Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passing Through Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Сюзън Уигс

Заглавие: Болезнено щастие

Преводач: Есин Халид

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД

Редактор: Любен Любенов

Художник: Станислав Колев

ISBN: 954-701-167-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1490

История

  1. — Добавяне

15.

Дневник

Първи февруари, петък

Десет места, на които бих предпочела да бъда:

1. В музей на Роден и да гледам „Целувката“.

2. На круиз с майка ми.

3. В прегръдките на Майк Малой…

Сандра припряно задраска номер три и продължи да драска, докато мастилото протече по листа. Тя в действителност трябваше да работи по поправките на романа си и ремонтните дейности по къщата не бяха оправдание да спира. Обикновено търсеше абсолютна изолация, когато довършваше корекциите. След смъртта на Виктор откри утеха в самотното бумтене и съскане на прибоя и в безплътния вой на зимния вятър. Суровите стихии я предпазваха от останалия свят и я караха да се чувства откъсната, отделена от другите, така че можеше да се съсредоточи върху писането.

Но в последно време не можеше да намери изолация в къщата; тя бе заменена от хаоса, който Малой и екипът му създаваха. Освен Фил Даунинг Майк бе домъкнал още двама, високи и широкоплещести, които толкова си приличаха, че тя изобщо не можеше да запомни имената им и мислеше за тях като за Драган и Петкан. Даунинг всъщност бе полезен и в нещо друго — бе поправил стария й лаптоп, който тя отдавна бе отписала като непоправим. Сандра го бе подарила на Фил, но сега се зачуди дали не би трябвало да го задържи, да го вземе и да се изнесе на някое тихо местенце, където да чува мислите си.

Напоследък атмосферата в старата къща бе заредена с енергия — оживена и продуктивна. Ушите й звънтяха от промишления ритъм на триони и въздушни чукове. Къщата миришеше на прясна дървесина, маслени бои, мокър хоросан — сякаш отново се бе съживила. Мръсното, но изключително дружелюбно куче на Малой бе свикнало да спи на старо тъкано чердже пред желязната печка и въпреки размера му то като че ли заемаше цялата стая.

Воят на инструментите удавяше мислите й и се присмиваше на опитите й да изтъче пашкул от непроницаемост около себе си. Тя копнееше за такава непроницаемост, която я предпазваше от скръбта, съжаленията и объркаността.

Присъствието на Малой промени всичко. Обезпокоявана от шума и дейностите, тя се отдаде на тревоги за предстоящия съдебен процес, напускането на Блу мун бийч, раздялата на родителите й. Улавяше се, че мисли отново и отново за миналото си с Виктор. При което се появяваше гневът — как можеше да е толкова глупава? — и в крайна сметка мислите й отново се връщаха към съдопроизводството, при което я обливаше поредната тревожна вълна.

Започваше да ненавижда вмешателството на Малой. Не ставаше въпрос само за навика му да застава сутрин на брега и търпеливо, отново и отново, да хвърля пръчка за Зеке. Не беше дори и този пронизващ втренчен поглед, нито пък начинът, по който се навеждаше над масата, за да погледне плана на къщата, приведеното му тяло толкова близо до нейното, че го чувстваше като дълга и тиха милувка.

Заобиколена от кипяща дейност, тя се опита да потъне в странната музика на шума по строителството и да се задълбочи в книгата. Прегледа уводната страница, но в средата на първия параграф подскочи от поредицата удари с чук, които се разнесоха от горния етаж. Вбесена, тя тласна стола си назад от бюрото и затрополи нагоре по стълбите.

Малой стоеше в средата на спалнята й, а внушителното му присъствие контрастираше със завивките и мебелите й, изработени като че ли за къщичка за кукли. Бял прах покриваше бейзболната му шапка и подаващите се по краищата черни къдрици и за миг тя си го представи остарял, но все още умопобъркващо красив като Шон Конъри. Този образ още повече подсили ненавистта й — не искаше да мисли как той остарява; не искаше изобщо да мисли за него.

Качен на стълбата, той държеше в едната си ръка чук, а в другата дълъг железен лост за разбиване, който използваше за да изкърти напуканата мазилка, под която имаше някакъв теч. Когато я видя, Майк прибра чука и смъкна защитните очила.

— Трябва ли ви нещо?

Сандра се почувства глупаво, кипнала от гняв, което още повече я вбеси.

— Малко тишина и спокойствие няма да са ми излишни — отвърна тя.

Той се разсмя без да изпита никакво съчувствие.

