Сюзън Уигс
Болезнено щастие (11)

11.

Дневник

Осми януари, понеделник

Десет лъжи, които казах на терапевта си:

8. Никога не позволявам на заекването да влияе на живота ми.

9. Чувствам се напълно реализирана в ролята си на дъщеря, съпруга, приятелка и писателка.

10. Смятам секса за приятен и го класирам някъде между „през повечето време“ и „винаги“.

Нищо чудно, че успя да изкара само два изключително неползотворни сеанса, шест месеца след брака си с Виктор. Още тогава тя предусещаше проблеми — нещо, което сърцето й знаеше, макар разумът й да го отричаше. Но подсъзнателно навярно нямаше желание да изследва мрачните подводни течения, които ги раздалечаваха един от друг, поради което не посети отново терапевта.

Стомахът й се сви на топка, когато чу проскърцването на пикапа на Майк Малой, идващ по алеята. Присъствието му я дразнеше: не можеше да реши дали е приятел или враг. Все едно, знаеше, че не може да му има доверие.

Сандра се запъти към предната врата и разсеяно прокара ръка по косата си, при което внезапно се изненада. Беше се нагласила за него, тъй да се каже. Вместо обичайните си дънки и широк пуловер, бе сложила камуфлажни панталони и сабо, пуловер от ангорска вълна и сребърна брошка с формата на котка, която бе получила от Виктор за деня на влюбените.

Изглеждаше добре. Не като за жена на политик, но добре като за всеки ден.

Виктор я бе научил да обръща внимание на външния си вид. Преди това не го правеше, защото се смяташе за незабележима. След самотното си съществувание в гимназията, Сандра очакваше, че след колежа УРИ ще потъне в анонимност. Незначителният й, тих живот щеше да протече необезпокоявано, само дето една есенна вечер логопедът й я изпрати на среща с помощна група. Мислеше, че никой няма да забележи момичето в дъното на стаята, което драскаше в жълтия си тефтер. Но не знаеше, че бе хванала окото на местния герой.

След това всичко, всяка минута и всеки ден от живота й, се промени.

Сандра погледна през прозореца и установи, че Малой не изглеждаше изпълнен с предразсъдъци. Не че трябваше да ги има, каза си тя и неочаквана топла тръпка премина през тялото й.

Тъмната му, въздълга коса стърчеше изпод бейзболната шапка. Лицето му говореше, че е видял много от живота, а очите му бяха с цвят на незабравки. Но при Малой нежното синьо не му придаваше женственост, а контрастираше впечатляващо на черната му коса. Дебел спортен пуловер и подплатено яке преувеличаваха ширината на раменете му, а ръцете му бяха напъхани в дебели ръкавици. Дънките му Ливайс бяха избелели на възловите места, а работните му ботуши прибавяха още няколко инча към височината му от шест фута и нещо.

Суровият му, но неустоим чар предизвика странно присвиване в стомаха й. Нима бе възможно? Спомни си колко много харесваше изтънчената изисканост на Виктор, изящните му обноски. Майк Малой бе ужасно далеч от изискаността и изтънчеността. На Сандра не й се нравеше това влияние върху нея. Не беше сигурна дали изобщо трябва да си изгражда мнение за него.

Тогава забеляза нещо, което я изненада. Две хлапета скочиха от пасажерското място на пикапа. По-голямото бе момиче на около дванадесет или тринадесет, облечено в розово скиорско яке, шапка в същия цвят и ръкавици с един пръст. Момчето беше по-малко и заподскача наоколо с широките си дънки и незакопчани ботуши, сгушило под ръка мръсното куче на Малой, което се извиваше и напрягаше, докато момчето го пусна.

Когато Майк заговори децата си, той се приведе, опрял ръце на колене и ги загледа в очите. Посочи към плажа. Момчето нададе радостен възглас и се затича към дюните, а кучето заподскача след него. Момичето мушна ръце в джобовете си и бавно се насочи към водата.

Когато Сандра за първи път видя Малой, не можеше да си го представи като нечий баща. Нечий съпруг. Не че имаше значение, каза си тя. Но като го гледаше как наблюдава ветровитите дюни, където играеха децата му, и видя изражението на лицето му, тя като че ли откри нова черта в него.

