Сюзън Уигс
Болезнено щастие (25)

25.

В един ветровит съботен следобед Мери Маргарет и Кевин се изтърколиха от колата на пристанището на Рай. Тя почти забрави да каже довиждане на майка си и Кармин, докато вадеше нещата си от багажника. Денят бе рядко хубав, с великолепна слънчева светлина, неочакван дар посред сивата зима. Баща й бе обещал, че може да излязат с яхтата, ако времето се задържеше спокойно. Тя обичаше да плават дори повече, отколкото обичаше Бекстрийт бойс, пица пеперони и хокей на трева, взети заедно.

Баща им ги чакаше в кабинката на пазача. Зеке и Кевин се затичаха през паркинга един към друг и се сблъскаха радостно. Майка й се приближи до баща й и започна да нарежда нещо, докато Кармин изчакваше в колата без да изключи двигателя.

Мери Маргарет долови обичайните инструкции, които майка й бълваше. Накарай ги да носят спасителните жилетки. Не давай на Кевин нищо с кофеин. Трябва да ги върнеш у дома утре рано сутринта, защото и двамата имат домашни…

Мери Маргарет се замисли за начина, по който бе видяла родителите си, когато баща й беше дошъл да я вземе за танците по случай св. Валентин. Сърцето й едва не изскочи и за миг я обхвана силна и неописуема надежда. Но моментът отмина и всичко продължи постарому.

Баща й кимна с глава и успокои майка й — всичко ще е наред, няма да ги държи до прекалено късно на другия ден, ще провери дали са измили зъбите си. Той винаги се опитваше да е абсолютно изпълнителен, защото не искаше да получи лоша оценка от социалната работничка, която ги проверяваше и пишеше глупавите си доклади. Мери Маргарет мразеше факта, че някакъв оценител за родителските права непрекъснато ги контролира. Не че някога вършеха нещо погрешно.

Мери Маргарет се сети да се обърне и да махне с ръка на майка си и Кармин, докато потегляха. Баща им се усмихна с онази негова специална усмивка, която казваше радвам се да ви видя и попита:

— Готови ли сте, деца?

— И още как! — извика Кевин и се затича по кея, а развързаните връзки на маратонките му пляскаха по талпите. Зеке затрополи с лапи по дървесината и се втурна след Кевин.

Мери Маргарет се изравни с баща си.

— Къде ще ходим днес?

— Мислех си за обществения парк в Уеъдърхил. Какво ще кажеш?

— Нямам нищо против. — Всъщност за нея нямаше значение. По-важното бе самото пътуване до там.

— Днес ще си имаме компания — съобщи той с нехаен глас.

— Какво искаш да кажеш?

— Поканих една приятелка.

Това бе нещо ново. Обикновено само тримата излизаха с яхтата, плаваха из дълбоките води, изучаваха островите и заливчетата по крайбрежието. Понякога през лятото отиваха чак до Блок Айлънд. Но никога преди не е имало други хора с тях. Когато родителите им все още бяха заедно, майка й идваше понякога с тях, приготвяше в кухничката сандвичи с яйчена салата и крещеше на Кевин да не сваля спасителната си жилетка.

— Искаш да кажеш, че някой друг ще дойде с нас?

— Да. Я хвани тази чанта.

Мери Маргарет се намръщи и се опита да прецени колко важно бе това за него. Той се правеше на спокоен, но баща й винаги се правеше на спокоен. Стигнаха до „Лош шанс“. Мери Маргарет застина, когато видя кой ги чакаше там, на кърмата, хванала се за алуминиевата стълба.

— Хей, спомняте ли си Сандра Уинслоу? — попита баща й.

— Уха! — Кевин скочи в яхтата. Зеке се втурна след него. Кевин се усмихна на Сандра и изобщо не се притесни от присъствието й. Мери Маргарет сведе поглед и загледа ръцете си. Лакът по маникюра й от деня на св. Валентин се бе нащърбил. Трябваше да го изтрие целия с лакочистителя.

— Как си, Кевин? — попита Сандра. — За първи път ще плавам с яхтата на баща ти. Ще ми покажеш ли какво да правя?

— Трябва да си сложиш спасителна жилетка — обяви наперено и авторитетно Кевин. — Не трябва да я смъкваш през цялото време.

— С това, струва ми се, ще се справя. — Тя му подаде жълта спасителна жилетка от скрина в кабината и изтегли една за себе си.

— Тази е моя! — извика Мери Маргарет и се покатери на яхтата. — Винаги нося тази!

— Лъжкиня! — процеди Кевин. Този предател. — Всички са еднакви.

— Което говори докъде ти се простират знанията — отвърна Мери Маргарет. — Винаги нося тази. — Тя се приготви за битка, но Сандра Уинслоу просто й подаде дебелата жълта жилетка без да изрече нито дума.

— Каишките са нагласени за дебелия й задник — заяви Кевин, превивайки се от смях.

Мери Маргарет кипна от гняв, но преди да успее да реагира, Сандра сграбчи Кевин за жилетката и каза:

— А тази да не е нагласена за голямата ти уста?

От това той се разсмя още по-силно. Баща й не се намеси, но Мери Маргарет усещаше, че ги наблюдава. Не можеше да отгатне какво си мисли.

Сандра си сложи друга жилетка, която бе започнала да хваща мухъл, и я закопча над зеления си пуловер с качулка. Баща й спря да пристегне найлоновия колан на Сандра, приведе се напред и тихо й промърмори нещо. Когато тя вдигна поглед към него, нямаше съмнение какво изразяваха очите й. Мери Маргарет го бе виждала стотици пъти у стотици други жени — библиотекарката, касиерката в магазина за плодове и зеленчуци, учителката й по биология… Те всички искаха баща й, а сега и Сандра се бе присъединила към тази група.

