Сюзън Уигс
Болезнено щастие (20)

20.

— Та значи, ходихме на шоу на талантите в „У“! — прогърмя гласът на Кевин в телефонната слушалка.

— Чувам те, юнако.

По Майк все още се стичаше водата от душа, той метна хавлията около кръста си и излезе от миниатюрната баня. Телефонът бе звъннал преди да успее да се изсуши и хлад полази по кожата му. Помисли да каже на Кевин, че ще му звънне след минутка, но детето изстрелваше по сто приказки в минута.

— И повечето от нещата нищо не струваха, например Тревис Ганън, който имитираше патици, а Кенди Проктър с нейния балет изглеждаше така, сякаш е тръгнала да атакува врагове. После Дейвид Бейтс сяда на пианото на сцената — едно от онези гигантски пиана с чупка…

— Навярно става дума за роял.

— Да, та сяда той и изглежда малко притеснен и изведнъж повръща.

— Майтапиш се!

— Не, изпоцапа всичките клавиши. Беше страхотно. Госпожа Примосик каза, че ще трябва да наемат специална фирма да разглоби клавиатурата и да я почисти. Беше пълна отврат!

— Обзалагам се.

Майк говореше с децата си всяка вечер и никога не знаеше какво ще чуе. Не му харесваше мисълта, че започва все по-добре да си представя лицата им, докато те му разказваха за деня си. Но истината беше, че в съзнанието му съвсем ярко се появяваше застиналата поза на Кевин, който му описваше четирите точни попадения в баскетболната тренировка, или замечтаното изражение на Мери Маргарет, докато му разказваше за излета до Брейкърс или до родното място на Гилберт Стюарт.

Понякога му се искаше да ги прегърне, да ги докосне, да вдиша аромата на косите им, докато поставяха главите си до неговата, когато им четеше преди да заспят. Понякога толкова много му липсваше топлината им, че буквално получаваше физическа болка.

— Нещо друго ново и вълнуващо в живота ти? — попита той.

— Мисля, че няма. Ако се сетя за нещо, ще ти звънна пак. Ти какво правиш, татко?

Майк се загледа в босите си крака и потърка ръка по мокрите косми на гърдите си.

— Току-що излязох от душа. Смятам да си отворя една консерва с риба тон и да се занимая малко със счетоводните си дела на компютъра.

— Скуучно!

Естествено, помисли си Майк. Би дал всичко на света, за да прекара вечерта със семейството си, дори и само да седяха и да гледаха телевизия. С всеки изминат ден му ставаше все по-ясно, че не беше от хората, които могат да живеят сами.

— С какво се занимава сестра ти?

— Само секунда, сега ще ти я дам. Мери Маргарет, вдигни! — извика той, без да си направи труда да отдалечи слушалката от устата си. Майк примигна, когато дочу щракване, последвано от жужене и дъщеря му вдигна другия апарат.

— Здрасти, татко!

— Здравей, миличка! И ти ли гледа шоуто на талантите?

— Да. Беше нормално преди онова хлапе да повърне.

— Според Кевин това е било най-забавната част.

— За него. Повярвай ми, не изпусна нищо.

— Липсваш ми, пиленце.

— И ти на мен — усмивка смекчи гласа й. — Роклята ми е готова вече, татко. Тази за танците в деня на св. Валентин.

Някъде отзад Кевин издаде приглушен звук.

— Чупката, безобразнико! — изкрещя му Мери Маргарет.

Майк отдалечи за миг слушалката от ухото си. Чу стъпки, докато Мери Маргарет взе безжичната слушалка и си избра по-спокойно местенце. Представи си я как клечи в любимата си нишичка на площадката за горния етаж, хванала телефона с една ръка, а с другата навива кичур коса около пръста си. Срамежливата му, хубава дъщеря, колко бързо растеше!

— Обзалагам се, че роклята е много хубава.

— Бледо зелена е и има от онези прозрачни ръкави. С мама ходихме до Филен и тя ми позволи да си купя подходящи обувки.