През изминалите няколко години Сандра отделяше изключително много време на мисълта за майчинството. Понякога, когато виждаше хора с деца, я обземаше такава неземна завист, че сърцето й направо изгаряше. Почувства същото и сега, докато наблюдаваше Малой. Божичко, какво ли не би дала да притежава онова, което имаше той — две изцапани, шумни, непредсказуеми хлапета. Някого, с когото да се смее, когото да прегръща нощем, когото да обича с цялото си сърце.

Сандра си спомни първия път, когато подхвана темата пред Виктор. Бяха женени от година и той се подготвяше за първата сесия на Общото събрание. Виктор посрещна идеята с типичната си сърдечност и очарование, които толкова се нравеха на избирателите му. Хвана лицето й с ръце, задържа го нежно, сякаш бе нещо крехко и ценно, и отвърна:

— О, Сандра, да! И аз го искам.

Тя му повярва. Ето какво го правеше толкова добър политик. Дори собствената му жена, която го познаваше по-добре от всеки друг, вярваше на думите му.

Сандра се успокои и отвори вратата. Майк Малой грабна от камиона папка и кожена чанта с цип и тръгна по алеята към къщата. Сандра направи неуспешен опит да не го зяпа втренчено, но, о, господи! Този мъж бе като изваяна скулптура в стария си избелял чифт дънки.

— Благодаря, че се отзовахте толкова бързо — посрещна го тя с надеждата, че внезапното й изчервяване не си е проличало.

— Няма проблеми — отвърна той. Лицето му бе безизразно, очите му — непроницаеми. Не даде признак, че е забелязал спретнатото й, внимателно подбрано облекло.

Но дори и това безразличие я окуражи. Сандра бе привикнала и очакваше откритата неприязън и подозрение, с което я посрещаха всички, така че това бе нещо ново.

— Днес сте с компания — вметна.

Неутралното му поведение тутакси изчезна и той зае нападателна позиция.

— Това проблем ли е?

Тя отстъпи назад и протегна ръце с дланите напред.

— Изобщо не. Аз обичам децата. Просто търсех тема за разговор.

— Разбирам. Съжалявам. Нямах намерение да ви се нахвърлям така. Току-що ги взех от училище.

— Дайте да закача якето ви.

Майк прехвърли папката от едната си ръка в другата, съблече якето и й го подаде. Пръстите й потънаха в меката дреха, която пазеше топлината на тялото му. Сандра с мъка устоя на абсурдния порив да притисне лице към тъканта, преди да го закачи в нишата в коридора.

— Ако децата ви премръзнат, могат да дойдат да се стоплят.

Той се поколеба. Сандра се зачуди дали бе чувал местните клюки, или пък бе поразпитал тук-там след като му съобщи за проблемите си. След миг обаче кимна:

— Благодаря.

Сега той я изгледа внимателно, а откровеният му, преценяващ поглед се плъзна по пуловера от ангорска вълна, брошката. Сетне свали шапката, нагъна козирката и я натика в задния си джоб.

— Няма да е зле… да седнем. — Тя се насочи към старата маса с цвят на препечена кора и премести столовете така, че да са с лице към сводестия прозорец. От тази позиция лесно щяха да държат децата под око. — На колко години са децата ви?

— Мери Маргарет ще навърши тринадесет на пролет, а Кевин е на девет.

Сандра подпря с ръка брадичката си и ги загледа как играят с фризби, докато кучето бягаше бясно напред-назад между двамата.

— Струва ми се, че са доста забавни.

— Така е.

Той постави няколко книжа на масата пред нея и раздели листите на две купчини.

— Ето какво свърших. Изготвих оферта за основни ремонти. Другата е за пълна реставрация. Можете да ги погледнете и ако имате въпроси, ще ви отговоря.

— Благодаря. Хмм, искате ли кафе, чай или нещо друго? — попита тя, загледана в големите му четвъртити ръце. — В кухнята имам нещо за подкрепяне.

Тя бе подготвила чиния със сладки от меласа и купичка кашу. Простата процедура при подготовката за гости вече й се струваше чужда и тя отбеляза колко отдавна бе времето, когато посрещаше приятелите и съдружниците на Виктор в къщата им в града. Сандра, естествено, знаеше, че това не бе приятелско посещение, но в една или друга степен го усещаше като такова. И се чувстваше добре. Почти… нормално.