Сандра отстъпи и се усмихна, любезна колкото си искаш.

— Радвам се да те видя отново, Мери Маргарет!

Мери Маргарет нямаше представа какво да отговори. Сега вече знаеше защо Сандра се държеше толкова добре. Нямаше нищо общо с нея или с Кевин, а с баща й. Тя мразеше, когато жените се държаха добре само за да го впечатлят — непрекъснато се случваше. Започваше да й писва и да се изморява.

Мери Маргарет пламна от негодувание. Това бе нейният уикенд с баща й. Не искаше да го споделя с никого, па било то и с известна писателка.

— Искаш ли да ми помогнеш да запалим мотора? — попита той Кевин. Нито баща й, нито брат й даваха признаци, че забелязват мълчанието на Мери Маргарет. Усещаше как Сандра я гледа и се зачуди дали тя бе забелязала.

Баща й влезе в пилотската кабина и стартира моторите. Те се задавиха и оживяха, изпълвайки въздуха с дизелов дим. Той се държеше така, сякаш нямаше нищо необичайно във факта, че на борда има непозната. Непозната, която наричаше своя приятелка.

— Готови сме да вдигаме котва — провикна се той над шума на моторите. — Мери Маргарет, можеш ли да развържеш въжетата?

— Разбира се! — Тя се забърза напред и отвърза въжетата от големите клинове, забити на пристана. Беше се специализирала в тези действия и се гордееше с факта. Знаеше как да освободи въжетата и да се качи на борда без да ги оплете или намокри. Първо се справи с лявата страна, след това с дясната, а накрая се зае с въжетата на кърмата. Сандра стоеше на борда като безполезен товар за баласт.

След няколко минути заплаваха през тесния канал, свързващ заливчето Джудит с широкия син Атлантик. Свеж хлад изпълни въздуха. Кевин изтича от пилотската кабина и замаха с ръка към паметника на рибаря — ритуал, който изпълняваше още от съвсем малък. Баща й не забрави да изсвири със свирката — още една традиция. Зеке вдигна предните си лапи на планшира и залая към кръжащите чайки.

Излязоха от пристанището и брегът остана далеч зад тях, а квадратните сгради на Рай заприличаха на детски играчки. Когато навлязоха в открито море, яхтата набра скорост, цепейки вълните и оставяйки след себе си две еднакви бразди. Студеният вятър брулеше лицето й, слънцето заслепяваше очите й и за няколко минути Мери Маргарет забрави негодуванието си. Обичаше да е в морето, да гледа назад към брега, дърветата и миниатюрните къщи, които изглеждаха малки и незначителни в сравнение с безкрайния син Атлантик.

Кевин се покатери на фордека, възседна издигнатата част, обърна лице към вятъра, закрещя безразборни пиратски фрази и се изгуби в измисления си свят. Сандра влезе в пилотската кабина при баща й. Те стояха един до друг, втренчени в гледката пред себе си, а той й сочеше към нещо на хоризонта. Бяха застанали близо един до друг и ръцете им се докосваха. Баща й се обърна, наведе глава и заговори на Сандра, а на Мери Маргарет не й хареса начинът, по който го стори — изглеждаше прекалено лично и интимно, като споделена тайна.

Тя обърна лице към морския бриз и се съсредоточи върху гледката на фара от лявата страна. Маякът искреше с антените си и радарното съоръжение, но отдалеч изглеждаше старомоден, красив като картичка, а зад него се бяха скупчили пухкави облачета и слънцето блестеше по лъскавите му прозорци.

Мери Маргарет не можеше да спре да ги наблюдава. Следващия път, когато погледна към пилотската кабина, видя как баща й свали любимата си шапка и я сложи на главата на Сандра, с обърната назад козирка. Засмяха се и ръцете им се докоснаха.

Това бе вече прекалено. Мери Маргарет затрополи възможно най-шумно по палубата и нахълта в пилотската кабина. На Кевин му стана студено, взе Зеке и влязоха през люка в салона.

— Къде ще ходим днес, татко? — попита тя с глас, малко по-силен от обичайния й.

— Лени Кармайкъл е заложил няколко мрежи край нос Пъргейтъри. Каза, че може да ги проверим и да се гостим, с каквото намерим в тях.

Пилотската кабина бе прекалено тясна за тримата. Но Мери Маргарет отказа да помръдне.

— Чудесно! В мрежите на Лени винаги има омари. Омарите са любимата ми храна.

— Ако имаме късмет, ще ги хапнем за вечеря.

— Може ли да управлявам?

— Разбира се, принцесо!

Мери Маргарет нарочно пристъпи между Сандра и баща си и пое кормилото. Сандра се насочи към вратата.

— Ще вляза вътре да видя какви ги върши Кевин.

Тя излезе на студения вятър. Мери Маргарет се ужаси, че баща й ще я последва. Мери Маргарет бе опитна като кормчия и той често я оставяше сама да управлява. За нейно облекчение баща й остана до нея.

Тя не вдигна очи към него, а задържа погледа си към хоризонта. Наблюдаваше дали пред тях няма плаващи останки. Сблъсъкът с голям пън можеше да има бедствени последици, а освен това трябваше да внимава някоя вълна да не ги залее странично.

— Каква е тази намусена физиономия? — попита той.

Значи беше забелязал. Хубаво.

— Нищо ми няма на физиономията.

Това не мина. Позна по начина, по който той поклати глава.

