Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passing Through Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Сюзън Уигс

Заглавие: Болезнено щастие

Преводач: Есин Халид

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД

Редактор: Любен Любенов

Художник: Станислав Колев

ISBN: 954-701-167-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1490

История

  1. — Добавяне

26.

В неделя вечерта Майк отиде в къщата на Блу мун бийч. До този момент работата по нея бе напреднала достатъчно, за да се забележи дори и от неопитно око. Таванските прозорци и хлътналата веранда бяха равни като хоризонта; работници по озеленяването бяха започнали да почистват и подкастрят лехите. Кепенците бяха смъкнати за довършване; ужасно нагънатият тенекиен навес за коли беше махнат. Къщата приличаше на жертва на катастрофа, която наполовина се бе възстановила.

Той слезе от колата, задържа вратата отворена за Зеке и се зачуди кой ли щеше да живее на това място, когато Сандра си заминеше. Младо семейство с деца, тичащи из двора и прескачащи дюните? По-стара двойка, нахлузила плетени ръкавици, разхождаща се под ръка из плажа? Млади юпита със своите хладилници с минусови градуси и печки Викинг, на които щяха да приготвят деликатесните ястия за вечеринките си?

Той нагласи козирката на шапката си и се опита да не мисли толкова много. Съсредоточи се върху линиите на имота, сравнявайки миниатюрните маркери-знаменца с информацията в папката му. Нищо като че ли не отговаряше, но това не го изненада. Подвижните дюни и дивата растителност имаха своя собствена воля. Никой не си бе правил труда да се занимава с границите, откакто през 1920 година бяха провели статистическо проучване.

Сандра не го очакваше; още не бяха научили ритъма и навиците в живота си — поне засега. Майк не знаеше как се вписва в живота й, нито пък тя в неговия. Дори не знаеше дали вписване бе онова, което търсеха. Всеки път, когато някой от двамата поставяше някаква черта, другият като че ли я избутваше, докато я изместеше.

Първоначално функционалните им работни взаимоотношения бяха ясни — той бе строителен предприемач, тя бе клиентка. Но животът им непрекъснато се виеше напред-назад по тези черти. Тя изцяло прескочи линията, когато се впусна в яхтата му… а след това в прегръдките му.

Майк се бе насладил на всеки момент от преживяването.

Непрекъснато си повтаряше, че дългото отсъствие на жена от живота му бе причина за силната му, ненаситна нужда от нея. Но истината бе, че чувствата му нарастваха и се засилваха с всеки изминал ден. И знаеше, че тези чувства нямаше просто така да изчезнат, когато тя напуснеше Рай. Беше малко страшничко да открие, че на този етап от живота си можеше да обича с такава невъздържаност. Винаги бе винил Анджела за развода, но навярно тя не бе единственият проблем. С Анджела никога не бе изпитвал нещата, които изпитваше към Сандра — силна страст, всепоглъщаща нежност, умопомрачаващо сладострастие.

Анджела, с непогрешимия си инстинкт, вече знаеше, че нещо се случва, че нещо беше различно; не каза нищо, когато взе децата, но той го прочете в очите й. Бившата му жена виждаше, че се случва нещо велико и той усещаше, че това я притеснява. Анджела не искаше Майк да си намери друга и направо би полудяла, ако разбереше колко силно се бе влюбил в Сандра — това някак си я плашеше.

Майк пет пари не даваше за мнението на Анджела, но се притесни, когато трябваше да събере Санди с децата. Все още се чувстваше така. Мери Маргарет и Кевин притежаваха сърцето му и не беше сигурен как някоя жена ще се впише в тази картина. Преструваше се, че това не бе от голяма важност за него. Но беше. Щеше да умре, ако сега загубеше Санди, но се налагаше да приеме фактите. Тя бе решила да напусне, а той трябваше да стои близо до децата си.

Въпреки новата им близост, някои граници оставаха непокътнати. Беше ясно без да го обсъждат, че Сандра нямаше да остава на яхтата, когато децата на Майк бяха там. Нито пък го придружи, когато закара Мери Маргарет и Кевин обратно при майка им в Нюпорт. За такива неща съществуваше неписан закон. Дори Кармин уважаваше невидимите граници, когато ставаше въпрос за децата. Знаеше, че Майк ще му разбие носа, ако им се бъркаше.