— Нямам търпение да те видя. — Анджела винаги пазаруваше от първокласни магазини — той и досега изплащаше дълговете по кредитните й карти. Не се съмняваше, че роклята е чудесна. — Хей, четеш ли онези книги, които взехме от библиотеката?

— Едната я свърших, а другата съм я преполовила. Възхитителни са.

И Майк така смяташе. Онзи ден беше купил една, любопитен да прочете творба на Сандра. Тази, която бе прочел, разказваше за срамежливо момиче, попаднало в изключително трудни обстоятелства, което трябваше да бъде смело и силно и което накрая възроптаваше. Изкуство, имитиращо живота? — зачуди се той.

— Трябва да затварям, татко. Обещах, че ще играя баскетбол с Кевин и Кармин. Той постави прожектори на алеята.

— Чудесно! — Силно негодувание се надигна в гърдите на Майк, който си представи гаража от 1847 година, облян в светлина от прожектори на алуминиеви поставки. — Ще се чуем утре.

— Обичам те, татко!

— И аз те обичам, скъпа.

Майк затвори и се опита да успокои нервите си. Навън времето беше бурно и яхтата се вълнуваше. Каза си, че вече трябва да свиква с мисълта, че друг мъж живее в къщата му, спи с бившата му жена, играе с децата му и ги завива нощем. В наши дни има милиони самотни бащи, каза си той. Те непрекъснато се примиряват с подобни ситуации.

Но Майк като че ли не можеше да свикне, независимо колко време минаваше.

За да има компания докато се облича, Майк пусна малкия черно-бял телевизор. Зад бюрото седеше Къртни Проктър, с компетентен вид, изискана и излъскана до блясък. Майк се замисли за предложението, което нейният продуцент й отправи, изгаси телевизора и вместо това пусна радиото, от което прозвуча песен на Ейми Ман.

Секунда по-късно чу стъпки по пристана. Зеке скочи, готов за действие, и се хвърли към стъклената врата на салона. Вече се беше стъмнило и щорите бяха пуснати. Той открехна леко вратата и почувства студения порив на вятъра по голите си гърди и крака. Там, в жълтеникавото мъждукане на пристанищните светлини, стоеше Сандра Уинслоу.

Когато я видя, реакцията му бе мигновена и спонтанна. Придържайки с ръка хавлията около кръста си, той се усмихна въпреки суровия вятър, който се процеждаше през отворената врата.

— Здравей, страннико!

— Ти… — Сандра спря, устата й се изкриви, след което проговори по-силно. — С пълно право можеш да го кажеш.

Тя сякаш не забелязваше, че Майк бе на практика гол, нито че кучето затанцува радостно в краката й. Без да чака покана, Сандра стисна перилата и се качи на борда. Носеше дънки — той винаги бе харесвал жени в дънки, — ръкавици, които не подхождаха на дрехите й, и възголяма канадка.

— Да кажа какво? — попита той, разсеян от формата на бедрата й, когато влизаше в салона. Намали радиото.

— Странник. Мислех, че сме преминали фазата на странници, но очевидно това е било само от моя страна.

Вилнеещата буря заудря по корпуса и тя запази равновесие като се хвана за перилата. Зеке изостави безуспешните си опити да привлече вниманието й и се цопна на постелката си.

— Ще трябва да ми обясниш. — Вятърът се завихри в главния салон. Нощта бе ужасна, с натежал от бурята въздух, и Майк забързано затвори вратата. — Само секунда. Трябва да сложа нещо, преди да ми се вкочанят т… преди да съм се вкочанил.

Майк потъна в каютата и нахлузи сив анцуг. Мушна глава в някакъв пуловер и се върна в салона. Тя беше тук. Сандра беше тук. Не можеше да го асимилира.

