Сюзън Уигс
Болезнено щастие (13)

13.

Дневник

Десети януари, четвъртък

Десет синонима на отчаян:

7. Безнадежден.

8. Покрусен.

9. Нещастен.

Няколко часа след като й връчиха призовката, Сандра седеше, потънала в спомени за онзи момент, когато се събуди в болничното отделение след катастрофата. Знаеше, че е ранена, но вцепеняващ шок я обгръщаше като мека възглавница и възпираше болката — поне за известно време. Обаче постепенно възглавницата спадна и не остана нищо освен силна болка. Милтън я бе предупредил да очаква подобен развой на събитията и в известна степен Сандра се беше настроила, но никаква подготовка не можеше да й попречи да почувства острите копия на предателството и недоверието.

Чудеше се дали би трябвало — би могла — да реагира по различен начин на ситуацията. Всичко се бе случило изключително бързо. Тя бе отстъпила крачка назад от вратата, скръстила ръце пред гърдите си, но пликът така или иначе бе пъхнат в ръцете й. Не си спомняше думите на служителя, имаше смътна представа за собствения си скован отговор, но няколко минути по-късно Сандра държеше документите, подпряла глава на входната врата, докато отвън Къртни Проктър показваше на Майк Малой до какви размери може да се разпростре гневът й.

Призовката стоеше недокосната до масичката в коридора. Всеки път, когато минаваше покрай него, Сандра се пазеше като от прокажена плът.

Предизвикване на смърт. Родителите на Виктор я съдеха, че е убила сина им. Загуба на обществено положение, компания, грижи, утеха… Нанасяне на емоционална разруха поради нехайност…

Причинените щети се лееха като молитва с второкласни бели стихове.

Разчитайки на усъвършенствания си талант да избягва всичко, Сандра се оттегли в кабинета, затвори дневника и прочете отново последната глава от книгата си, намирайки спасение в нейния измислен свят, далеч по-гостоприемен от истинския. Разказът бе убежище, място, в което тя можеше да подреди нещата по благоприятен начин. Прости дарове, роман за загуба и изкупление, най-сетне бе довършен. Шарлот, главната героиня, бе приела невъзвратимия процес на старческо слабоумие на баба си и внучката се бе наела да се грижи за старата жена — покъртителна размяна на ролите, написана от Сандра със сълзи на очи. С приемането идваше и изцелението, подобно слънчев лъч през зимен ден. Сандра се замисли за съвета на приятелката си Барб дали да не позволи на Шарлот да си вземе паленце, а защо не и басет, но не можа да си го наложи. Простите дарове, които имаше предвид в заглавието, бяха много по-съществени и задълбочени.

Сандра си имаше ритуал за отпразнуване на мига, в който последната чернова се разпечаташе на принтера й. Двамата с Виктор отваряха бутилка шампанско, нещо, което си позволяваха само за специални случаи. Замаяна след чаша и половина, тя обикновено се заливаше от смях, цитираше благодарствената си реч за престижната награда „Ади“ и имитираше шеговито начина, по който Виктор се обръщаше към дъщерите на американската революция.

А сега не знаеше какво да прави. Как щеше да завърши роман, когато Виктор го няма?

— Имате ли морски тел? — провикна се Фил Даунинг, работникът, който през по-голямата част от деня чукаше по стените в мазето.

Сандра отнесено се приближи до стълбите.

— Какъв тел?

— Морски. Розов препарат в бяла опаковка, за отстраняване на ръжда.

— О, възможно е. Проверете в гаража.

Когато беше малка, дядо й обикновено прекарваше цялото лято в стария сайвант, миришещ на моторно масло и инсектициди, и се отдаваше лениво на бездънната си страст да разглобява малки мотори. Поправянето на косачката осмисляше живота на стария мъж, който бе починал така тихо, докато Сандра учеше в колежа, че тя не знаеше как да скърби за него. Той й бе завещал лятната къща — сега Сандра се чудеше дали това действие не бе проява на новопоявилото му се чувство за хумор.

— Изберете си оттам каквото ви хареса — обърна се тя към Фил, който в този момент минаваше покрай нея. — Но имайте предвид, че някои от нещата в гаража са от половин век.

— Благодаря! Ще погледна.