— Разстроена си, защото Сандра е тук.

— Мислех, че ще сме само тримата.

— Не смятах, че ще имаш нещо против.

Шегуваше ли се? Разбира се, че беше против. Но изведнъж се почувства егоистична и дребнава, за да го признае.

— Тя гадже ли ти е?

Баща й дълго мълча. Моторът клокочеше с равномерен тон. От запад се появи Джеймс Айлънд, но все още доста далеч. Денят бе толкова ясен, че Мери Маргарет виждаше на цели мили наоколо.

— Е? Гадже ли ти е? — подкани го Мери Маргарет.

— Да. Това много ли те притеснява?

Естествено, че я притесняваше. Много. Достатъчно тежко й беше, че майка й си има Кармин; а ето че сега и баща й си имаше някой друг. Трябваше да се досети, че всичко бе само въпрос на време. Самотните бащи си имаха приятелки. Това бе грозен житейски факт.

— Е? — подкани я той.

Мери Маргарет продължи да гледа втренчено напред. Кимна веднъж, твърдо.

— Съжалявам да го чуя, принцесо. Чувствам се много самотен със Зеке, докато чакам следващите ви посещения. Сандра много ми харесва и мисля, че и тя ме харесва. — Той я погали по главата така, както го правеше още откакто се помнеше. — Харесва ми да съм с нея. Знаеш, че обичам да съм с вас. Нека просто приемем нещата спокойно и да видим какво ще излезе.

Звучеше толкова разумно. Прекалено разумно. Едно нещо, характерно за баща й — той приемаше всичко на сериозно. Знаеше, че не би довел Сандра, ако нямаше делови намерения.

Мери Маргарет се изненада, когато усети парещите си сълзи. Мразеше начина, по който всичко се променя. Нищо не оставаше същото. До този ден можеше да разчита, че има баща си само за себе си. А сега и на това бе дошъл краят.

Поне не й четеше конско, нито я съветваше да се държи мило със Сандра. Когато майка й ги представи на Кармин, тя често заплашваше Мери Маргарет и Кевин, подкупваше ги, предупреждаваше ги да се държат любезно. Баща й не направи нищо такова. Той просто очакваше от нея да се държи прилично. За миг й мина мисълта да му скрои номер. Примерно да се престори, че получава пристъп на морска болест. Но той щеше да разбере всичко и, независимо какво мислеше за Сандра, не можеше да понесе да разочарова баща си.

Не говориха повече, просто продължиха да управляват яхтата, дордето слънцето се вдигна високо над главите им. Морето представляваше подвижно огледало, загадъчно и наситено синьо, необикновено спокойно за това време от годината. След около половин час баща й посочи белязаните маркери на капаните за омари на Лени. Те бяха три, строени в редичка, и леко се полюшваха от течението.

— Право напред и спри мотора — нареди той.

Мери Маргарет изпълни командата и във внезапната тишина дочу как Кевин се смее долу в салона. Гадният плъх. Той като че ли харесваше Сандра. Този малоумник харесваше всички. Вероятно й разправяше любимите си глупави вицове, а тя навярно се насилваше да се смее.

— Извикай брат си и Сандра да помагат с мрежите — заръча баща й.

Мери Маргарет затрополи надолу и отвори вратата.

— Татко каза да дойдете да помагате за омарите.

Тя се обърна без да изчака отговора им и остави вратата отворена. След миг и двамата се появиха, нетърпеливи като хлапета по Коледа.

Баща й хвърли котвата и им подаде дебели гумени ръкавици. Мери Маргарет грабна куката на яхтата. С чувство на превъзходство, защото бе правила това стотици пъти, тя замери ярката оранжева шамандура и издърпа мрежата към яхтата. Мери Маргарет обичаше да гледа в дълбоките води. Въжето като че ли потъна в бездънен мрак. Когато го затегли нагоре, сменяйки ръцете си, тя затаи дъх в нетърпеливо очакване да види какво има в мрежата.

Мери Маргарет работеше бързо и ефикасно и навиваше мокрото въже на купчина на палубата до себе си. Най-накрая капанът с форма на иглу се показа, влачейки зад себе си водорасли и метални разрешителни табелки. Мери Маргарет затаи дъх. Щайгата се показа над водата и натежа, но тя не позволи на въжето да се изплъзне. Баща й дойде и й помогна да я издърпа. Мери Маргарет нетърпеливо перна капака, а Зеке започна да души като луд.

Капанът беше празен, а от стръвта бяха останали само голи херингови кости и говежди гръбнак.

— Нищо.

— Не можем да спечелим всичките. — Баща й отвори стара очукана хладилна кутия. — Зареди капана със стръв и ще го пуснем обратно.

Мери Маргарет ненавиждаше да зарежда капаните със стръв. Пилешки краченца и стари говежди кокали. Беше напълно отвратително. Тя се обърна към Сандра и за първи път, откакто потеглиха от кея, й проговори направо.

— Искаш ли да сложиш стръвта?

— Разбира се — отговори Сандра. — Само че никога преди не съм го правила, така че ще трябва да ми покажеш как.

— Лесна работа — намеси се Кевин. — Вземаш разни гадости от кутията за стръв и ги напъхваш в дупката на капана.

Сандра изгледа кутията с подозрение.

— Нищо работа — каза тя и отвори капака. — Не си се шегувал за гадостите, Кевин.

Мери Маргарет се надяваше тя да се погнуси. Баща й не можеше да търпи гнусливи хора. Сандра не прояви каприз, само леко сбърчи нос, сложи ръкавиците, пъхна ръка и хвана няколко стари кокала и риби глави. Натика ги в отвора на капана и попита Мери Маргарет:

— Това достатъчно ли е?