— Тихо ремонтиране на къща? Хей, че съм добър, добър съм, но не чак толкова.

— Опитвам се да работя и не мога да чуя мислите си.

Той сви рамене без да се чувства длъжен да се извини.

— Тръгваме си в шест.

— Но това е след шест часа. — Забележителен коментар. Какво й ставаше? Да не би зяпането на добре очертан гръден кош да нанасяше умствени увреждания?

Той слезе от стълбата. Тялото му се движеше като добре смазана машина — нямаше нищо сковано в този мъж.

— Отпуснете се. Може и да свикнете с шума. Но докато сте тук, погледнете боите за горния етаж.

Той разтвори папка с натъпкани в нея фактури, поръчки за работа и ценови листи с продукти, след което отвори на страница с бои с характерни за миналото цветове от горско синьо до наситено кремаво.

— Смятах зелено за коридора и…

Образецът бе наименуван пещерно зелено.

— Мразя зеленото.

— Това е бил предпочитаният цвят през осемдесетте години на деветнадесети век, когато са построили къщата.

— Но не е предпочитаният от мен цвят. Какво лошо има в карамеленото?

— Много е сладникаво. На мен ми харесва зеленото. Освен това, защо ви пука? Нали ще продавате къщата?

— А на вас защо ви пука? — върна му го тя.

— Защото ме наехте да извърша историческа реставрация.

— Къщата е моя преди да я продам.

— Вижте, заяждате се за разни подробности още откакто започнах работата. Просто ме интересува защо тези неща имат такова голямо значение. Влагате много енергия в къща, която възнамерявате да продадете.

Той винаги постъпваше така — винаги й напомняше, че остатъкът от живота й я гледа право в лицето. Какво щеше да прави с него? Свободата я чакаше на няколко крачки и навярно някаква част от нея не искаше да се върне обратно към нормалния живот, защото тогава трябваше отново да се научи да чувства… и да изпитва болка.

Тя настръхна и се опита да отрече, че има някакъв интерес в този проект. Дали заради факта, че принадлежеше на рода й от поколения? Сандра изгледа кръвнишки Малой — той изобщо не разбра. И двамата като че ли влагаха много в това място, макар то да не беше тяхно, та да си дават такъв зор.

— Не вие сте собственикът — изтъкна тя. И въпреки това си го представяше в къща като тази, него и децата му, и кучето му…

Сандра мушна ръце в задните си джобове и закрачи, чувствайки как той я дебне втренчено. Тъкмо това бе източникът на ненавистта й. Той, кучето му и работниците му се натрапваха и прогонваха тихата й меланхолия. Разтопяваха безчувствеността, която я бе поддържала да не се разпадне след смъртта на Виктор, и това я плашеше. Безчувствието бе нейното спасение, нейното убежище, а Малой го разбиваше с чук и длето. Той събаряше стени, променяше структурата, сменяше цветовете на миналото.

— Както и да е — проговори тя най-накрая. — Зелено да е.

Малой блокира изхода от спалнята, като постави дългата си, гола ръка на рамката на вратата.

— Наистина ли?

Тя усети мирис на пот и хоросан, и на мъж.

— Вие сте експертът.

Той се усмихна, сякаш осъзнаваше влиянието си върху нея.

— Такъв съм.

Сандра се мушна под ръката му и се върна да работи, дори успя да свърши някои неща. По обед трионите, бургиите и чуковете спряха. Благодатна тишина. Вероятно работниците щяха да си поемат дъх. След спирането на шума Сандра долови музика от напръсканото с боя радио на Малой, която се носеше отвъд алеята за коли. Сандра се почувства дребнава и гадна след размяната на реплики в спалнята и реши да развее маслиненото клонче на помирението.

Малой бе настроил радиото на станция за класическа рок музика, която излъчваше мелодии от петдесетте. Макар че по това време Сандра не се бе родила, тя се изпълни с копнеж, когато чу „Мелодия без вериги“, сякаш песента бе част от нейното минало. Тъй като Виктор бе избран в Общото събрание, повечето техни приятели бяха по-стари, много от тях с около двадесет години по-възрастни. Може би за това Сандра бе погълната от носталгична вълна, когато чу унасящата стара песен.

Зеке стана и се протегна, след което изтича през кухнята и побутна с лапа задната врата. Сандра натисна сейв[1] на компютъра си и стана, за да му отвори. Беше време за обяд, съдейки по отворения хладилник и кафявите чанти в багажника на микробуса на бояджиите. Но Малой не се хранеше. В бруления от вятъра двор той държеше в едната си ръка лопата и като че ли танцуваше с нея под жаловитите звуци на музиката.