Фил затрополи нагоре по стълбите, а окачените по жилетката му гаечни ключове и волтметри задрънчаха. Беше от ония хора, които не искаха да привличат вниманието — затворен в себе си, той наблюдаваше света със стаена в очите си умора и мъдрост, а проблемите бяха белязали ъгълчетата на устата му с бръчки. Сандра долавяше някакво притворство и не му се доверяваше особено, но Фил работеше тихо и усърдно по къщата и за разлика от Майк Малой не я разсейваше.

С Малой нещата стояха съвсем различно. Сандра го виждаше в предния коридор, качил се до средата на стълбата, проверяващ касата на полукръглото прозорче над вратата. Слънчевата светлина в късния следобед струеше върху дългото му тяло, тъмната му коса, мускулестите му мишци. Имаше плосък корем и тесен ханш като на атлет, макар да не създаваше впечатление за тип, който прекарва с часове във фитнес залата. Лицето му не притежаваше и следа от класическа изтънченост — такова лице можеше по-скоро да се види в бойни филми, или по каталози за планинска екипировка.

Но привличането не бе само физическо. Под грубата външност тя бе доловила изненадваща и светла човечност: личеше си в отношението му към децата, а и в реакцията му след като видя оригиналните планове на къщата. И може би, само може би, когато се бе погрижил за пришките на ръцете й в първия ден, когато се видяха.

Или пък не, казваше си тя. Навярно намираше несъществуващи качества в мъж, който просто възнамеряваше да реставрира къщата й. Но дори и така, Сандра непрекъснато мислеше за начина, по който Майк гледаше децата си — с любов, гордост и несигурност. Или пък за начина, по който се отнесе някъде далече, докато разглеждаше старинния документ. Или за начина, по който я докосна, с нежност, от която Сандра едва не се разплака, защото й напомни колко отдавна не я бе докосвал мъж.

Тя вдигна ръкописа и пристегна страниците с ластик. Взе един голям плик и надписа с маркер адреса на агента си. Сандра не беше суеверна, но й се стори не особено редно просто да напъха двеста осемдесет и четирите разпечатани страници в плика и да го изпрати без да си помисли нищо. В крайна сметка това бе Шарлот. Шарлот, която живееше във въображението й повече от година и бе част от Сандра от още по-отдавна.

Макар и измислен образ, Шарлот й даваше мощна сила. С гъстата си коса и недоумяващи очи тя бе присъствала на цялата трагедия с Виктор. Помагаше й да не се отдаде на отчаянието дори и в най-черните й дни. На страниците на книгата Шарлот водеше слънчев живот, далеч по-благороден от живота в действителността.

Ето защо Сандра я обичаше по странен, абстрактен начин. Тя импулсивно вдигна купчината страници и притисна устни към тях.

В същия миг през вратата влезе Майк Малой със стълба в ръцете. На лицето му се изписа странно изражение, докато оставяше настрана стълбата.

Сандра се вцепени.

— Знам, че изглежда смахнато.

— Виждал съм и по-смахнати неща.

— Тъкмо щях да изпращам ръкописа от книгата — обясни Сандра, борейки се с плика.

Без да бърза, Майк го взе от ръцете й и го разтвори, за да може тя да напъха страниците.

— Каква книга?

— Пиша романи за деца.

— Така ли?

От близостта му Сандра се почувства неспокойна, но в същото време копнееше за тази близост. Усети изключително ясно топлината на тялото му, аромата му, начина, по който износената му дънкова риза падаше върху раменете му. Дори чуваше дишането му, което само по себе си не бе кой знае какво, но кога за последно бе стояла толкова близо до някого, та да чува дишането му? Но имаше и нещо друго. Разтърсващото чувство, което обхващаше една жена, когато безпогрешно усетеше, че мъжът иска да я докосне. Макар че бе неопитна в това отношение, Сандра веднага разпозна чувството.

Тя развълнувано затършува за телбод в чекмеджето.

— В колежа учих есеистика и първата си книга публикувах под моминското си име преди няколко години.

— Ето това е постижение. Наистина — каза той. — Чудя се дали децата ми са чели някоя от книгите ви.

— Мери Маргарет може би. Те са предназначени за нейната възрастова група.

— Тя непрекъснато чете. Винаги носи купища книги от библиотеката. — Майк й подаде плика и ръката му леко докосна нейната. От това случайно докосване в нея избухна цял вулкан от топлина.

Тя се усмихна нервно и отстъпи крачка назад.

— От моя тип деца.

