Сюзън Уигс
Болезнено щастие (2)

2.

Майк Малой спря пикапа си няколко ярда преди къщата на жената, оставила адреса си на гласовата му поща. Забеляза кол за пощенска кутия, без самата кутия. Номерът на къщата бе изчезнал с нея, но видя, че доброволният пожарникарски отряд го бе нанесъл на самия път.

Старата къща на Бабкок? Сигурно имаше някаква грешка. Натисна няколко бутона на клетъчния си телефон и отново прослуша съобщението. „Имам нужда от някои ремонтни работи по къщата ми на адрес Кърлю драйв 18707. Моля обадете се на Сандра на (401) 555–4006.“

По дяволите! Това беше онази Сандра. Вдовицата на Виктор. Майк облегна ръце на волана и се загледа в старото отдалечено имение. От години знаеше тази къща, но никога не си бе давал сметка, че принадлежи на жената, която всички в Рай обичаха да мразят. Досети се какво се е случило с пощенската кутия. Местните хлапета излизаха с автомобили по неравните крайбрежни пътища и много от нощните им забавления включваха потрошаване на пощенските кутии. Самият Майк бе участвал в подобни хулиганства през тийнейджърските си години. Виктор рядко се включваше в подобни похождения — още тогава като че ли имаше вродена склонност да се опазва чист.

Обикновено избираха напосоки кутиите, които да разрушат, но Майк почувства, че тази бе разбита с особена злост.

Гражданите от родния град на Виктор Уинслоу бяха полудели от ярост.

Майк остави стария, нуждаещ се от масло двигател да работи на празни обороти докато седеше и размишляваше за слуховете и клюките, залели Рай. Макар че се бе завърнал едва от няколко седмици, до слуха му бяха достигнали десетки версии за трагедията от миналата година. Всички разкази посочваха с пръст енигматичната вдовица на Виктор.

Той се вгледа в картата на района, разгърната на седалката до него. Това бе отдалечено място, зелена точица на ръба на огромния син Атлантически океан, но очевидно не достатъчно далеч за Сандра Уинслоу, която не можеше да избегне светлините на медиите.

От години никой не бе живял в старата викторианска къща, обградена с редици от жив плет. Когато бяха малки, Майк и Виктор често идваха тук и мятаха камъни с прашките си по къщата на Бабкок, която се населяваше само през лятото. Двете момчета бяха неразделни, прекарваха летата по плажа, а зимите караха кънки по езерцето Фрог. На дванайсетгодишна възраст станаха кръвни братя в тържествена церемония, която включваше тъп скаутски нож, лагерен огън в заливчето Хорснек и напяване на латински фрази, четени от гърба на еднодоларова банкнота.

Цяла вечност бе изминала от онази звездна нощ, но той все още помнеше как вълните се издигаха с къдрави фосфорни езици, прозрачни на лунната светлина, и се плъзгаха по пясъка със съскащ ритъм, съставящ основната музика на тяхното детство.

Когато възмъжаването се натрапи като неизлечима болест, те изгубиха връзка, както често се случва с най-добрите приятели.

А сега и това.

Виктор бе мъртъв, а Майк с мъка се опитваше да възстанови отделните си части, разкъсани в яростен развод. Което, като се имаше предвид случилото се с Виктор, не бе чак толкова зле.

Едва ли бе случайност фактът, че ден след постановлението Сандра Уинслоу бе готова да похарчи пари. Познавайки Виктор, той най-вероятно притежаваше солидна полица за застраховка „Живот“.

— И какво да правя сега, Вик? — попита Майк на глас, а дъхът му замъгли прозореца на камионетката. Но той вече знаеше. Имаше нужда от тази работа.

Неотдавна Майк Малой бе на върха на бизнеса. В Нюпорт притежаваше строителна фирма, специализирана в исторически реконструкции. Но разводът срути и това, заедно с всичко друго. Сега се опитваше да се възстанови, започвайки отново от нулата, с незначителни ремонти, промяна на дизайна, всякаква дребна работа. И през ум не му бе минавало, че някога ще му се наложи да почне отначало.

По това време на годината много трудно можеше да се намери приличен проект. Някои летовници можеха да започнат ремонтни дейности по празните си вили: метеорологичните условия вземаха своята дан — събаряха керемиди, чупеха прозорци, наводняваха мазета. Един дългосрочен ангажимент би бил добре дошъл в този момент.