Майк надраска няколко бележки за екипа проучващи работници, които щяха да дойдат сутринта, след което почука на вратата. Щеше да прекрачи още една бариера. Тя, естествено, щеше да се съпротивлява. Дори можеше да го прогони. Но съществуваше и вероятността да се сближат още повече.

Сандра не отвори. Той изруга под нос и бръкна в джоба си за ключа. Зеке излая. Застанал накрая на дюните той имитираше опитен пойнтер, вдигнал една лапа, с насочени като ветропоказател нос и опашка.

Майк никога не знаеше дали може да се довери на инстинктите на този мелез. Можеше да открие както умряла мишка, така и загубено дете.

Той заобиколи и застана от страната към плажа, засенчи очи срещу бляскавия залез, отразяван във водата. Светлината падаше зад него и сянката му се издължи по шумолящите жълти солени пясъци.

Майк видя Сандра, която се разхождаше в далечината по плажа. Самотна фигура на фона на ширналите се пясъци, по които бяха пръснати водорасли и отломки, а стройният й силует бе като черно петно на фона на яркото небе. Сандра нямаше как да го знае, но картината, която представляваше в момента — толкова малка на фона на могъщата природа, — се запечата в сърцето му: Санди срещу света. Съвсем сама, без нито един приятел. Майк се зачуди как беше успяла да оцелее цяла година, притисната в това отдалечено място. Независимо какво щеше да се случи, той винаги щеше да я помни такава — изолирана, със сянка, стелеща се по пътеката пред нея.

Плажът миришеше на сол и гнилак, а въздухът бе толкова студен, че пронизваше дробовете. Острият лай на Зеке привлече вниманието й и тя спря, а Майк се затича да я настигне. Тя не се усмихна, не проговори. Майк не знаеше защо. Може би усещаше, че възнамерява да се промъкне до местенце в живота й, в което не беше добре дошъл, място, което пазеше зад дебели стени само за себе си.

Сандра изглеждаше самотна и изпълнена с болка и въпреки това толкова красива, че сърцето го заболя само като я гледаше. Майк не каза нищо, но я прегърна през раменете и я целуна — по-страстно и с повече плам, отколкото възнамеряваше. Тя му се отдаде с тръпка, която пробяга по цялото й тяло. Притисна се към него, сякаш природата я бе изваяла така, че да заеме това място като постоянен жител.

Майк сви ръка над главата й и загали студената й, мека коса.

— Хей — проговори той, — притесних се, когато не отвори вратата.

— Липсваше ми — каза тя.

— И ти на мен.

От четвъртък вечерта бяха разделени само за шестнадесет часа, но имаха чувството, че е изминало десет пъти по-дълго време. Койката му в яхтата вече бе приела нейната форма и аромат. Възглавницата бе вдлъбната там, където бе лежала главата й.

— Не знаех дали да ти се обадя или не — каза тя разтреперано. — Затова не ти се обадих.

— А трябваше. — Той се наведе и грабна пълна шепа плавей. По това време такъв имаше в изобилие, защото плажовете бяха пусти и необезпокоявани от ровещи туристи. Гладките парченца бяха избелени от пречистващото море и изсушени от постоянно духащия вятър. Той нареди дървата на завет зад един пън и потърси кибрит в джоба на якето си. — Откакто спрях цигарите, никога не нося кибрит — каза.

— Кога спря да пушиш, Малой?

— Истината ли?

— Истината.

— През осемдесета. Същата година, през която пропих бира. Макар че скоро изоставих и този навик.

— Защо?

Търсенето му най-накрая се оказа резултатно и той извади нагънат кибрит от капанчето за скариди на Глория Кармайкъл.

— Заради жена.

— Линда Липшиц.

Той се усмихна, изненадан, че Сандра бе запомнила онзи разговор.

— Тя не понасяше миризмата, така че се отказах.

Майк приклекна на едно коляно, драсна клечка, заслони я с ръка, приближи пламъка до намачкано парче хартия и се засуети около него докато вейките се подпалиха и засъскаха. След няколко минути пламъкът се усили.

Сандра седна на пясъка и кръстоса крака, протягайки ръце към огъня. Оранжевите пламъци изрисуваха лицето й със загадъчни краски.

— Внушително, Малой. Би трябвало да те наградя със значка за заслуги.

Той седна до нея и пъхна ръка под якето й. Меката й кожа бе топла и изпълнена с живот под пухкавия пуловер.