С три бързи движения Сандра защипа с телбод затворения плик, като през цялото време крадешком поглеждаше към Майк. Толкова отдавна не бе водила обикновен, личен разговор с някого. Но и други неща я привличаха и очароваха — небрежният начин, по който подпъхваше палец в колана на дънките си. Изгарящият му поглед, който се задържаше върху нея няколко секунди по-дълго и от който сърцето й се разтуптяваше.

Той не правеше нищо, за да привлече внимание върху себе си, но в негово присъствие всяка секунда нервите й се изопваха. И противно на логиката и очакванията, тя се улавяше, че мисли за формата на устните му и си представяше как се долепват до нейните, как ръцете му я галят така, както никой не я бе галил откакто… е, може би никога.

— Значи винаги сте била писателка? — попита той.

— Още откакто пораснах достатъчно, за да държа молив. Никога не съм искала да стана нещо друго. — Тя се поколеба и се престори, че проверява адреса на плика. — Исках да ви благодаря за онова, което направихте днес. Онова с новинарския екип.

Майк нагласи стълбата под отвора за каратавана и отметна глава назад, за да вижда по-добре.

— Чисто и просто инцидент.

Сандра си представи струята вода, която събори сателитната чиния. След това погледна ръцете на Малой. Бяха широки и силни, не приличаха на ръце на мъж, който допуска инциденти.

— Дори и да е така, вие ми спестихте водещото място в местните новини. — Как й се искаше да беше й спестил и получаването на призовката.

Майк се изкатери до средата на стълбата.

— Те така или иначе пак ще съобщят за случая.

— Но няма да има картина, по повод на която хората да се лигавят.

— Това ли правят? — Той вдигна с ръка капака на отвора. — Лигавят ли се?

— Поне така го чувствам.

Сандра неволно потръпна при представата за дългия плик в ръцете на служителя с черни ръкавици. Започна да й се гади, сякаш тялото й отхвърляше онова, което умът й знаеше, че е истина.

— Добре ли сте? — попита Малой, смръщил чело и загледан в нея.

— Не мога да повярвам, че наистина го правят. Не мога да повярвам, че ме съдят. Тези хора, за чиито син се омъжих.

Майк провлече крака по стълбата.

— Тежка раздяла.

Какво очакваше тя от него? Той бе дърводелец, а не Сър Галахад.

— Трябва да пусна това по пощата — извини се тя.

— Добре.

Майк се изкачи още по-високо и от него се виждаше само долната част на тялото му.

Тя се втренчи в избелелите му дънки Ливайс, в работните му ботуши с дебела подметка. Мислеше си за големите, четвъртити ръце и рунтавата тъмна коса, която имаше нужда от подстрижка, но най-вероятно нямаше скоро да я получи. И се изчерви от силната, неправомерна топлина, която се разгоря в нея.

Всеки път, когато улавяше, че мислите й се насочват към това забранено място, Сандра се опитваше да ги вкара отново в правия път — да се съсредоточи върху практически неща, а не върху невъзможни фантазии. Но не можеше да го отрече — имаше нужда от топлина, връзка, независимо колко уроци получаваше от живота, че ще трябва да мине без тези неща. Но все по-често и по-често тя мислеше именно за това в мигове, когато би трябвало да мисли за друго. Каква изключителна ирония виждаше във факта да си представя нещо толкова живо и да знае, че е недостижимо за нея.

Сандра грабна призовката и изтича навън, решена да шофира чак до Нюпорт, за да пусне пратката си. Каза си, че го прави, защото трябва да се срещне с адвоката си, но истинската причина бе, че местната поща се обслужваше от един от енориашите на Роналд, който познаваше Виктор още от малък.

Рай беше пълен с тях — хора, които познаваха Виктор. Всички го помнеха като надарено, златокосо момче, с пригладена прическа и скаутска униформа; организатор на ежегодните игри, застанал горд и висок да получи оказаната чест от Ротъри клуб, или пък широко усмихнат за фотоапарата пред табелката Добре дошли в Рай, която заявяваше: Дом на Виктор Уинслоу, щатски шампион по борба, 1982 година.

Целият град винаги е притежавал частичка от неговия триумф. Хората се чувстваха така, сякаш това им даваше специален достъп до него. На всички им се струваше напълно естествено, че след като се отличи в училище Кенеди в Харвард, Виктор Уинслоу щеше да се върне у дома и да заеме обществена служба.

За да бъде избран от хората, които твърдяха, че го познават, които го обичаха, които жалееха за него.

Всички, дори и онези, които не познаваха Виктор лично, се чувстваха унизени от смъртта му и обидени от факта, че тя бе оцеляла.