Той забарабани по волана, включи на скорост стария си додж и сви по алеята към къщата на Сандра Уинслоу. Мястото изглеждаше изоставено като детска играчка, забравена на дъжда. Сградата на деветнадесети век бе дървена, построена в типичния за осемдесетте години готически стил — висока и тясна със стръмно издигнат фронтонен покрив, с накъдрени по краищата челни дъски. Заострени арки оформяха прозорците, а едноетажна веранда обвиваше трите страни на първия етаж.

Дори и в това занемарено състояние постройката излъчваше фина грациозност. Това определено бе лятна вила, проектирана и разположена така, че да улавя максимално морския бриз, идващ откъм водата. Единствено каменният комин в единия край бе предвиден за зимата. Сивата облицовка на сградата не бе боядисвана от десетилетия, заключи той, а по покрива се бяха появили мъх, лишеи и отровни бръшляни. Изметнат параден вход навъсено посрещаше гостите, а перилата на малкото балконче на покрива бяха изпочупени.

Но въпреки това Майк откри едва доловимо, неподправено очарование в десена на дъските и летвите, еркерните прозорци, стръмните кръстосани фронтони, дялани на ръка преди цял век. Но подобно на къщата, първоначалната красота бе деформирана и потъмняла с времето. Кепенци, навярно функциониращи преди половин век, сега висяха изкривени на ръждивите си панти. Някои от тях бяха обраснали с люлякови храсти.

Имението бе в бедствено положение. Онези, които искаха да тикнат жената на Уинслоу зад решетките, трябваше да видят къде живее. Навярно съществуваше някакво чистилище за хората, които се измъкваха ненаказани за убийство. Навярно то изглеждаше като това място.

Но опитното му око продължи да оглежда извисяващите се линии на къщата, грациозната извита резба, драматичността на пейзажа — частен половин акър на края на дюните, с лице към най-просторната гледка, която окръгът предлагаше.

Всичко наоколо бе подивяло, а моравата бе изпотъпкана мъртва зона, обгръщаща къщата като дрипава пола. Многогодишни трендафили растяха по краищата, а някои от тях достигаха височината на първия етаж на къщата. Вятърът и студът отдавна бяха обрулили листата от преплетените храсталаци, оголвайки шипките.

Майк загаси двигателя. Когато слезе от камиона, дочу ритмични удари в близост до гаража, някогашен вагон.

Някой сечеше дърва.

Той мина зад гаража да види кой е.

Съдейки по ритъма на ударите, Майк очакваше да види някой широкоплещест мъж. Опитен. Който бе сякъл достатъчно дърва и знаеше, че няма нищо сложно в тази работа.

Отначало не позна Сандра Уинслоу. Беше я виждал само на снимки и тя определено не се обличаше по този начин за пресата. Избелели дънки и възголямо карирано ловно яке. Част от кестенявата й коса бе пристегната в рошава опашка, краката й бяха напъхани в изкривени гумени ботуши. Лицето й бе напукано от вятъра и студа.

Около нея лежаха цепеници, разхвърляни по земята като малки трупове. Забравила за всичко друго, тя продължаваше да цепи целеустремено — вдигаше брадвата високо над главата си, заравяше я в дървото, след това с експертно завъртане я измъкваше за поредния удар. По едно време спря и нададе тих вик на изненада. След което се приведе над малка полска мишка, която се шмугна на безопасно място зад купчината дърва.

Тя се протегна за следващия пън от противоположния край на купа, далеч от мишката. След което отново замахна с брадвата.

— Извинете — обади се Майк.

Сандра спря по средата на удара, обърна се към него, насочила брадвата пред гърдите си. Изглеждаше опасна — със зачервени бузи и подивели очи, изпълнени с бясна ярост.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Казвам се Майк Малой. — Той спря да провери дали името му й говореше нещо. Дали Виктор беше споменавал за него?

Вероятно не, съдейки по предпазливия израз на лицето й и следващия й въпрос.

— К… какво искате?

Красноречив въпрос и тя вероятно го знаеше. Той бе дошъл да търси работа, а попадна на жена, обвинена в убийството на Виктор Уинслоу.

Подаде й визитната си картичка.

— Аз съм строителен предприемач. Преди известно време ми оставихте съобщение.

— Нямах представа, че ще дойдете да ми отговорите на крака. — Тя стрелна поглед към къщата. — И така… Търся човек, който да свърши някои ремонтни работи.

— Мястото е съборетина.

Тя подпря брадвата на стената.

— Не чувам нищо ново. Няма нужда някакъв общ работник да ми го казва.