— Имам по-добра идея — каза той и й прошушна на ухо недвусмислено предложение.

Тя склони глава на рамото му.

— Това трябва ли да ме ободри?

— Мен ме ободрява.

Но Майк бе дошъл да разговарят, а не да я съблазнява, така че я целуна по главата и издърпа ръката си изпод якето й.

Тя мушна ръка в джоба му и я положи върху неговата.

— Прекарах си много добре с децата ти.

— Наистина ли? Малко се притеснявах за Мери Маргарет — държеше се чепато.

— Това изненадва ли те?

— По дяволите, да. Това хлапе изпада в особени настроения, но никога преди не съм я виждал да се държи грубо. Не знаех дали да се правя, че не забелязвам, или да й се развикам.

— Някога вземал ли си жена на яхтата?

— Освен Анджела, не.

— Както би казала Мери Маргарет — въх! Ти си нейният герой. Тя е свикнала да си само неин. Какво може да си помисли, когато доведеш непозната на нейната територия?

— Говориш така, сякаш я познаваш по-добре от мен.

— Не, просто я виждам по-ясно. Тя е страхотно дете, но не може през цялото време да се държи страхотно.

— С Кевин е така. Той се държи страхотно през цялото време. Това ме притеснява.

— Чакай малко. Притесняваш се, защото детето ти е страхотно?

— Прекалено добър е, за да е истина. Непрекъснато си мисля, че сдържа истинските си чувства и че един ден главата му ще избухне.

— Ти си добър баща, Малой. Харесва ми как се притесняваш.

— Правиш странни комплименти.

Тя повдигна глава от рамото му.

— Аз съм странна личност.

— Мери Маргарет изглеждаше много по-дружелюбна следобеда. Каквото и да сте си говорили, тя като че ли те прие по-топло.

— Смяташ ли?

— Да. Та какво си говорихте?

Сандра се поколеба.

— Говорихме за книгите ми. За писане. За някои други неща.

— Какви?

— Женски работи. И ако продължаваш да ме питаш за подробности, кълна се, че ще ти кажа дума по дума какво точно си говорихме. — Тя извади ръка от джоба му.

Майк долови предупреждението, което чу.

— Е, добре.

Той пъхна в огъня още едно дърво. От здрача небето бе придобило тъмнопурпурни нюанси, а пламъците от довлечените от морето дървета хвърляха меки проблясъци по пясъка. Топлината изграждаше пашкул без стени и ги обграждаше в златната си сянка.

— Санди, има нещо, което искам да те попитам — каза той, насилвайки се да произнесе думите.

Тя се обърна да го погледне. Очите й се разшириха и загледаха бдително над трепкащия огън.

— Защо ли имам усещането, че целият свят се завърта?

— Навярно имаш добри инстинкти.

Беше истина. Още от първия миг, когато я видя, между тях винаги имаше диалог без думи. Под словата, които изричаха, течеше отделен смисъл. Сега това течение бе силно. Тя го улови като радар. Сандра се отдалечи от него и обви свитите си колене с ръце.

Той се обърна да я погледне директно в лицето.

— Искам да ми кажеш какво се случи през нощта, когато Виктор умря.

— Не! — Отговорът й бе бърз и гневен като плесница.

Майк бе получавал плесници и преди. Така че просто седеше и чакаше.

— Санди — каза той най-накрая. — Говори с мен.

— Божичко, Малой, имаш ли нещо против да се чувствам щастлива? Всъщност денят ми мина добре.

— Докато не видя моста и не те обхвана паника.

Погледът й бе отровен.

— Може би задачата ти е, да следиш показателя ми за нещастие да не пада прекалено ниско.

— Знаеш, че не е така.

През целия ден Майк се чудеше как да подхване този разговор. Не можеше да каже, че има предчувствие — номерът нямаше да мине пред нея. Дори не беше сигурен, че пред самия него минаваше. Но вчера в навеса за лодки някакво странно чувство го обзе, рехаво като паяжина, но не можеше да спре да мисли за него. Беше трудно, но трябваше да го стори, да разбуди миналото и да я убеди, че няма нищо лошо да остане в Рай.

Дълбоко в себе си знаеше, че историята на Сандра за онази нощ не е пълна. Не беше излъгала, но едносричните й отговори на въпросите на следователя скриваха много повече, отколкото разкриваха.