Дланите й се изпотиха, когато се качи на високия, извит като дъга мост, свързващ Конаникът айлънд с континенталната част. Той като че ли нямаше край — мъчително дълъг, издигащ се в средата на зашеметяваща височина над тъмносивите води на залив Нарагансет. Стомахът й започна да се бунтува и да й се повдига. Сандра направи усилие да задържи погледа си напред, стисна зъби и започна бавно да брои, непрекъснато повтаряйки си, че ще успее да стигне до края. И най-накрая го стигна, преследвана от кошмарни спомени. Ослепителната светлина от фарове, отразени в огледалото за обратно виждане — следяха ги. Предметите в огледалото може да са по-близо, отколкото ви се струва…

Писъкът на Виктор, а после и нейният. Мирисът на намокрен от дъжда асфалт. Черната суграшица, сипеща се върху стъклото. Проблясъкът на метал в ръката му. Свистенето на гумите, когато Сандра натисна спирачката. Спомни си мисълта, че не може да е пистолет. Виктор сам бе написал най-новия закон на щата за контрол на оръжието. Никога не би притежавал пистолет.

Все още усещаше сблъсъка на колата в перилата на моста, разкъсването им, последвано от мощната експлозия на въздушната възглавница, която я притисна с все сила към седалката.

Дишай, каза си Сандра и спря да брои, когато приближи края на моста. Просто дишай. Но на другия край на Конаникът имаше друг мост, който водеше към Нюпорт в Аквиднек айлънд, няколко мили по-нататък.

Винаги имаше още един мост, който трябваше да се прекоси. Тя отново се впусна в това изпитание и си наложи да изпразни съзнанието си, да отброява с устни, да спре безмълвния вик на нервите си, докато се появи сивият стоманен морски двор на западната страна на острова. Тя се обърна предпазливо надясно към града, красив като картичка дори и в средата на зимата. Направени преди векове, калдъръмени улички и сгради се бяха скупчили около древното пристанище, опразнено от лятната тълпа.

След като се отби в пощата, Сандра намери място за паркиране на улица Темза пред сградата на адвоката си. Двамата с Виктор обичаха да идват в Нюпорт, с неговия измит от дъждовете калдъръмен пазар, уютните му ресторанти, оживения нощен живот и хилядите магазини. Малките художествени галерии и галериите за ръчно изработени изделия близо до Банистър Уорф дори предлагаха неговите улавящи слънчевите лъчи украшения от цветно стъкло — естествено, всички приходи отиваха за благотворителност. Притежателят на галерията твърдеше, че са най-продаваните — сякаш всеки искаше да притежава малко парченце от Виктор Уинслоу, па било то и начупено късче цветно стъкло.

Сандра грабна призовката и свързаните с нея документи и влезе забързано в сградата. Тя датираше от 1741 година, тясна, изградена в колониален стил, отличаваща се с чистите си червени тухли, прозорци с бели рамки и ограда от ковано желязо, ограждаща изключително дисциплинирана колекция от цветни лехи.

Пое дълбоко дъх и влезе в приемната. До този момент служителите, естествено, вече я познаваха.

— Добър ден, госпожо Уинслоу! — поздрави рецепционистката. — Можете веднага да се качвате. Ще съобщя на господин Банкс, че сте тук.

— Благодаря!

Сандра се изкачи по стълбите, минавайки покрай посредствените портрети на основателите на фирмата — Клагет, Банкс, Сандерс и Лефковиц. Тя, естествено, ги познаваше чрез Виктор. Сандра познаваше много адвокати чрез Виктор.

Скоро след катастрофата служител от кабинета на медицинския следовател я бе посъветвал да си наеме адвокат. Отначало Сандра се противеше, приемайки тази мярка като признание за вина. Беше толкова наивна, че не сметна за нужно да има адвокат по време на разследването за смъртта. Спомни си как седеше в леглото в болничната стая, а притъпеният й от шока мозък едва осъзнаваше образите по телевизора — хеликоптери и лодки, скупчени в залива, тегленето на мрежите, спасители в спасителни костюми, които се гмуркаха в отчаян опит да открият Виктор. Измъкната от тинестите дълбини, колата изглеждаше противна, едва се разпознаваше — смъртен капан. Докато гледаше, Сандра имаше проблеми с дишането, дори с говоренето, но не заради раните си, а защото надеждата и ужасът я задавяха.