Какво иска? — зачуди се той, докато изсушаваше косата си с хавлия. Чу се силно проскърцване и яхтата опъна котвата. Какво, по дяволите, правеше тя на неговата лодка, в неговия живот? Никой от тях не бе в положение да започне каквото и да било. Никой от тях не искаше да почувства електричеството, което нажежаваше въздуха около тях всеки път, когато бяха заедно, и което, подобно на бушуващата отвън хала, не можеше нито да се промени, нито да се пренебрегне. Майк предположи, че ще трябва да го изтърпи и се надяваше, че бързо ще отмине.

— Добре дошла на борда на „Лош шанс“ — каза той. — Как ме намери?

— Името и номерът ти са на пощенската кутия, а вратата на пристанището не бе заключена.

Сандра стоеше в средата на стаята и се оглеждаше. Майк усети как погледът й преценява мястото — по рафтовете бяха разхвърляни бизнес папки, навигационно оборудване и компютър, окачени на криво снимки на децата. Рисунките на Кевин и отличните тестове на Мери Маргарет украсяваха малкия хладилник в коридорчето. Макар че Сандра не каза и дума, Майк зае отбранителна позиция. Това е моят живот, каза си той и се зачуди какви ли мисли минават през главата й, виждайки го за първи път.

— Какво мога да направя за теб? — попита той.

— Защо не ми каза, че с Виктор сте били приятели?

Уха! Изобщо не очакваше това.

— Спарки е казала нещо. — Това не беше въпрос.

— Не знаеше, че го криеш от мен.

— Стига, Сандра, нищо не съм крил. Фактът, че навремето познавах Виктор… това е стара история. Не мислех, че има значение.

— Сега всичко има значение. Не се преструвай, че не го знаеш.

— Е, добре, трябваше да кажа нещо. Макар че не знам какво. Познавахме се като деца, но след гимназията загубихме връзка. Обзалагам се, че Виктор никога не е споменавал за мен.

— Не, но…

— Не беше кой знае какво.

— Но ти ме излъга. Добре де, лъжа чрез премълчаване, но защо не ми го спомена?

— Защото никога не знам какво, по дяволите, ще направиш — озъби се той, изненадвайки и двамата с гневния си изблик. — Признай си, Санди, ти не си от най-предсказуемите личности. В един момент ядосано спориш за цвета на боята, в следващия миг ме учиш да танцувам. Не знаех дали ще те разплача или разсмея, ако ти разкажех за Виктор.

Лицето й изгуби цвета си и тя го загледа като поразена.

— Сандра — изрече той с по-мек глас. — Седни.

Тя го погледна с присвити очи, след което съблече якето си и седна.

— И защо не ми каза?

Причините му бяха многобройни и сложни. А в този миг нито една от тях не бе смислена.

— Нямам навика да споделям лична информация с хората, които наемат услугите ми. — Майк прокара ръка по влажното си чело. — Ти да не би да разказваш на редакторите и издателите си за личния си живот?

— Ами след като започнахме… каквото и да бе то… — Гласът й затрепери и той усети същата ярост, която бе видял при първата им среща. — Не че вече има значение.

— Защо не?

— Тъкмо започвах да ти се доверявам. Никога няма да се науча.

Думите й го зашлевиха като плесница в лицето. Хладно и тежко чувство сви стомаха му и той разбра, че нейното доверие бе много важно за него.

— Виж, никога не съм искал… в началото не се замислях много. В малките градчета пътищата на хората се пресичат. А след известно време ми се струваше нелепо да говоря за това. — И повдигаше множество въпроси, но това й го спести.

— Е, сега аз повдигам въпроса.

— Какво искаш да чуеш? Че съжалявам? Че трябваше да ти разкажа целия си живот преди да ремонтирам къщата ти? — Той се загледа в кожата й, която проблясваше на приглушената светлина. Начинът, по който долната й устна искреше от влага… Отвън Северния Атлантически океан беснееше. — А и ти самата не си бездънен източник на информация за себе си.

Обвинителният й поглед направо го прогори.

— Не ми ги пробутвай тия, Малой! Номерът няма да мине!