— Още малко. — Мери Маргарет не издържа на изкушението.

Сандра напълни капана, а Мери Маргарет го бутна зад борда. Той цопна с плискане, след което се успокои и потъна в дълбоката синя бездна.

— Не беше толкова лошо — отбеляза Сандра. — Благодаря за помощта ти. Ти си професионалиста, Мери Маргарет.

— Да, така е — промърмори тя.

— И много добре управляваш яхтата — добави Сандра. — Аз никога преди не съм излизала с яхта.

— Наистина ли? Колко жалко!

— Никога не ми се е удавала такава възможност. Не си падам много по водата.

— А пък аз — да.

— Това лято ще ме изпробват за отбора по плуване — наду се Кевин. — Обичаш ли да плуваш?

— Всъщност, така и не се научих да плувам.

— Шегуваш се! — изпусна се Мери Маргарет. Ето това вече наистина беше жалко. Тя смяташе, че всички знаят да плуват. Баща й изглеждаше също толкова шокиран. Той втренчи поглед към Сандра с присвити очи.

— Аз ще издърпам следващия капан. — Кевин грабна куката. Доста време му трябваше, докато изтегли въжетата.

И този беше празен, забеляза разочаровано Мери Маргарет. Отново го напълниха със стръв и го пуснаха зад борда.

— Нека Сандра да изтегли следващия — предложи Кевин.

Мери Маргарет се отдръпна и започна да наблюдава с мрачно доволство как Сандра непохватно тегли въжето и го оплита на палубата. Отне й два пъти повече време да вдигне капана на борда, но когато успя, чуха непогрешимия щракащ звук на омар. Зеке изръмжа и се дръпна от капана. Кевин заподскача развълнувано.

— Два — крещеше той и размахваше юмруци във въздуха. — Два големи омара. Ти хвана два големи омара, Сандра!

— Нямам никакви заслуги — отвърна Сандра и се наведе да погледне в капана. — Доста големи са, нали?

— Знаеш ли, че омар с тегло един паунд, е на седем години? — попита Кевин, изпадайки в характерното си настроение.

— Знаеш ли, че женският омар може да снесе до сто хиляди яйца наведнъж? — отвърна Сандра.

Как ли го постигаше? — зачуди се Мери Маргарет. Мозъкът й сигурно бе като компютърна памет.

— Омари за вечеря — обади се баща й. — Надявах се да е така.

Кевин вече се бе заел с любимата си игра да хваща омарите за гърбовете, да марширува из палубата и да издава чудовищни звуци, докато кучето му пригласяше с лай. Какъв идиот само, но Сандра и баща й го смятаха за весело.

Накрая Кевин пристегна с ластик всяка щипка на омарите, за да не се нападат и ги потопи в бяла пластмасова кофа.

— Студено ми е — заяви внезапно Мери Маргарет и захвърли мокрите си ръкавици. — Влизам вътре.

— Какво ще кажеш, приятелче, искаш ли да дойдеш и да ми помагаш да управлявам? — попита баща й Кевин, докато вдигаше котвата.

Мери Маргарет застана намусено на входа на каютата, в която спяха с Кевин, когато оставаха на яхтата при баща си. Койките бяха покрити с юрганите на баба Малой и няколко плюшени животни, остарели и износени от множеството години, през които бяха прегръщани. Изведнъж я обхвана непреодолима тъга. След развода Мери Маргарет бе изпипала до съвършенство изкуството да се тръшка на леглото. Тя буквално увисваше във въздуха за части от секундата, след което се пльосваше с лице надолу като палачинка, самото олицетворение на отчаянието.

О, как се изкушаваше! Но така щеше да изглежда жалка. Тя начумерено се върна в главния салон и се тръшна на един от тапицираните фотьойли. Затършува в раницата си и измъкна книгата, която четеше. Тогава ужасено осъзна, че четеше книга от Санди Бабкок. Опита се да я скрие преди Сандра да я види, но беше вече късно. Сандра влезе, затвори вратата и смъкна шапката на баща й.

— И какво мислиш?

— Не знам. — Мери Маргарет държеше книгата с протегната ръка. — Току-що започнах да я чета. — Всъщност тя бе почти към края и книгата наистина й харесваше. Обаче не искаше да харесва нищо, свързано със Сандра Уинслоу.

В интерес на истината, тази книга бе любимата й до този момент, разказваше се за момиче на име Карли, което бе без баща. Тя дори не знаеше кой е баща й. Майката на Карли живееше с друга жена. Бяха лесбийки и хлапетата в училище направо стъжняваха живота на Карли.

Мери Маргарет бе очарована от начина, по който чувствата на Карли бяха описани в книгата — как се плашеше понякога; как се притесняваше, когато хората обсъждаха положението й; как се ядосваше през повечето време. Колко много й се искаше да мрази съквартирантката на майка си, но как вместо това я харесваше.

Сандра мълчаливо приготви чай в кухничката. Когато се появи, държеше в ръка две чаши.

— Баща ти каза, че го обичаш със сметана и захар.

Мери Маргарет отпи вяло и й се искаше да не е толкова вкусен. Остави чашата и взе лакочистителя, след което изтри лака от палеца си. Тогава, макар че не й се искаше да говори със Сандра, каза:

— Не мога да разбера как момичето от романа ти продължава всеки ден да ходи на училище, когато децата се държат толкова гадно с нея.

— Не й е много забавно, вярно.

— Не мога да проумея защо си написала книга за момиче, което всички мразят.