След цял ден търсене надеждите на Сандра бавно се задушиха. Спасение се замени от намиране. Температурата на водата бе десет градуса и в нея можеше да се оцелее за не повече от тринадесет минути, а може би и по-малко.

По телевизията съобщиха, че екипът, изследващ повредите по моста, открил нещо неочаквано — куршум, загнезден в стоманения водорез в основата на мостовата подпора. Не толкова необичаен факт, като се имат предвид привичките на хулиганите и учениците в наши дни. Но нямаше нищо обикновено в дупката на колата на високопоставен народен представител, ангажиран изцяло с контрола върху оръжията.

В мига, в който разбра за това откритие, Сандра веднага се запъти към гардероба на болничната си стая, облече дрехите, които майка й бе донесла, и излезе въпреки възраженията на персонала на местната болница, които звучаха като ехо в ушите й. Хвана едно такси и слезе пред фирмата. Настояваше да се срещне с Банкс, защото той, както веднъж Виктор й бе споменал насаме, бил хитра лисица. Притежавал таланта да измъкне от капана дори очевидния престъпник, без да има абсолютно никаква връзка с вината или невинността на подсъдимия. При Милтън Банкс не ставаше въпрос дори за пари, макар че обичаше да иска солидни суми. Правеше го заради играта, манипулирането на разпоредбите, словесните трикове и парадоксите на логиката, които разбиваха на пух и прах доказателствата.

 

 

Първите му думи към нея бяха: Не ми казвай и дума повече от онова, за което те питам. Не ми казвай, че си невинна — всички са невинни. Просто отговаряй на въпросите, които ти задавам, с кратки и ясни отговори и аз ще се погрижа за останалото.

Така и стори. Сандра му бе благодарна. Последното нещо, което й се искаше, бе да я принудят да се изпусне за неща, които никога не трябваше да научава, неща, които искаше да забрави, дори и сега. Разпитваха я безброй пъти, а след последния тест с детектора на лъжата медицинският следовател заключи, че Виктор е загинал в ужасна катастрофа. В крайна сметка не й се наложи да прибягва до защита. Но сега щеше да й се наложи.

Почука веднъж на вратата на кабинета и влезе. Той я очакваше, седнал на педантично чистото си бюро. Милтън Банкс абсолютно никога не изглеждаше зает или разтревожен. Той й напомняше на гущер, припичащ се на някой камък. И изведнъж, с бързо и смъртоносно движение, по-бързо и от мигване на око, той нападаше — изстрелващ се език на гущер, улучващ безпогрешно злочестата муха.

Това представляваше Милтън. Плешив, на средна възраст, шкембест, хитроок гущер. Със същите морални устои.

Джойс, фризьорката на Сандра, го бе видяла веднъж и го бе обявила за невероятно сексапилен. Сандра си помисли, че се шегува — в началото. Но после, когато опозна Милтън, тя осъзна, че точно това негово спокойствие, увереността му и излъчващата се от него власт оказваха магическо влияние върху определени жени.

Но не и върху Сандра. В най-добрия случай тя го намираше за отблъскващ като изящна творба, която не я интересуваше. В най-лошия случай той я плашеше.

Той стана от мястото си да се ръкуват и тъй като я познаваше достатъчно добре, не я прегърна. Това бе още едно качество на Милтън. Той разбираше хората и можеше да ги разгадае само от една среща. Понякога на Сандра й се струваше, че знае дори тайните, които тя пази дълбоко в себе си. Но Милтън не проявяваше любопитство.

Сандра захвърли дебелия плик на бюрото му.

— Ето го, донесено на ръка.

Той й се усмихна иронично.

— Това го очаквахме.

Тя му разказа накратко за новинарския микробус, който бе дошъл да заснеме всичко, и как един работник го повредил.

Той се разсмя одобрително. Милтън обикновено предпочиташе заобиколните методи, но от време на време изразяваше силно възхищение от прекия подход. След това погледна връчените документи и бледите му ръце с маникюр се плъзнаха надолу по дългите страници, сякаш искаха да погълнат смисъла.

— Граждански иск. Оплакват се, че поради безразсъдно шофиране си причинила смъртта на сина им Виктор.

— Това е лудост!

— Ето в какво е красотата. Не е необходимо гражданският иск непременно да има смисъл. Дори доказателствата не са на равна нога с тези в криминалния процес — съдът изисква преобладаване на доказателствата, или това са петдесет и един процента, сравнени с отвъд разумните съмнения при криминалните случаи.