— Добре. Какво да ти кажа? Запознахме се като малки. Мисля, че бяхме трети клас. Нали знаеш как е. Децата някак се намират, после по навик започват да се мотаят заедно.

— При вас е било повече от мотаене. Прочетох какво си написал в годишника. Двамата сте били най-добри приятели.

— Ти все още ли поддържаш връзка с твоята най-добра приятелка от гимназията?

Сандра се разсмя безрадостно.

— Защо си мислиш, че съм имала такава?

— Всеки има.

— Така е. Продължавай. Ти и Виктор…

От дълго време Майк не бе извиквал тези спомени и в съзнанието му те проблясваха с особена носталгия. Спомняше си смеха, морския въздух, тичането, чувството, че всичко в света е наред.

— Както ти казах. Бяхме деца. Загубихме връзка.

— Дойдох тук за отговори, Малой, а ти все още не си ми казал нищо.

— Минаха толкова много години, Сандра. През цялото това време не се видяхме нито веднъж, не сме си разменили и дума. Никой от двамата не потърси другия.

Сандра постави длани върху масата. Майк никога не бе виждал венчална халка на нежните й, зацапани с мастило ръце и се зачуди защо. Жалееща вдовица носеше халката на мъжа си години след смъртта му, не беше ли така? Какви спомени лелееше тя в празните нощи — плочите на Виктор с Ерик Клептън?

— Аз израснах тук. Познавам повечето хора в Рай. Бих ти казал за мен и Виктор, но… — Той направи кратка пауза. — Да ти кажа честно, ти ме интересуваш много повече. Предполагам, че досега това вече трябва да е очевидно.

— За мен нищо не е очевидно — отвърна Сандра. — Никога.

Майк я наблюдаваше и усети, че гневът й затихва, при което усети огромно облекчение.

— Да ти кажа истината, не ми се искаше да говоря за факта, че някога познавах Виктор. Мислех си, че разказите за миналото ще те натъжат.

— Това ли си мислеше? Че миналото ти с Виктор ще ме натъжи? Ужасно грешиш. Той бе мой само за няколко години. Ти си го познавал много по-дълго, отколкото аз. — Сандра бе на ръба да каже още нещо. Гърлото й мърдаше безмълвно. Накрая проговори: — Иска ми се да науча повече. Всичко. Всичките ти спомени за него, добри и лоши.

Добре, каза си Майк. Тя има нужда от това. Можеше да й даде липсващото минало, макар че не беше кой знае колко. И все пак непрекъснато се чудеше — Виктор ли я интересуваше, или Майк.

— Той бе единствено дете, а аз имах три по-големи сестри. Прекарвахме много време заедно — един учител ни наричаше Хък Фин и Том Сойер. Израснахме като тичахме заедно, карахме колелета, мотаехме се край плажа всяко лято, пързаляхме се с шейни по хълма и карахме кънки по езерцето през зимата.

— Какъв беше той като момче?

— Беше нормален, струва ми се. Умен, забавен, с добра външност. Всички го харесваха — другите деца, учителите, възрастните. И той харесваше всички.

Майк се завъртя на стола, отвори някакво шкафче и измъкна една от малкото поставени в рамки снимки, които бе запазил след като се изнесе от къщата.

— Тази е снимана едно лято във Фърст бийч в Нюпорт. — Той й я подаде. — Току-що бяхме спечелили купата за младежи.

Сандра се загледа в снимката, не много качествените цветове на която бяха избелели с годините. На нея двамата бяха на борда на малка ветроходна яхта. Майк все още си спомняше парещото лицето му слънце и замайващото чувство за триумф, което като че ли му даваше криле, когато лодката им достигна последните шамандури. На снимката двамата с Виктор бяха без ризи и носеха еднакви шорти, които госпожа Уинслоу им беше купила. Те стояха, изпъчили кльощавите си гърди, хванали с една ръка лъскавия трофей, а свободните им ръце вдигнати така, че да се виждат пилешките им бицепси. И двамата се усмихваха по хлапашки, без да ги е грижа за суетата и от цялото им тяло се излъчваше гордост. Майк беше по-едър, а сините му очи изпъкваха на загорялото му тяло. Косата на Виктор бе като лятно злато, слабото му лице бе покрито с лунички.