— Знам, че си минавала през това и преди, но искам да ми кажеш какво се случи — настоя Майк.

— Аз не говоря за това, Малой. Дори и с теб.

— Защо?

— Защото няма да промени нищо.

— Някога той беше най-добрият ми приятел. Искам да знам какво се случи. Особено след като съм полудял по теб…

— Така ли?

Майк разпери ръце.

— Какво, да не би да не си забелязала?

Тя плъзна ръце по врата му.

— Това е най-милото нещо, което са ми казвали.

— Значи трябва да се срещаш с повече хора.

— Полудял по мен — повтори тя и се отдръпна назад да го погледне внимателно. — Наистина ли?

Майк се замисли за нещата, които правиха на яхтата, начина, по който я бе докосвал, висините, до които тя въздигна сърцето му.

— Да, по дяволите! Ето защо искам да ми разкажеш за катастрофата. Тази нощ е променила живота ти.

— Изобщо ли не ме чу? Не говоря за това. С никого. Никога.

— А може би трябва. — Той хвана лицето й с двете си ръце. — Моля те!

Сандра примигна бързо, сякаш имаше песъчинка в окото си.

— Не виждам смисъла.

Той смъкна ръце до нейните, хвана ги и ги пъхна дълбоко в джобовете на якето й.

— Кажи ми, Санди. Разкажи ми за онази нощ.

— Защо това е толкова важно за теб?

Същия въпрос самият Майк си бе задавал десетки пъти.

— Защото ти си важна за мен. Трябва да знам, защото случилото се през онази нощ е част от теб.

Тя пое дълбоко дъх като гмуркач, готов да се гмурне.

— Имаше официална вечеря в пристанището Нюпорт марина — започна тя. — Политическа вечеринка за събиране на фондове, какво друго?

— Двамата с Виктор сте посещавали много такива. — Нищо ново, но Майк щеше да я остави да започне бавно и да набере скорост до критичния момент.

— Той прекарваше повече време в събиране на фондове, отколкото в писане на закони. Такава е играта в политиката. Печели онзи, който има най-голямата военна ракла. Както и да е, това бе важен удар за партията. Семейство Уинслоу, естествено, бяха там — те спонсорираха една маса за ветерани и една за оцелели от рак на гърдата. Винаги можехме да разчитаме на родителите на Виктор да се представят добре и да доведат щедри донори. Те играеха голяма роля за успеха му. Той бе чудесен политик, но няма да се преструвам, че едното му очарование не можеше да го издигне.

Настана тишина. Тя замълча дълго.

— Тази нощ той пи повече от обикновено. — Сандра хвърли бърз поглед към Майк. — Стресът от работата, напрежението да събере фондове за следващата кампания, здравето на майка му. Имаше много неща, за които да се тревожи.

— Всеки се притеснява за работата и семейството си. Но не всички пием от това. Защо Виктор? И защо в този момент?

— Пиенето му не биеше на очи. Успя нормално да произнесе речта си.

Майк забеляза, че тя не отговори на въпроса му.

— След това — продължи Сандра — той бе напрегнат и избухлив. Помолих го да танцуваме. Той се отпусна и се пошегува. Тогава казах нещо глупаво и това го възпламени.

Интересен подбор на думите, помисли си Майк. Това го възпламени.

— Какво му каза?

— Маловажна забележка. Дори не си я спомням. Твърде настоятелно исках деца и той като че ли нямаше против тази идея. Така че споменах нещо като да се заемем по случая. Толкова много исках да имаме бебе, че вече нямах търпение. Грешката ми бе в това, че исках да го обсъдим, когато той очевидно е имал друго наум. Но онази нощ аз… аз повдигнах въпроса по начин, по който никога преди не го бях правила. Не зная, може би му дадох ултиматум, не си спомням наистина. Той… направи сцена. Беше толкова странно, толкова нетипично за него. Изостави ме на дансинга. Почувствах се абсолютно унизена. Не беше един от най-добрите ни мигове.

Сандра бутна суха съчка в средата на огъня и сини езичета обхванаха края й.

— Имаше толкова много хора. А той винаги е бил болезнено загрижен за имиджа си. Но онази нощ той беше… не зная как да се изразя… побеснял. Всички ме гледаха втренчено. Не знаех какво да правя. И си тръгнах. Възнамерявах да се прибера в къщи. — Сандра издърпа съчката от огъня и запаленият й край контрастира ярко на сгъстяващия се мрак. — Той ме последва до паркинга и… — Сандра се поколеба.