— Но това беше катастрофа! Защо не могат да го разберат? Защо не могат да го приемат? За смъртта на Виктор съм отговорна толкова, колкото за времето.

Милтън не отговори.

— И какво ще стане сега?

— Искат обезщетение.

— Пари.

— Да. Старата история, че нищо не може да компенсира загубата на скъпоценния ни син, така че една тлъста сума ще трябва да ни задоволи донякъде.

— Божичко! Досега трябваше да съм ти свикнала, но не съм — въздъхна Сандра.

Той дори не се обиди.

— Добре. Виж сега. Ето какво трябва да разбереш още в този момент. Става въпрос за граждански процес. Няма да те опандизят, независимо от постановлението — не че ще им позволя да стигнат до там. Но ако все пак се стигне, цената на живота на Виктор ще се решава от арбитраж или от олекотената съвест на безпристрастни съдебни заседатели.

Сандра затвори очи и усети парещи сълзи. Колко струва един живот? Живот като този на Виктор Уинслоу? Каква беше стойността на неговата специална усмивка, цената на скритата му болка, общата сума на сложното му сърце?

— Добре ли си?

Тя отвори очи и се насили да се съсредоточи.

— Процесът ще се стреми към цялото му имущество, което е притежавал преди смъртта си…

— Това включва ли дълговете му за кампанията? — попита тя. — С удоволствие ще ги предам.

— … както и компенсация за нематериалните фактори — радост от живота, принос към обществото и други подобни глупости. Също така ще ти наредят да се откажеш от претенциите си към застрахователната полица. Но всичко е фасулска работа, бейби. Защото макар и доказателствата да не са на равна нога с тези в криминалния процес, нищо няма да успеят да докажат.

Сандра ненавиждаше да й казва бейби.

— Колко дълго? — попита тя.

Той сви рамене и прелисти страниците с палец.

— Имаме двадесет дни за отговор. Ищците ще имат нужда от доста време за своите разкрития, но няма да разкрият никаква измама, нали? — Милтън не й даде възможност да отговори. Не искаше да знае. — Няма да се стигне до процес — няма да го позволя. Но като имаме предвид, че това са Уинслоу, вероятно е делото да се разгледа съвсем скоро. Моят съвет? Не мърдай от тук. Върши си делата. И не се притеснявай. За останалото ще се погрижа аз. Ще поддържам връзка с теб.

Сандра кимна, докато той диктуваше на касетофона на бюрото си инструкции за секретарката. Когато свърши, тя стисна подлакътниците на стола и се приготви да тръгва.

— Родителите ми ще се развеждат — изтърси тя, изненадвайки себе си много повече, отколкото Милтън.

— Какво каза?

— Женени са от тридесет и шест години, а сега ще се развеждат.

— Не думай!

Сандра постави ръце в скута си и продължи.

— Знам, че този проблем не е твой. Просто трябваше да го споделя с някого, защото ме притеснява.

— Да не би да ти приличам на състрадателна леличка? — попита Милтън.

— Не, аз просто…

— Наеми си аналитик, скъпа. Аз не съм подходящ за това. Не ти трябва моето мнение за раздялата на вашите. — Той ги познаваше бегло. Един от асистентите му ги бе интервюирал по време на разследването на смъртта. — Не искаш да ти кажа, че това се случва много по-често, отколкото си мислиш. Двама души, които са заедно от началото на света, в един прекрасен ден се събуждат и решават да сложат край. Чудо голямо! Навярно на мъжа и през ум не му е минавало да се разделят, докато е ходел на работа, но после се пенсионира, а жената все още продължава да готви, да чисти и си казва: хей, ами аз? Къде е моето пенсиониране? А тъпанарят не чатка и тя си тръгва.

— Чувствителността ти е забележителна! — каза Сандра.

— Не ми плащаш да съм чувствителен.

Сандра помълча няколко минути.

— Поправям къщата.

— За да я продадеш?

— Да.

— Помисли си как ще се възприеме това.

— Искаш да кажеш, дали ще ме сметнат за виновна, защото не искам да живея сред хора, които мислят, че съм убила мъжа си?

— Така ли ще сметнат?

— Не знам.

— Имаш ли купувач?

— Не. Къщата се нуждае от много ремонти преди дори да успея да я обявя за продан в някое бюро.

— Значи онзи общ работник — каза той, като събра две и две. — Мъжът, който съборил сателитната чиния…

— Наех го да оправи нещата.

Милтън се усмихна.

— Скъпа, за това си наела мен.