— Ако всички я обичаха, историята щеше да е прекалено бозава и нямаше да ми е интересно да я разказвам. — Тя обгърна чашата с длани, сякаш да ги стопли. — Хората с идеален живот са скучни.

— Но не е ли депресиращо да пишеш за момиче, което преживява всичко това?

— Би ли предпочела да четеш за съвършено момиче със съвършен живот? — Сандра се усмихна, като видя изражението на Мери Маргарет. — Повярвай ми, това ще е дори още по депресиращо.

— Надявам се, че майка й ще зареже съквартирантката си, ще намери истинския й баща и ще се ожени за него.

— Мислиш ли, че това ще се случи?

— Това би се случило, ако аз бях написала книгата.

— Ето кое е забавното при писането. Можеш да решиш как да се развият събитията. В моите книги аз винаги се опитвам да намеря справедлив край. Реалистичен.

— Искаш да кажеш депресиращ.

— Понякога. Но накрая винаги има надежда. Поне така си мисля.

Мери Маргарет отвори книгата напосоки. Изумяваше я мисълта, че думите, напечатани на тези страници, бяха написани от някой, който беше в каютата с нея. Тя се намръщи.

— Как ти хрумват всичките тези думи и описания?

Сандра остави чашата и зарови из големия си сак, извади един тефтер с прикрепен към него старомоден химикал. Отвори тефтера и й посочи куп страници, изписани със сбит почерк и тюркоазно мастило. Тя показа на Мери Маргарет химикала и го завъртя през пръсти.

— Това е добър въпрос. Понякога си мисля, че всички думи и параграфи са вътре в този химикал. И когато пиша, те просто се появяват от само себе си.

Мери Маргарет разшири учудено очи.

— Трябва да взема този химикал назаем.

Сандра се засмя. Тя се смееше приятно и в последвалата тишина те се почувстваха някак по-удобно.

— Значи това е следващата ти книга?

— Да. Накрая ще напечатам всичко.

— И само това копие ли имаш? Ами ако нещо се случи с него? — Мери Маргарет изтръпна при спомена за сцената в „Малки жени“, когато Ейми изгори ръкописа на Джо. Смъртта на Бет не беше нищо; тази сцена разплака Мери Маргарет.

— Можеш ли да пазиш тайна? — попита Сандра. — Не искам хората да разберат за чудатостите ми.

Мери Маргарет седна изправено.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, всяка вечер преди да заспя, поставям тефтера в хладилника.

— В хладилника?

— Така че ако къщата изгори, тефтера да не се повреди.

Чудато и още как, помисли си Мери Маргарет.

— Сега разбирам защо не искаш да го разправям.

Сандра остави тефтера и химикала и седна да допие чая си, загледана през прозореца в менящия се отвън пейзаж.

— Попитах татко дали си му гадже — изтърси Мери Маргарет, като устата й забрави да се посъветва с мозъка й.

Сандра издаде сподавен звук, сякаш думите й не можеха да излязат.

— Кой… кой… — Тя се прокашля и отново опита. — А той какво каза?

Толкова жалка. Приличаше й на шестокласничка, която се опитва да разбере дали определено момче я харесва. Мери Маргарет осъзнаваше, че има шанс да излъже. Можеше да й каже, че баща й изобщо не харесва Сандра и да я накара да й повярва. Можеше да й каже, че той се върти около Сандра, защото има нужда от договора за работа по къщата й.

— Ти как мислиш, какво ми каза?

Сандра отново издаде онзи странен, задъхан звук с устата си, сякаш щеше да кихне или нещо подобно. Лицето й почервеня и жилките на шията й изпъкнаха.

— Добре ли си? — попита Мери Маргарет.

Сандра сведе глава и кимна. Спря да издава звука и няколко пъти пое дълбоко дъх.

— Съжалявам за това — извини се тя с нормалния си глас.

— Да не би да страдаш от астма или нещо такова?

— Нещо такова. — По лицето на Мери Маргарет се изписа притеснение и Сандра добави: — Не съм болна. Заеквам. Знаеш ли какво означава това?

Мери Маргарет кимна изумено. Заеква! Разбира се, че знаеше какво означава да заекваш. Това бе най-ужасният от всички говорни дефекти. Най-забележимият. Най-лесният за подигравки. Когато беше в трети клас, едно момче на име Питър заекваше. Децата вървяха по петите му и припяваха: Питър, Пи-тър т-тиква ритнал, преувеличавайки заекването, докато Питър започваше да плаче. Мери Маргарет се опита да си спомни дали се беше включвала в дразненето.

— Вече не ми се случва толкова често. Но когато бях по-млада, имах голям проблем.

Мери Маргарет продължаваше да мисли за Питър, Питър тиква ритнал и много ясно си представяше колко голям е бил проблемът й.

— Значи сега всичко е наред?

— През повечето време. Понякога се заплитам и се боря, както се случи преди минута. Когато се стресирам или се изнервя, мога да загазя.

Мери Маргарет се почувства зле, задето я изнерви. Беше странно възрастен да се държи така открито за нещо толкова унизително. Повечето хора никога не биха признали на едно хлапе, че са били изнервени.

— Как спря да заекваш?

— Всъщност никога не съм спирала, само се научих да го овладявам. Отне ми години упорита работа и упражнения — повечето с майка ми, а след това и с моя… с други професионалисти. Ходех на логопед и консултанти. Това, че пораснах и станах по-уверена, много ми помогна. Използвам и няколко трика.

— Какви трика?

— Правя определено упражнение с диафрагмата. Използвам и множество заместители. Например никога не мога да вдигна слушалката и да кажа: Ало. Това е една от най-лошите ми думи.