— Не, благодаря! — изрече той бързо и някак рязко. — Няма нужда.

Трябваше да е достатъчно наясно, че един нает строител няма да запълни празнината в живота й. Вбесена на себе си, тя насочи вниманието си към предварителните оферти. Работата му, отпечатана на лазерен принтер на бели листи, бе ясна и добре организирана и посочваше какво ще включва всяка фаза на проекта, както и изчислената цена за труда и материалите. Компютърни изгледи от къщата и двора представяха мястото като илюстрация от приказка.

Тя внимателно прегледа първия документ и се стегна в очакване на долния ред на последната страница. След което дълго време се взира в изписаната цифра. С безизразно лице насочи вниманието си към следващата оферта. Тя беше по-дълга, по-обстойна и с повече подробности. Докато я четеше, Сандра си представяше какво е имал предвид. Планът бе грандиозен. Цялото място, като се почнеше от дивите боровинки и живия плет от рози и се стигнеше до ръждясалия ветропоказател на покрива, щеше да се преобрази и да придобие блясък, какъвто старата къща никога не бе притежавала, дори и по времето на нейното построяване.

Тя постави ръце в скута си и започна да гледа ту едната, ту другата страница. Шест седмици или шест месеца. Бърз ремонт или пълна реставрация. Внушителна сума срещу финансов кръвоизлив.

— Е — произнесе тя, — благодаря. Поднесохте ми достатъчно материал за размисъл.

— Нямате ли въпроси? — Той скръсти ръце върху масата и се приведе напред. Погледът му бе прям и обезпокоителен, но в същото време тя можеше да гледа спокойните му сини очи без страх. Завладя я някакво странно чувство. Той я слушаше по различен начин от родителите й. Откакто се помнеше, винаги е усещала загрижеността им за заекването й. Не знаеха, че им личи, но когато тя говореше, те се изопваха по местата си, изпълнени с надежда, и Сандра го улавяше още от дете. Малой просто я слушаше, отпуснат и уверен. В този мъж имаше нещо твърдо като скала. За първи път от много месеци тя срещаше човек, който знае какво прави, който говореше просто и прямо, който беше напълно открит.

Или поне така си мислеше Сандра. Може би не трябваше да се доверява на заключението си, че Малой бе човек на място. Събитията от изминалата година бяха доказали, че преценката й бе опасно изкривена. Тя отново се улови, че сравнява Малой с Виктор. Съпругът й изглеждаше толкова нереален, докато Малой беше просто… реален. Обикновен. Може би затова й харесваше повече, отколкото би трябвало.

— Офертите са ясни. Целта на всяка е написана, както и приблизителната им цена. Точно това се надявах да ми кажете.

— Тогава ми се обадете, когато решите.

Сърцето й се сви при това заключително изречение и при начина, по който бутна стола си назад. Сутринта бе чистила цял час в очакване на посещението му.

Той не е гостенин, напомни си тя и го заповтаря като молитва. И все пак…

— Знаете ли — поде тя, — понеже ще продавам къщата, не би трябвало да ме е грижа дали ще се ремонтира така, че да мине огледа, или ще се реставрира изцяло.

— Но?

— Реставрацията е примамлива.

— Това е специално място — каза Малой. — Единствено по рода си. Ще е срамота, ако къщата се съсипе или окепази от някой, който си няма представа какво прави.

— Съгласна съм. Но защо трябва да ми пука?

— Не казахте ли, че къщата е семейно наследство?

— Разбира се, но няма да е, след като я продам.

Сандра не се смяташе за сантиментална личност, но когато си представи, че загубва къщата, нещо в нея пропука. Това бе нейното място, нейното убежище.

Абсурд, помисли си тя. Колкото по-бързо се махнеше, толкова по-добре. Животът в тази стара къща, изпълнена с родова история и приятни спомени, не значеше кой знае колко, когато никой не идваше на гости. Поправка: Никой освен наетата работна ръка.

— По-добре ще е да избера офертата с по-ниската цена, само основни ремонти, за да мине огледа.

— Мислили ли сте за колко ще я продавате?

— Ммм, не още. — Сандра не можеше да се насили за подобно нещо. Чувстваше се като предателка, задето смята да се отърве от имението.