Когато видя снимката, Майк изпита сладостно усещане, каквото не бе изпитвал от дълго време. Простичките радости на слънчевите летни следобеди, трофеите за победители и най-добрият му приятел представляваха целия му свят.

— Малой — поде Сандра, гледайки го подозрително. — За какво си мислиш?

— За децата на снимката — погледни ни само, безгрижни като птички.

— Защо хората приемат, че птичките са безгрижни? Никога не съм можела да го разбера.

— Това е само израз. Тогава не знаехме нищо, нямахме отговорности. Никой не можеше да предположи какво ни чака за в бъдеще. Както трябва и да бъде. Ако хората знаеха какво им предстои, никога не биха искали да продължат да живеят. Не можеш да кажеш на едно хлапе: Бракът ти ще бъде съсипан. Или: Ще умреш преди да навършиш четиридесет. Какъв е смисълът да го знаеш?

Той долови изумения й поглед.

— Съжалявам. Говоря врели-некипели.

Сандра прокара палец по лика на Виктор.

— Майка му има такава снимка. Тя беше публикувана в местния вестник, нали?

— Да.

— Не знаех, че другото момче си ти. И двамата сте били толкова… красиви. — Тя му я върна и очите й блеснаха застрашително.

Не плачи, молеше се Майк на ум.

— Разкажи ми повече за тези момчета.

— Колко повече?

— Разкажи ми всичко.

Майк забарабани с пръсти по масата.

— Колко време имаш?

Сандра се замисли за миг, след това отвърна:

— Цяла нощ.

— Нямам кой знае какво да ти разкривам. Просто… две хлапета, които бяха приятели. Доста скучно.

— Как може това да е скучно? — усмихна се тя едва-едва.

— Какво смешно виждаш? — попита той облекчен, но се опита да не му проличи. Поне вече не беше ядосана, нито пък бе на ръба да се разплаче.

— Във всичките ми книги се разправя за това. Две хлапета, които са приятели. Може би затова не се продават толкова добре. Скучни са.

— Един добър писател може да направи така, че и най-досадното нещо да е интересно. Но аз не съм писател.

Тя забарабани с пръсти по масата.

— Хайде, Малой. Имам нужда от това. Трябва да знам какъв е бил Виктор.

— Нали си била женена за него.

— И ти си бил женен. Можеш ли да кажеш, че наистина си познавал жена си?

Вълните се плискаха в корпуса с приглушен тътнещ звук. Майк се замисли за Анджела и първия път, когато я качи на борда на яхтата. Тя бе прекарала повечето от времето на палубата, припичайки се на слънце, възхитена от яхтите, плаващи към търговското пристанище на Нюпорт. Дори и тогава в нея имаше неща, които Майк не искаше да знае, нито да признае за съществуването им.

— Може би не — призна си той. — При децата всичко е далеч по-просто. Аз и Виктор — двамата като че ли си пасвахме. От пръв поглед не би си помислил, че е така. Той беше богат, аз — беден. Той получаваше отлични оценки, аз — не. Имаше кой да наблюдава всяко негово движение, да планира всяка негова стъпка. Никой не се интересуваше какво правя аз, за което нямах нищо против. И въпреки това си паснахме. Ходехме на лагери, на походи, всички деца го правят. Строяхме крепости от довлечените от водата дървета и се криехме в стар навес за лодки на южния бряг. Имахме някаква стара ладия, която използвахме за пиратските ни набези — обзалагам се, че все още си стои там.