Общ работник. Майк не се засегна. Искаше му се нещата наистина да бяха толкова прости.

— Още не съм ви казал нищо, госпожо. — Майк не я хареса. Само след няколко минути той усети, че с нея трудно ще се разбира, че е враждебно настроена, че издига пред себе си щит от ярост и недоверие.

Напразно си губеше времето, реши Майк. Остави визитната си картичка в количката с нацепените дърва и я затисна с една цепеница.

— Ето координатите ми, ако решите, че имате нужда от мен. — Без повече да я погледне, той се обърна и се запъти към камиона.

Тъкмо щеше да се качи и да потегли — облекчен, обмислящ вече следващото бизнес обаждане, когато тя извика след него.

— Чакайте!

Майк се обърна и я видя изправена, с визитната му картичка в ръка.

— С какво точно се занимавате?

— Поправям разни неща.

— Какви неща?

— Кажете ми какво не е наред и ще го поправя.

Неизвестно защо това й се стори смешно, но не по приятен начин. Тя се засмя остро и отсечено, след това спря.

— В интерес на истината, решила съм да продам мястото.

Майк прикри изненадата си. На пазара рядко се намираха къщи като тази. Въпреки негодното й за живеене състояние, къща в Блу мун бийч бе потенциална златна мина.

— В такъв случай наистина се нуждаете от мен. Това място в никакъв случай няма да издържи на огледа. Кога решихте да го продавате?

Тя погледна гневно към останките от пощенската кутия.

— Преди около двадесет минути.

С нея не беше съвсем забавно.

Майк затвори вратата на камионетката си и каза:

— Знаете ли какво? Хайде да огледаме мястото, госпожо…? — Беше рисковано да се преструва, че не знае коя е, но реши, че ако се направи на глупав, тя няма да се държи така избухливо.

— Сандра Бабкок Уинслоу — довърши тя и мушна визитката в джоба си. Втренчи се изпитателно в лицето му, но Майк с нищо не показа, че това име му говори нещо. Отношенията му с нея щяха да бъдат чисто делови. През годините бе работил с десетки клиенти и не се чувстваше длъжен да им разказва за миналото си или за личния си живот. Ако издадеше, че е познавал Виктор, тя можеше и да го изгони.

Сандра закрачи към края на двора, където преплетени папрати и трънаци оформяха естествена граница между имението и дюните. Смазано от пагубното влияние на зимата, всичко в двора бе застинало и изгладено.

Силен вятър развя във всички посоки кестенявата коса на Сандра Уинслоу и закри отчасти изнуреното й и погълнато от мисли лице.

— Къщата е строена през 1886 година — каза тя. — Прапрадядо ми, Харолд Бабкок, я е построил като лятна вила. По едно време семейството ми имаше намерение да я реставрира.

Майк не се изненада — къщата бе истински нешлифован диамант и той си представяше как би могла да изглежда. Ключът за успеха му в Нюпорт се дължеше именно на уменията, с които работеше по историческите къщи. Имаше усета да обелва наслоените пластове време, да коригира неправилните модернизации, да изравя първоначалната идея на строителя.

Къщата в Блу мун бийч събуди в него носталгично чувство, каквото предизвикваха старите къщи — носталгия, която пробиваше през цинизма, разочарованието и бремето на годините. За момент той видя къщата на Бабкок реставрирана, красива като клипер, с разцъфтяла градина, с въжена люлка, провесена от чепато дърво, с играещи в двора деца.

Майк си напомни, че трябва да гледа на къщата в действителното й състояние — порутена, занемарена, прогнила, заразена с лошата карма на своя своенравен обитател.

И все пак…

— Е? — попита тя.

— Идеален кандидат за реставрация — отговори той, а думите му съдържаха недвусмислена истина. — Макар че е в ужасно състояние в момента, конструкцията и изработката са великолепни.

Тя отново се изсмя с онази горчива нотка.

— Въображението ви няма граници, Малой.

— Набито око — отвърна той, раздразнен от сарказма й. — Няма да ви лъжа — мястото се нуждае от ремонт, но предполагам, че основите му са здрави. Самият покрив също може да е в добро състояние, под всичкия избуял върху него растителен свят.

— Повярвайте ми, не е в добро състояние. — Тя го поведе към остъклената южна стая с изглед към безкрайното море.

Без да се замисли, Майк грабна наръч цепеници.

— Не е необходимо да го правите — отбеляза тя.