— Разпечатал съм някои от последните цени в района просто за сравнение. — Майк Малой затършува в папката си и й показа списък с цените на близките имоти. — Погледнато от историческа гледна точка, в този район една реставрирана къща се продава с около двадесет и пет процента по-скъпо, отколкото нереставрирана.

— Тази оферта обаче е по-висока с много повече от двадесет и пет процента — подчерта тя.

— Планувам да свърша много повече, отколкото двадесет и пет процента допълнителен труд. Ако получа работата — добави той.

— О, ще получите работата, не се притеснявайте — успокои го тя. Но след като осъзна, че се съгласява прекалено лесно, добави: — Искам да кажа, след като проверя препоръките ви. Имате препоръки, нали?

Тя очакваше, че Майк Малой ще се наежи. Вместо това той извади един куп книжа и дебел албум от чантата с цип.

— Разбира се — отвърна той. — Разгледайте ги. Можете да се обадите на когото искате от бившите ми клиенти.

Сандра отвори албума и едва не се задави. На страницата засия като реализирана мечта едно имение в Нюпорт. Следващите снимки с околния пейзаж показваха лъскави плочки, изящни стълбища, извисяващи се колони, полирана дървесина. Албумът разкриваше къща след къща, похвали от исторически общества, дори награди.

Сандра вдигна учудено вежди. В този общ работник имаше нещо повече от онова, което се виждаше на пръв пглед.

— Много впечатляващо. — Сандра вдигна някакво списание. — Архитектурен дайджест?

— Писаха някои статии за проектите ми.

Заглавие „Духът на миналото“ попадна пред погледа й. Снимките бяха изумителни — Златен век и колониални къщи, тучни градини, приказни белведери и плажни кабини. Сандра хвърли поглед на текста отдолу и зачете на глас: Малой е надарен с визията на шаман, мистичен дар, с който възкресява обаянието и чара на една забравена епоха.

Лицето му почервеня и той се размърда в стола си.

— Не съм го писал аз.

На устните й затрептя усмивка.

— Визия на шаман?

— Това са глупости. Фактът е, че правя доста проучвания и си опичам работата. Договарям се само с хора, които ще свършат всичко както трябва.

Сандра въздъхна, загледана в снимка на прясно боядисана къща в Саконет, която можеше да мине за картина от Андрю Виет.

— Ще бъда честна с вас. Всъщност не мога да си позволя да реставрирам мястото. Предполагам, че не биваше да ви го съобщавам.

— Нали ми казахте, че притежавате мястото без тежести по него?

— Да.

— Тогава без проблем ще ви отпуснат заем. Къщата ще е гаранцията ви.

Сандра си представи как отива в местната банка и подава документи за кредит при хората, които от години познаваха Виктор.

— Не се притеснявам за самото отпускане.

— Защо казвате това?

— Нали разбирате, това със съпруга ми…

— Работата на банките е да правят пари. А не да слушат клюки.

Сандра загледа изпитателно суровите черти на лицето му, търпеливите му, загрубели ръце. Не носеше венчална халка, но това нищо не значеше. Той бе работник — вероятно оставяше скъпоценностите си в къщи. Може би на нощното шкафче, до спящата си съпруга. Дали се беше навел да я целуне сутринта? Тя дали вдишваше аромата на възглавницата му, дали усещаше топлината му в завивките?

Сандра преглътна с мъка, огорчена от хода на мислите си.

— Но съпругът ми е… Виктор беше доста известен тук.

— Нямам представа за подробностите в наредбите, но не е законно банката да дискриминира клиентите си.

Сандра се замисли за случилото се в неделя, когато семейство Уинслоу отказаха дарението й за църквата. Оскърблението от онзи миг затвърди упоритото й решение. Не можеше да си спомни кога за последно бе толкова решителна. Но го искаше. Искаше да преобразува къщата в Блу мун бийч в онзи красив дом, който прадядо й бе построил за семейството си. Нямаше значение, че след приключването на ремонта щеше да си тръгне. Проспектът на строителния проект сам за себе си беше доста привлекателен. Беше конструктивен, имаше начало и край. Може би щеше да възвърне равновесието в живота й, поне за известно време.

— Добре — съгласи се тя. — Да поговорим за реставрацията.