Майк изчака и не знаеше дали тя подреждаше мислите си, или се колебаеше върху някоя от проблемните си думи. Може би си въобразяваше, но усети някаква неопределена разлика в начина й на мълчание. Тежест. Пресметливост, може би.

— Той се качи с мен в колата.

— И ти му позволи.

— Бях бясна. Об-объркана. Но какво друго можех да направя? Виктор бе мой съпруг и трябваше да се прибере вкъщи. — Тя спря да събере мислите си. — Преживявам тази катастрофа десетки пъти през деня и в кошмарите си, когато заспя. Онази нощ имаше суграшица. Беше ветровито. Ветромерът на моста показваше пориви до четиридесет мили в час. С Виктор все още… спорехме в колата.

— За какво спорехте?

Сандра дълго мълча. В джобовете й той нежно стисна ръцете й. Тя го погледна и в очите й бе изписано силно отчаяние. После отмести поглед и се втренчи в огъня.

— Бурята набираше сила, а Виктор като че ли не обръщаше внимание, нито пък му пукаше, че шофирам неконцентрирано и опасно. На моста загубих контрол.

— Защо?

Тя загледа как една искра се изви нагоре от сърцевината на огъня.

— Не зная. Беше заледено. Черен лед.

Майк се опита да си представи сцената — крещяха ли си? Виктор посегнал ли й е? Божичко, дали я е ударил?

— Беше ли пияна?

— Не. На вечеринката бях изпила само чаша вино. Толкова. Искаш ли да видиш алкохолната ми проба за онази нощ? Има такава, уверявам те. Направиха ми всякакви възможни проби.

— Ти си опитен шофьор. Познаваш този път. Опитвам се да разбера какво е причинило политането от моста.

— Бях разсеяна от караницата, колата навлезе на хлъзгав участък по моста. Разби се право в мантинелата. — Най-накрая тя отново го погледна с измъчени очи. — Въздушната възглавница се задейства. Спомням си шума, който издаде, като фишек, след което последва силно съскане. Беше огромна и направо ме закова за седалката. Спомням си струя бял прах и нищо повече. Колата е паднала във водата, но аз нямам никакви спомени. Следващият ми спомен е как се събудих в болницата.

— Екипът на бързата медицинска помощ те е намерил на брега.

В очите й проблесна подозрение.

— Значи си написал домашното си.

— Не си спомняш как си излязла от колата.

— Лекарят, който ме прегледа, каза, че хора, които са преживяли някаква травма, често получават празни петна в паметта. Понякога истината никога не запълва празнините. Според следователя аз съм излязла от колата през стъклото и съм стигнала до брега.

— Облечена във вечерна рокля, дълго палто и високи токчета.

— Нямах обувки. А и не си спомням да съм ги сваляла. Така и не ги намериха. Но съм убедена, че това ти е известно, след като очевидно си се ровичкал по случая.

— Виктор как беше облечен?

— Със смокинг.

— Какво носеше в джобовете си?

— Стига, Малой. Това е абсурдно.

Той не обърна внимание на възмущението й и смени тактиката.

— Казвала ли си на някого, че не можеш да плуваш?

Изражението й не се промени.

— Никой не ме е питал.

— А ти не сметна за нужно да го изтъкваш.

— Говорим за ситуация с повишен адреналин и отчаяние. Хората могат да сторят невъзможното, когато става въпрос за живот и смърт.

— Дори да оцелеят в ледена вода.

— Да.

— Удивително!

— Но не и нечувано. Следователят го обясни. При дадените обстоятелства плуването не е бил изход дори за експерт. Ако си прочел докладите, ще разбереш.

— На дрехите ти е била открита кръвта на Виктор.

— Следи от нея. Предположението е, че той е бил ранен в сблъсъка, а кървавите петна не е задължително да се измият от морската вода.

— А дупките от куршуми?

— Неразгадана загадка. Н-нито Виктор, нито аз притежавахме пистолет.

Той забеляза нещо в нея. Понякога тя се запъваше с думите, когато лъжеше. През този разговор заекна два пъти. Веднъж, когато описваше караницата им, и сега, за пистолета.