— Безплатно е — отвърна той и последва вдовицата на Виктор. Черната вдовица от Блу мун бийч — нали така я наричаше местната преса?

Тя застана пред вратата на къщата и я отвори.

— Заповядайте в моя салон — покани тя с иронична нотка в гласа си.

— Каза Паякът на Мухата — довърши той вместо нея и влезе в къщата.

Тя отметна косата от лицето си.

— О, знаете този стих? — Изглеждаше изненадана. Хората винаги се изненадваха; очакваха, че работниците са неграмотни, невежи и не знаят дори такива безсмислени стихове.

— Думите сами се оформиха — каза той.

Тя изу гумените ботуши и ги остави до вратата.

— Значи имате деца.

Той кимна. Сега фактът, че има деца, го класифицира изцяло.

— Момче и момиче.

— Много хубаво.

Чертите на лицето й се отпуснаха малко. Това бе първата проява на благост, която виждаше в нея. Тя като че ли наистина смяташе, че е хубаво, че той има деца.

Майк се зачуди защо наоколо не тичаха малки Уинслоу. Спомни си, че Виктор харесваше децата. Когато бяха в гимназията, той бе инструктор по плуване към ИМКА в Нюпорт. Всяко лято даваше уроци по плаване с яхта във Фърст Бийч.

И по-добре, че няма деца, констатира Майк. Как щеше да расте едно дете със слуховете, че майка му е убила баща му?

Той остави цепениците върху купчината до вратата.

Тя не му благодари, а посочи към един край на тавана.

— Ето това имах предвид за покрива — поясни му.

Ивици плесен бяха зацапали тавана и стената.

— Поправимо — кимна той. — Ще трябва да погледна по-отблизо.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Не съм казвала…

— Нито пък аз — прекъсна я той. — Просто оглеждам.

— Навярно имате много време на разположение.

— Да, е, сега не е разгара на сезона.

Той влезе в съседната стая: висока тясна кухня с тук-там олющен остарял линолеум; стара изподраскана чамова маса и голяма чугунена мивка. Птица от цветно стъкло бе залепена с вакуумна поставка на прозореца. Колекция магнити с образи на анимационни герои, надраскани бележки и списъци красяха вратата на бръмчащия хладилник. В стаята се долавяше лек мирис на подправки и препарат за миене на съдове.

— Шкафчетата са оригинално изработени — коментира той. — Хубави са, но не съм виждал по-лошо боядисване.

Тя прокара ръка по вратата на един от шкафовете, плътно покрити с лъскаво зелено.

— Някоя от моите пралели, струва ми се.

Тя премигна, обърна ръката си и се загледа в дланта. Цяла редица пришки, някои от които спукани, покриваха основата на пръстите й.

— Трябва да носите ръкавици, когато цепите дърва — каза той.

— Ъ-хъ.

Без да се замисли, той я хвана за китката. Тя реагира веднага и се опита да се отскубне.

— Трябва да ги почистите — каза й, поведе я към мивката и пусна студената вода. Изпитваше странно чувство, държейки в ръка крехките кости на китката й, гладката й нежна кожа. По пръстите й личаха синкави мастилени петна.

Той пъхна ръката й под струята студена вода. Вероятно щипеше, но тя дори не трепна.

— Да видим и другата ръка — подкани я тихо.

Още пришки. Накара я да изплакне и тази, а докато тя се миеше, той приготви книжни салфетки, с които да ги изсуши. Пое ръката й в своята, с дланта нагоре.

— Случайно тук да се намира аптечка?

— Не се налага спешна медицинска намеса — отвърна тя.

— Ако не покриете тези спукани пришки, могат да се инфектират.

— Както и да е.

Тя затършува в шкафчето под мивката и извади престаряла скаутска аптечка. Той порови в нея и намери навита на руло марля и лейкопласт, както и бутилка риванол, толкова стара, че капачката й бе хванала ръжда.

— Да не сте се приближили до мен с това нещо. Като малка се травмирах от него.

Той го захвърли в кошчето за отпадъци под мивката.

— И без това със сигурност вече е токсично.

Той пое ръката й, уви я с марля и я закрепи с лейкопласт така, че да не е много стегната.

Докато се занимаваше с другата, тя вдигна първата и я заразглежда от всички страни.

— Сега вече знам, че сте баща. Много добра полева превръзка — каза и сви пръстите си в юмрук. — Приличам на професионален боксьор.

Тези думи прозвучаха малко абсурдно от човек с нейните размери и той се усмихна леко.