Майк се зачуди дали Виктор й бе разказвал нещо за Брайс хол. Годината, в която започнаха гимназия, родителите на Вик го изпратиха в пансион, който бил завършван от всеки мъж от рода Уинслоу от безброй поколения насам. Шест седмици по-късно Виктор цъфна в къщата на Майк — скъсали го на изпит и се прибрал на стоп до Рай. Страхуваше се да се прибере у дома и да признае провала пред родителите си. Бащата на Майк прояви рядко разбиране и посъветва Виктор да се прибере и да убеди майка си и баща си, че ще му е по-добре в държавно училище. Виктор направи точно това, че и повече. За да компенсира разочарованието им, той стана най-добрият и най-умният във всичко. И Брайс хол бе забравен. Но поради незнайна причина сега Майк се сети за него — и реши да не го споменава пред Сандра.

— В гимназията Виктор участваше във всичко — ученическия съвет, часовете по дискусии, спорта, все такива неща.

— А ти? — попита тя, гледайки го с обезпокояващ поглед. — Ти с какво се занимаваше?

— Момичета и коли.

Той й се усмихна самоподценяващо, но тя не му отвърна с усмивка.

— Виктор беше велик в планирането, а аз едвам успявах да намеря два еднакви чорапа. Беше почти нереално как обмисляше какво иска и се стрелкаше към него като стрела. Беше едва на тринадесет, когато реши, че ще се занимава с политика. Мислех, че се шегува, но се оказа, че е било сериозно. От този момент нататък всичко, което правеше, беше пресметнато така, че да постигне целта си. Разните курсове, в които се записваше, клубовете, на които ставаше член, дори и приятелствата, които завързваше. Освен мен. Аз съвсем не можех да мина за влиятелен приятел. Остави ме до себе си, защото ме харесваше. Хората ни намираха за странна двойка.

— Наистина ли?

— Калпазанинът и геният. Не си спомням да сме се дърпали за нещо. Е, освен за едно.

— За какво?

— За момиче. Че за какво друго?

Тя се приведе напред, а очите й изразяваха жив интерес.

— Наистина ли? Разкажи ми повече за нея.

— Линда Липшиц. Къдрава черна коса, големи цици и… извинявай. Тя имаше дяволски хубава фигура. И двамата искахме да я заведем на бала по случай завършването на втората година. Това бе един от малкото пъти, когато едва не го съборих с юмруци.

— Защо?

— Защото той винаги получаваше всичко, а сега щеше да ми отнеме единственото нещо, което исках.

Най-накрая усмивка. Макар и разкривена.

— Линда Липшиц нямаше ли думата във вашия спор?

— Ние бяхме на седемнадесет. Мислиш ли, че ни интересуваше мнението на някакво момиче?

— Не мога да повярвам, че сте се били за момиче.

— Всъщност не се наложи. Всичко приключи добре. И двамата я заведохме. Тя беше принцеса за една нощ и всички много се забавлявахме. По-късно я придумах да се измъкнем до колата в паркинга, но Виктор ми прости.

— Разбира се — каза тя тихо.

— Какво трябва да означава това?

Сандра се поколеба.

— Виктор… прощаваше всичко.

Странна забележка, помисли си Майк. Но тогава в паметта му заиграха малки пламъчета от проблясващи спомени и той осъзна, че беше вярно.

— Да. Единственият път, когато ми се разсърди яко, беше защото не си направих труда да кандидатствам в колеж. — Майк изгледа Сандра. — Това звучи ли ти познато? Звучи ли ти типично за Виктор?

— Абсолютно. Той… той обичаше да помага на хората.

— Знаеше, че искам да уча в колеж, и знаеше, че семейството ми не може да си позволи да ме издържа. Той и родителите му измислиха начин да спечеля пълна стипендия от УРИ и Виктор непрекъснато ме ръчкаше, докато се навия.

— Стипендията по ръгби?

— Да. — Майк забарабани с пръсти по масата, а в главата му нахлуха множество спомени. — Моя беше вината, че загубихме връзка. Аз пожелах така.

— Защо?

— Защото напуснах училище преди да завърша. Щях да го разочаровам.

— Ти не си от хората, които разочароват другите. Не ти ли е ясно?