекателност на захарен памук от минаващ панаир. Невероятно сладък при първото вкусване, но в крайна сметка изчезваше, нематериален като мъгла.

— Изчезвай! — настоя тя и се насили да се откаже от всички глупави неща, които бе искала — за себе си, за Майк, за тях. — Или, кълна се, ще извикам полицията! — Тя очакваше да й каже, че блъфира, че иска да види какво ще направи местната полиция за Черната вдовица от Блу мун бийч.

Вместо това той продължи да я гледа още минута, след което тръгна към вратата.

— По дяволите всичко! — Гневът му бе нов и стряскащ. — Махам се. Когато си готова да се вслушаш в разума, обади ми се!

Сандра прехапа устна, за да не му извика да се върне, да го помоли да остане. Всъщност трябваше да се почувства облекчена. Цял ден се терзаеше как да скъса с Майк, да го върне на децата му и на новия живот, който изграждаше за тях. Той просто й даде идеалното извинение.