— Следващия път, когато цепите дърва, носете ръкавици.

— Добър план.

— И от колко време живеете тук?

Тя се облегна на плота.

— По-малко от година. Но къщата винаги е била притежание на рода ни. Само дето напоследък никой нищо не е правил за нея.

Тя се отдръпна от плота и го поведе към следващата стая, голяма всекидневна с изтърбушен диван с лице към печката на дърва, поставена в средата на каменна камина. Панорамен прозорец с арка, уплътнен в долната си част с възглавнички, разкриваше зашеметяваща гледка. По лавиците около камината бяха наредени множество книги — никога не бе виждал толкова много на едно място освен в градската библиотека. Още книги се мъдреха в нишата до салона.

— Подовете скърцат — каза тя, демонстрирайки с обутите си в чорапи крака, след което отвори някаква врата и влезе. — Мазето тече. Всички прозорци хлопат, парапетът също. Бог знае в какво състояние е таванът. Там захвърлих множество кутии при преместването и оттогава не съм припарвала на тавана.

Тя тръгна нагоре и залюля парапета като клатещ се зъб. На втория етаж имаше улей за пускане на прането, дълъг коридор по дължината на къщата, баня и три спални, две от които бяха абсолютно празни, ако не се смятат провисналите отвсякъде паяжини. В третата имаше редица прозорци с изглед към морето, старо легло с табли от тъмен, надраскан орех, а на таблите бяха изобразени традиционните снопове ориз. Леглото не беше оправено, а и тя ни най-малко не се притесни. В средата на разбърканите завивки лежеше куцо плюшено мече от онези, ярките, обикновено печелени по карнавалите. По нощното шкафче бяха разпръснати в безпорядък романи с меки корици, шишенце с хапчета, тефтер и химикал. Във въздуха се носеше лек аромат на цветя — аромат на жена. Искаше му се да не го беше усетил.

Атмосферата тук приличаше на тази във временните евтини хотелски стаи. Но отново, както и по-рано в двора, той погледна през лющещите се тапети и обелената дървесина и видя една преобразена стая с легло, разположено с изглед към изгрева над морето, а по стените играеха отблясъци с цветовете на дъгата, хвърляни от призмите на прозорците.

— Ето това е — каза тя, промуши се край него и излезе от стаята.

Тя ухаеше на шампоан, морски въздух и още нещо — на самота, може би. В коридора му посочи две врати.

— Нишата за бельо и стълбите към тавана.

Той влезе да поогледа, като внимателно минаваше покрай пръснат навсякъде багаж и картонени кутии, разхвърляни без ред, някои от които носеха етикети с драсканици като на магьосник.

— Просто преместете кутиите, ако ви пречат — извика тя след него. — Покривът тече ли?

— Не мисля.

Прозорците на капандурата бяха толкова мръсни, че през тях едва се процеждаше светлина. Рамките им бяха прогнили. Той се протегна, щракна висящия на връвчица ключ и светна голата лампа. Гредите и подпорите на покрива, ръчно изработени преди век, притежаваха здравината на корабни греди. Почиствайки от пътя си паяжините, той загаси крушката и слезе долу.

Тя стоеше в приличния на пещера салон, в който нямаше почти никакви мебели, с гръб към печката, несъзнателно протегнала превързаните си ръце към топлината.

— Е? — попита тя.

— Какво смятате да правите с къщата?

— Казах ви, че възнамерявам да я продам. Което очевидно означава, че трябва да се стегне. В това й състояние никога няма да намеря купувач.

Ако имаше парите, Майк би я купил такава още на момента. Мястото толкова му допадна — стара викторианска лятна къща на плажа. Но повечето хора нямаха желание да похарчат готови пари за къща, по която има безкрайни ремонти за подобрение. А Майк нямаше парите — готови или каквито и да било други.

— И каква ви е цената? — попита тя.

Тази жена не се церемонеше, трябваше да й го признае.

— Зависи какво искате.

Тя отново се изсмя нерадостно.

— Какъв избор имам?

— Пълна историческа реставрация или само излъскване?

— Което ще ми помогне да я продам. — Тя прозвуча отегчено и леко раздразнено, но не от него.

— Значи план А — пълна историческа реставрация съгласно директивите на Националния регистър за исторически жилища.

— Какво значение има това? — попита тя.