Стомахът на Мери Маргарет се напрегна в очакване, както когато наблюдаваше филми за природата, в които показваха змии.

— И какво казваш?

— Обикновено Да, ало, или пък Сандра е на телефона. С терапевта ми се опитахме да предвидим къде може да имам проблеми и как да ги избегна.

Мери Маргарет слушаше захласнато. Сякаш интервюираше някой, преживял самолетна катастрофа или торнадо. Това я караше да се чувства уникална и силна.

— Затова ли стана писателка, защото не си обичала да приказваш?

— Убедена съм, че това е изиграло съществена роля. Исках да кажа много неща, но заекването ме възпираше. Затова си създадох навика да изразявам мислите и чувствата си писмено. Много умно се досети за връзката.

— И аз искам един ден да пиша — заяви Мери Маргарет. Желанието й просто се отрони. Веднага щом го изрече, тя пожела да си вземе думите обратно и да запуши устата си с ръка. Това бе вторият от най-съкровените й копнежи и тя го бе споделила с човек, който изобщо не трябваше да й харесва. Какво й ставаше?

— Защо не днес? — попита Сандра.

Мери Маргарет сви рамене от неудобство.

— Никога не знам какво да кажа. Или първо на първо, защо да го напиша.

— Знаеш ли какво? — Тя отново зарови в сака си. — Вземи този тефтер — аз винаги си нося резервен. — Сандра го подаде на Мери Маргарет. — В него можеш да пишеш всичко, каквото си пожелаеш.

Тефтерът придоби неочаквана тежест в ръцете на Мери Маргарет. Тя го отвори и прокара ръце по широките празни страници.

— Нямам представа какво бих могла да пиша в него.

— Повярвай ми, мислите ще ти дойдат. Когато не знам какво да пиша, правя списъци.

— Списъци на десет неща? — Мери Маргарет си спомни бележките, залепени за хладилника й.

Сандра разлисти собствените си бележки.

— Десет известни личности, които бих искала да срещна… Десет признака на агорафобия^[1]… — Лицето й почервеня.

— Десет начина да се измъкна от час по физическо — вметна Мери Маргарет.

— Точно така. Можеш да споделяш писанията си с някого, като писма, или да си ги пазиш за себе си. Както прецениш. Може да ти хареса. Ако имаш късмет, ще откриеш, че мразиш това. — Сандра се усмихна и смигна. — Писателите обичат да се преструват, че през цялото време жестоко се мъчат, но в действителност писането е много забавно. В моя случай смятам, че ме предпази да не полудея.

— Така ли?

— Ами… писането и сериозните ми занимания с терапевта.

Когато разговаряше със Сандра, Мери Маргарет нямаше усещането, че говори с възрастен, а с обикновен човек. Може би затова изтърва и следващото:

— Цикълът ми още не е дошъл.

Искаше й се да умре, да умре на мига.

Но Сандра нито се разсмя, нито се смути. Просто каза:

— Обзалагам се, че на повечето от приятелките ти вече им е дошъл.

— На всички, кълна се. На всички до една.

— Вероятно се чувстваш така, сякаш те принадлежат към някакъв таен клуб, на който ти не можеш да станеш член.

— Да. — Как можеше да го знае?

— Повярвай ми, това чувство ми е познато. Мери Маргарет, и твоето време ще настъпи. Досега нито едно здраво, нормално момиче, не се е измъквало. Това е едно от онези неща, които се случват, когато им дойде времето. Знам, че въпреки това не се чувстваш по-добре.

Но тя се почувства по-добре, до известна степен, по същия начин, по който се почувства когато Сандра призна за заекването си.

— Мама казва, че трябва да съм благодарна, защото цикълът причинявал болка.

— Майка ти има право.

— Предполагам. — Тя подаде химикала на Сандра. — Понякога с мама много се караме. — Веднага след като изрече думите, Мери Маргарет поиска да не беше ги казвала. Не биваше да говори за майка си зад гърба й.

Сандра просто кимна.

— И аз се карах с майка си. Понякога все още се караме, но винаги си прощаваме. — Тя се поколеба, след което добави: — Тя и баща ми се разделиха преди няколко седмици.

Мери Маргарет се изуми.

— Наистина ли?

— Ъхъ.

— Много ли ти е гадно?

— Ужасно ми е гадно.

Връзката между тях се задълбочи. Мери Маргарет попита:

— Как ще се почувстваш, ако баща ти си имаше гадже?

— Щях да полудея. Би трябвало да кажа, че това е неговият живот, неговото щастие, но ще излъжа. Иска ми се двамата да са заедно. — Тя въздъхна. — Но не зависи от мен.

Те запазиха мълчание, докато Сандра закопча спасителната си жилетка.

— Смятам да изляза навън да погледам наоколо.

— И аз.

Когато стъпиха на палубата, слънцето се бе вдигнало високо. Зеке бе вдигнал предните си лапи на големия скрин и душеше въздуха, докато вятърът развяваше къдравата му, мръсна козина. Мери Маргарет го потупа по главата, той се извъртя и размаха опашка.

— Знаеш ли, че е истински пудел?

— Чух подобни клюки.

— Има си документи и всичко. Но татко никога не го къпе. Обзалагам се, че ще изглежда възхитително с прическа на пудел.

— Някой път можем да го изкъпем.

— Добре. Можем ли… — Мери Маргарет млъкна.

Сандра се заклати назад към перилата на кърмата и се хвана за тях с две ръце. Лицето й стана абсолютно бяло, докато гледаше втренчено високия извит мост над главите им.