Разработиха пробен план и Малой бе повече от сговорчив, дори се съгласи да отсрочи собствения си хонорар до продаването на къщата. Сандра му завиждаше за самоувереността, с която Малой й представяше всяка стъпка от ремонтния процес. Виктор обикновено поемаше всичко в ръцете си, спомни си тя. Но по много по-различен начин. Виктор имаше дневен ред. Майк притежаваше визия. Две напълно различни неща.

Когато обобщиха графика и сумите, децата се върнаха тичешком от плажа. Майк се изправи и лицето му омекна като ги видя.

— Ще ги накарам да ме изчакат в камиона.

— О, недейте. Не и в такъв ден. Навън е кучешки студ. И най-вероятно умират от глад.

Сянка на съмнение пробяга по лицето му, при което стомахът на Сандра се сви на топка. В крайна сметка може би не беше неподатлив на клюките. Може би не искаше децата му да влизат в къщата на една убийца…

— Ще го преживеят — отвърна той. — Не искам да ги оставям сами, когато съм на работа.

— Да не сте самотен баща?

Той кимна.

— Децата живеят с бившата ми жена в Нюпорт.

— Разбирам.

Значи, в края на краищата, не беше женен. Изведнъж целият свят придоби по-красиви краски. А дланите й се изпотиха. Когато го смяташе за женен, интересът й към него бе подобен на интереса й към вечерна чанта от Джудит Либер — нещо зашеметяващо, но недостижимо за нея. Но фактът, че беше свободен, стопи тази безопасна дистанция.

— По вида ви съдя, че ви харесва да са с вас.

— Личи ли ми?

Сандра се усмихна.

— С всеки дъх, който поемате. Наистина ми се иска да влязат и да се стоплят.

— Вие си го изпросихте. — Той я изгледа изпитателно за миг, след което се приближи до задната врата и я отвори. — Хей, вие двамата, насам. Оставете ботушите си на изтривалката. Оставете и кучето там.

— Но, татко, на Зеке ще му измръзнат топките — запротестира Кевин. — Малките му космати топки.

— Край. Ще оставя теб на верандата.

Кевин сведе поглед.

— Съжалявам.

— Просто се събуй, ясно ли е?

Кевин и Мери Маргарет затътриха обутите си в чорапи крака и влязоха в кухнята, влачейки якетата си след себе си. Те се заоглеждаха като Хензел и Гретел със зачервени бузи и гладни очи.

Сандра се зарадва, че бе приготвила онези сладкиши с меласа.

— Здравейте — каза тя. — Аз съм Сандра. Искате ли сладкиши?

— Разбира се, благодаря! — Кевин Малой имаше кръгли бузи с пръснати тук-там лунички по тях, сините като венчелистчета очи на баща си и усмивка, която не слизаше от устата му. Само като я видя да се разтегля на лицето му, Сандра също се усмихна. Това бе достатъчно веднага да хареса хлапето.

— А ти, Мери Маргарет?

Момичето сви рамене.

— Добре. Благодаря!

В Мери Маргарет нямаше нищо, което моментално да й хареса. На Сандра това й стана ясно като метеорологична прогноза. Тя забеляза предпазливостта, изписана върху обруленото от студения вятър лице на момичето и в прикритите й очи и сякаш погледна в огледало през годините. Някога Сандра беше същата като Мери Маргарет — скована, интелигентна, чувствителна. Острият й поглед не пропускаше нищо.

— А какво ще кажете за един горещ чай? — предложи Сандра. — Смесен е, но ще ви затопли.

— Добре — отвърна Кевин.

— Да, моля — потвърди Мери Маргарет. Без да чака подкана, тя се запъти към мивката и изми ръцете си, след което кимна на брат си да стори същото.

Сандра наля гореща вода от чайника и разбърка чая в дебели порцеланови чаши. Децата седнаха на масата, започнаха да ядат от сладките и изчакаха чаят да изстине. Мери Маргарет отпи малка глътка. А Кевин духаше съсредоточено, докато бузите му се зачервиха от усилието. Сандра забеляза как Майк наблюдава сина си с дълбока любов, така явна и толкова лична, че й стана неудобно и отмести поглед.

Мери Маргарет се опитваше да приглади хубавата си, пълна с пясък кестенява коса, наелектризирана от качулката на якето. Очите й зашариха по множеството бележки по хладилника, прикрепени с магнити с образите на герои от анимационни филмчета. Навикът на Сандра да си пише списъци отдавна се бе разпрострял извън тефтера. Тя бързо прегледа бележките да не би някоя от тях да я смути: Десет неща, които да ям на закуска; Десет неща, които си спомням за дядо Бабкок; Десет неща, които да кажа на телефонен рекламен агент.