— Пари в банката. Ще получите куп пари за реставрирана къща със сертификат за класа и ще я продадете много бързо. Това е рядко място — местоположението и самата къща. Ако нацапате малко боя, пооправите кабелите и водопровода, окастрите живия плет, освежите покрива и пода, ще мине огледа, но ще пропуснете шанса да получите сертификат от Националния регистър.

— А това какво значение има? — повтори тя с остри саркастични нотки в гласа си.

— Така ще чакате много по-дълго за подходящия купувач и ще получите много по-малко.

— Свикнала съм да получавам по-малко от очакванията си — измърмори тя.

— Значи ще го преодолеете, ако се наложи да съборим някоя стена.

— Добре тогава, така да бъде — каза тя.

Тя се вгледа в него и може би заради играта на светлината, но той усети странното чувство на съпричастност. Под язвителната външност се криеше нежност. Той видя жената, която спаси мишката зад купа дърва, която събираше магнити за хладилник и четеше книги преди да заспи. Това не бе скандалната фигура по местните новини, слаба и мрачна зад тъмните си очила, докато адвокатът й я водеше към колата. На живо тя бе напълно различна. Имаше големи очи, кафеникави, със златни петънца, излъчващи нежност в пълна противоположност на сприхавото й отношение.

От време на време бе попадал на тяхна снимка с Виктор в „Роуд Айлънд мантли“. Семейство Уинслоу бяха кралското семейство в щата и всичко край тях бе достойно за новините, дори и начинът, по който си сресваха косите. Светската хроника винаги я показваше усмихната към Виктор, може би се смееше. Тъжно чувство прониза Майк като я видя сега такава.

— Какво можете да направите за мен, господин Малой? — попита тя тихо, без следа от сарказъм.

В този въпрос се долавяха хиляди значения.

Той се поколеба, опитвайки се да отгатне какво очаква тя от тази работа — освен бизнес договор. Навярно искаше да намери смисъл в безсмисленото, макар и да знаеше, че ще е напразно. Сега той виждаше отблизо Черната вдовица от Блу мун бийч.

Първото му впечатление за нея беше ужасно, но кратката им среща убеди Майк в две неща. Първо, жената пазеше нещо дълбоко в себе си. И второ, независимо от репутацията й, тя бе най-добрата му перспектива в един слаб сезон.

Ако започнеше работа по къщата й — семейство Уинслоу, родителите на Виктор, които някога се отнасяха към него като към втори син — вероятно щяха да го сметнат за предател. Или пък нямаше. Бизнесът си е бизнес и може би щяха да са доволни, че нямаше повече да виждат снаха си. Ремонтирането на къщата й щеше да ускори процеса.

— Ще подготвя няколко оферти — каза той. — Една за пълна реставрация и една за козметични промени.

— И двете ми звучат скъпо.

— Всичко, което похарчите, ще ви се приспадне от приходите, така че за данъчните ще впишете по-малка сума.

— Добре. — Тя попипа превръзката на ръката си и го стрелна с очите си с цвят на шоколад. — Направете го. Бих искала да видя офертата ви.

— Ще бъде готова след няколко дни — обеща той.

— Хубаво.

Тя се приближи към бюро с лаптоп върху него, принтер и топове хартия. Майк вдигна една снимка в рамка, на която тя като малко момиченце със загорели от слънцето боси крака седеше на люлка на някаква веранда, а до нея бяха застанали мъж и жена. По огретите от слънцето дюни отзад Майк се досети, че снимката е правена в Блу мун бийч.

— Това вашите ли са? — попита той.

— Да. — Не се впусна в подробности.

Изглеждаха обикновени, неизпъкващи с нищо и мили. Никога не знаеш какво ще излезе от децата ти, помисли си той.

— За офертата може да ми звъните по всяко време — каза тя. — Аз обикновено съм… вкъщи.

Тя бе близо до него и Майк усети още един полъх от онзи аромат на жена, отчасти парфюм, отчасти химия. Невидима искра проблесна между тях, а Майк се опита да прогони усещането. Не и тя, каза си той. Не и тя!

В това отношение той имаше достатъчно случаи, когато отегчени млади съпруги, оставени сами от богатите си мъже от Нюпорт, му се натискаха в летните вили. Но интересът винаги е бил еднопосочен, тъй като той винаги се придържаше само към работата си. Въпреки това той неволно си представи разхвърляното легло на горния етаж, а и много добре знаеше, че Сандра Уинслоу живее тук съвсем сама, по-скоро самотна, отколкото отегчена. И независимо от миналото й, сега тя не бе ничия съпруга.