— Добре ли си? — попита Мери Маргарет. Сандра не отговори и Мери Маргарет извика към баща си: — Хей, татко, струва ми се, че Сандра ще повърне!

Той незабавно спря мотора. Двамата с Кевин слязоха от пилотската кабина. Хвана се с две ръце за стълбата, скочи и я попита:

— Добре ли си?

Сандра дишаше тежко и учестено, не както когато заекваше, но по другояче, паникьосано.

— Мостът — каза тя. — М-мостът отгоре. Това е мостът Секонсет, нали?

Баща й понечи да изругае по дяволите, но не довърши.

— Санди, съжалявам. Не съобразих.

Мери Маргарет се обърка. Защо се тревожеха толкова от някакъв мост.

Баща й прегърна Сандра с една ръка.

— Ще се оправя. Често ми се налага да минавам с колата по моста. Но никога не съм го виждала от тази гледна точка.

— Какво се е случило? — попита Кевин.

— Не си пъхай носа навсякъде — скастри го баща му.

Сандра го погледна безизразно, след което се обърна към Кевин.

— Преди около година претърпях катастрофа на моста. Колата, която шофирах, падна във водата. Мъжът ми беше с мен и загина в катастрофата.

— Уха! — промърмори Кевин под носа си. Мери Маргарет рядко се съгласяваше с брат си, но сега бе на едно мнение с него. Уха! След това не се стърпя, хвана Сандра за ръката и я стисна силно.

— Мери Маргарет, какво ще кажеш ти да караш известно време — помоли я баща й. — И без това скоро трябваше да се върнем на пристанището.

Тя запали мотора и обърна на запад, след това на юг, наблюдавайки положението им по GPS-а^[2]. Баща й продължаваше да подкрепя с ръка Сандра, а тя се облегна изморено на него. Мери Маргарет се замисли за катастрофата на моста. Колко странно бе да мисли, че Сандра бе преживяла такова ужасно нещо.

— Хей, татко — повика го Кевин. — Покажи ни някои от местата, на които си играл, когато си бил на наша възраст.

Кевин отчаяно искаше да забрави за моста, а едно от любимите му неща бе да слуша разказите на баща си за времето, когато е бил малък. Откакто баща му се бе върнал в Рай, той непрекъснато се сещаше за забавни истории, които им разказваше.

— Виждаш ли онова малко скалисто заливче? — Баща му посочи към брега, зашумен с орлова папрат между стърчащи скали. — С приятелите ми често се криехме там. Това е стар, изоставен навес за лодки.

— Можем ли да отидем да го видим? — попита Кевин и заподскача. — Можем ли, татко? Моля те!

Баща му погледна към Сандра, която кимна.

— Мисля, че имаме време — съгласи се той. — Може вече нищо да няма. Толкова години минаха оттогава.

Те закотвиха яхтата и спуснаха малката рибарска лодка. Четиримата се качиха в нея, а Зеке скочи в скута на Сандра. Мери Маргарет и Кевин грабнаха по едно весло и загребаха към брега. Разлюлени от вълните, нападалите по брега камъни издадоха звук, сякаш мъниста се изсипаха от торбичка. Навесът за лодки все още си беше там, с хлътнал и покрит със зелен мъх покрив, изоставен и мрачен като обитавано от призраци имение.

— Страхотно е! — каза Мери Маргарет и се опита да си представи баща си като хлапе, мотаещо се на това място.

— Все още е в добро състояние — заяви баща й. — Заливчето е добре защитено.

Рампата за лодки се бе срутила, а брезентът, покриващ отвора, висеше изпокъсан и на парцали, позеленял от тинята.

— Можем ли да слезем да погледнем? — попита Кевин.

— Разбира се. Ако нямате нищо против да си намокрите краката.

Мери Маргарет и Кевин събуха обувките и чорапите си и навиха крачолите на панталоните си.

— Божичко! Ледена е! — зави Кевин, когато стъпи във водата. Не се шегуваше. Мери Маргарет почувства как краката й посиняват, докато се клатушкаше към брега. Зеке залая до скъсване, но накрая цамбурна във водата и заплува след тях. Когато излезе на сушата, отърси водата от козината си, вдигна единия си крак и започна да тича, душейки до полуда.

— Хайде, татко! — извика му Кевин, докато обуваше маратонките си. — Хайде, Сандра!

Баща им не изглеждаше много радостен, че гази ледената вода, но двамата със Сандра дойдоха, хванати ръка за ръка.

— Значи тук сте лудували с приятелите си — каза тя.

Той се отнесе далеч назад, докато гледаше навеса за лодки.

— Понякога. Последният път, когато бях на това място, бе нощта на бала след завършването през 1982 година.

— Защо изобщо някой ще идва на това място на бала си? — попита Кевин.

— Сам ще разбереш, когато пораснеш.

— Какво правехте тук? — попита Кевин. — Обзалагам се, че е било нещо лошо.

Баща им се усмихна.

— Глупави неща.

— Да не сте пушили цигари и да сте пили бира? — поиска да разбере Кевин. — Да не сте водили тук момичета?

— Това го зная аз, а ти трябва да го отгатнеш. — Баща им и Сандра се погледнаха със стиснати устни, сякаш всеки момент щяха да избухнат в смях.

Зеке влезе пръв, заприпка наоколо и задуши като професионална хрътка. Излая два-три пъти кратко и силно.

Кевин се затича след него и затрополи из скърцащата дървена постройка.

— Ух! — провикна се той. — Паяжини!