— Имам много списъци — обясни тя, макар че никой не я попита. Поради една или друга причина не се почувства глупаво — може би защото бяха деца. Тя никога не се чувстваше неудобно с деца. Това бе едно от нещата, които харесваше у тях.

— На всички пише Десет неща — отбеляза Мери Маргарет. — Защо десет?

— Не знам точно. Избрах това число случайно, много отдавна, а сега ми е навик. Предполагам, че ако не можеш да измислиш десет неща за списъка, тогава или си избрал грешна тема, или не мислиш достатъчно усилено.

Кевин сръбна шумно от чашата си, след което съобщи:

— Баща ми е на тридесет и осем.

— Благодаря ти, приятелче — каза Майк полуусмихнат.

— Идиот — промърмори Мери Маргарет под носа си.

Кевин не й обърна внимание.

— Знаеш ли, че сърцето на коня тежи девет паунда?

— Не, не знам — отвърна Сандра. — А ти знаеш ли, че бобърът може да задържи дъха си четиридесет и пет минути?

Очите на момчето се разшириха и тя буквално виждаше как мозъкът му складира получената информация, докато Сандра правеше същото — асимилираше факта, че Майк беше на същата възраст, на която би бил Виктор, ако беше жив.

Кевин протегна ръка и показа големичкия за китката му часовник.

— Сега в Италия е един сутринта. Това нещо има три часови зони.

Мери Маргарет изпусна многострадална въздишка към тавана. Малой, който стържеше едно шкафче с ножа си, за да види какво има под зелената боя, спря и се обърна към Кевин.

— Откъде имаш този часовник, синко?

— Кармин. Това е доведеният ми баща — обясни Кевин на Сандра.

Тя усети внезапен хлад в атмосферата и смени темата.

— Когато баща ми бил малко момче, прекарвал в тази къща всяко лято — подхвана тя. — Той твърди, че в двора има заровено съкровище, но не може да си спомни къде е.

— Къщата обитавана ли е от духове? — попита Кевин.

— Това все още го проверявам. Когато бях малка, често идвах тук на гости на баба ми и дядо ми и си мислех, че може би е обитавана от духове.

— Наистина ли? — сините му очи се разшириха от учудване.

— Да, но по-добре да не ти разказвам, защото няма да можеш да заспиш довечера.

— Не се плаша от призраци.

— Виждаш ли това? — Тя се приближи до ниска до раменете квадратна врата в стената. — Това е кухненски асансьор. Сега е развален, но преди се движеше между кухнята и мазето. Когато бил малък, дядо ми често се е криел там. Един ден, когато бях някъде на твоя възраст, забелязах, че той като че ли се движеше нагоре-надолу съвсем сам.

Кевин подсвирна с уста.

— Страхотно! Все още ли го прави.

— Не мисля.

— Но е вероятно — настоя той.

— Може. Тази къща е над стогодишна, което е достатъчно дълго време да се засели с призраци.

Сандра погледна почти предизвикателно към Майк, за да види дали няма нещо против разговора, но той изглеждаше погълнат в работата си, измервайки с метална рулетка мястото над шкафчетата.

— Защо казваш може? — попита Мери Маргарет. — Виждала ли си някакви доказателства?

— Не съм виждала нищо конкретно. Просто понякога ме обхваща това чувство. Например когато гледам пламъка в камината, виждам нещо необичайно в пламъците.

— Не се ли страхуваш? — попита Кевин.

— Не. Става ми малко тъжно, защото повечето обяснения за духове твърдят, че те обикновено са претърпели някаква загуба или са страдали от нещо в къщата. Но дядо ми и баба ми бяха добри хора, така че най-вероятно са се превърнали в добри духове.

— Аз не вярвам в призраци — заяви Мери Маргарет.

— Ще ремонтираш ли тази къща, татко? — попита Кевин баща си.

— Позна, приятелче.

— Хубаво. Има нужда.

— Кевин…!

— Съжалявам. Веднага да ми кажеш, ако видиш призрак.

Майк сви рулетката си с метален съсък.

— Сигурна работа.