Покритото с лишеи дърво изглеждаше прогнило и поддаваше под краката им, докато влизаха в мрачната празнота. Зеке тичаше наоколо и ръмжеше. Козината по врата му настръхна и Мери Маргарет реши, че е надушил някакво същество.

Тя се опита да си представи баща си на това място с приятелите си. Беше виждала негови снимки от гимназията — имаше широки рамене и дружелюбна усмивка, приличаше на онези тежкари, които се разхождаха без да им пука за нищо, докато всеки сульо и пульо в училище се чудеше как да се държи точно като него. Знаеше, че е било така, защото нещата в училище винаги си оставаха същите. Знаеше, защото бе сред онези, които желаеха да бъдат като най-популярните деца.

Мери Маргарет се зачуди защо никога не се вписваше в отбрания елит и дали баща й знаеше? Дали се срамуваше от нея, защото не бе сред известните деца и не бе добра спортистка? О, как й се искаше да е такава… Всички страхотни момичета играеха тенис или ставаха водачки на клакьорките. Всички като че ли винаги бяха заедно, весели и шумни. Понякога Мери Маргарет си представяше, че е част от тях и се чувстваше така, сякаш участва във филм — блестящ, забавен, с музика за фон.

— Виж какво е издълбано по стените! — Кевин показа с пръст грубо сърце, което обграждаше инициалите ЛС + ГВ и съобщението Тази вечер и завинаги. — Какво трябва да означава това?

Мери Маргарет имаше съвсем ясна представа, но реши да се престори, че не знае.

— Хей, МПМ — това ти ли си, татко? — запита Кевин. Той като че ли не забеляза, че никой не отговори на предния му въпрос.

Баща им отново се отнесе.

— Може и да съм аз, преди много години. — Той разклати с ръка едно старо дървено перило. — Тук навремето имаше рибарска лодка. Никой не знаеше на кого е, така че с приятелите ми я нарекохме „Робърт Шанс“ и понякога излизахме с нея. Веднъж едва не се удавихме в една буря.

— Защо Робърт Шанс! — попита Мери Маргарет.

— През тридесетте, веднага след Голямата депресия, той е бил местен рибар по-надолу от кейовете на Галилей. Разправят, че веднъж излязъл да лови лефер и никой повече не го видял, така че всички решили, че се е удавил. Името му станало известно, защото години след като изчезнал, местните продължавали да чуват за Робърт Шанс навсякъде из света — на остров Принц Едуард, в Чикаго, Калифорния… но всъщност никой повече не го е видял.

Сандра примигна, сякаш някой току-що я бе боднал с нещо.

— Както и да е, това е само история. По-добре да вдигаме котва — добави след няколко минути баща им. — Имаме пресни омари за вечеря.

Те излязоха от навеса. Мери Маргарет забеляза, че баща й се забави около минута, загледан в издълбаните по стената символи.

 

 

Дневник

Шестнадесети февруари, събота

Десет неща, за които се притеснявам:

1. Довършването на проекта по история.

2. Да не напълнея от ядене на омари със сос от масло.

3. Пъпката на челото ми.

4. Цикълът ми да не дойде в училище.

5. Цикълът ми да не дойде посред нощ.

6. Цикълът ми да не дойде, докато съм при татко.

7. Цикълът ми изобщо да не дойде…

— Почти настана време да загасвам крушката, принцесо — прошепна баща й от прага.

Мери Маргарет се сепна виновно и пъхна новия си тефтер под юргана на горната койка.

— Сега е уикенд — отвърна тя шепнешком и се надигна на лакът. В тясната каюта главата й почти докосна тавана. — Загасвам крушката не важи.

— Така ли? — той облегна рамо на ръба на вратата. — Откога?

Откакто мама и Кармин казаха, че съм достатъчно голяма да преценя кога да заспивам. Тя прехапа устна и отказа да го изрече на глас. Според семейния съветник не беше редно да се сравняват правилата в къщите, а понякога госпожа Чорапогащник-и-Чорапи имаше право.

— Откакто съм почти на тринадесет.

Той поклати глава.

— Кога стана това? Имам чувството, че вчера ти четях книгите за Бабар.

Той сведе глава, влезе в каютата, наведе се и нежно издърпа от ръцете на Кевин последните приключения на Хари Потър. Брат й беше дълбоко заспал, прегърнал с ръка блажения Зеке.

— Хайде, опитай се да поспиш малко — каза той и я погали по главата по начин, от който се почувства необяснимо тъжна. — Майка ви иска утре да се приберете рано.

— Добре! Може ли поне да довърша книгата си?

— Книгата на Санди.

— Ъхъ.

— Какво мислиш? За нея, не за книгата.

Мери Маргарет започна да навива кичур коса около пръста си.

— Мисля, че е наред. — Макар че имаше милион други мисли за Сандра, тя отказа да ги сподели. Но баща й продължаваше да я гледа очаквателно, така че в крайна сметка добави: — Не мога да харесам някого просто защото тя е твое гадже, татко.

На лицето му за миг се изписа болка и на Мери Маргарет й се доплака. Мразеше мисълта, че баща й може да бъде нараняван. Искаше й се да е неуязвим. Тя пое дълбоко дъх и добави:

— Тя пише хубави книги и е малко странна, но ми се струва, че я харесвам.

Той се наведе и я целуна по челото.

— И ти си малко странна — прошепна той. — Но те харесвам.

— Лека нощ, татко!

— Лека нощ, принцесо! Обичам те!

Той й позволи да остави нощната лампа включена и тя отвори книгата на Сандра. Чуваше баща си в салона и пращенето на модема, докато се връзваше към интернет. Преди да заспи тя се зачуди какво ли търсеше.