С бейзболната си шапка, пуловера и колана с инструменти, с тромавите си, приемани на сериозно движения, той изглеждаше абсурдно и любопитно привлекателен. Тя се разсмя неволно и от сърце. Грабна якето си и излезе. Отначало Малой не я забеляза и тя го наблюдава известно време, едновременно слисана и очарована. Беше толкова хубаво отново да се усмихва.

Последва пауза в музиката и Сандра се прокашля, за да оповести присъствието си.

Той се извърна рязко, а лицето му почервеня като цвекло.

Тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Никога не съм си представяла, че имате проблеми с жените, Малой.

Той й се усмихна глуповато.

— Поне партньорката ми не се оплаква.

— Така ли прекарвате всичките си обедни почивки?

— Щях да се справям по-добре, ако беше така. — Малой подпря лопатата на пикапа си. — Обещах на една специална дама да я заведа на танци за св. Валентин.

— О, т… — Останалото заседна в гърлото й.

Сандра остана като закована на място, а той я наблюдаваше с незаинтересовано любопитство, което обаче се задълбочи до загриженост. Заекването я облада изцяло, сила, далеч по-силна от собствената й воля. Резултатът от всичките тези години на терапевтично лекуване изчезна; стресът се увеличи и тя почувства как жилките по шията й се изопнаха, изпънаха и издадоха безпомощността й. И всичко заради това, че той толкова небрежно разкри, че в живота му имаше жена. Това не би трябвало да я интересува. Тя махна неубедително с ръка и тръгна към къщата.

— Сандра!

Тя застина — за първи път се обръщаше към нея по име.

— Имах предвид Мери Маргарет.

Гърлото и диафрагмата й се отпуснаха, заекването се стопи и тя се обърна с лице към него.

— Моля?

— Ще водя Мери Маргарет на танци. Нещо, което правим в „У“ за бащи и дъщери. Така че просто изпробвах няколко стъпки, нали разбираш, за да… ами, нали видя. Много съм вързан в краката.

От него се излъчваше нещо особено, което разкриваше дълбоката обич към дъщеря му и вълнуваща уязвимост. Интересно. Малой беше експерт във всичко, което правеше. Тази несигурност бе нещо ново и странно, но на нея й хареса.

— Дъщеря ти трябва да е много развълнувана — отбеляза тя, молейки се облекчението й да не си личи.

— Да, ами, тя никога не ме е виждала да танцувам.

Танците извикаха в съзнанието й най-различни спомени на страх, срам и копнеж. О, как й се искаше да иде на танци, когато бе на годините на Мери Маргарет! Но никой никога не я покани, а за нищо на света не би отишла там сама. Щеше да е щастлива, ако баща й я бе завел на танци. На него, естествено, никога не би му хрумнало. Не си падаше по танците.

Но Виктор — Виктор обичаше да танцува. Той компенсира тази липса от по-ранните й години. Научи я на целия обществен етикет, а танците се нареждаха на едно от първите места.

Сандра се поколеба. Музиката от радиото изви в кресчендо, след което заеча и тихо спря.

— Ще са ти полезни някои показни стъпки.

— Знаеш ли такива?

Тя отново се поколеба. Сетне се запита какво нередно имаше.

— Да — отговори.

— Значи си добра танцьорка?

— Практикувах много. Бях жена на политик. — Виктор често се шегуваше, че най-добрата му стъпка е страничната. Всичките му стъпки бяха добри. Тя пристъпи по-близо до Малой. Коремът й се сви, но му се усмихна. — Готов ли си за един урок?

Майк бавно разкопча колана с инструментите. Без да откъсва поглед от очите й, го захвърли в камионетката.

— Да опитаме!

По радиото говорителят съобщаваше времето: облачно, предупреждение за лодките и малките съдове в крайбрежните райони, ветрове до двадесет мили в час. Студено.

— За сега не се притеснявай за музиката — каза тя. — Ще ти покажа стъпките. Много е просто. Трябва да направиш квадрат, като започнеш с десния крак.

Сандра застана до него и му показа.

Майк направи крачка напред.

— Добре! Сега изнеси левия си крак до десния. — Тя отново му показа стъпката. — А сега половин стъпка настрани — заедно. На другата страна. Стъпка — заедно. И назад. Виждаш ли? Всичко става за осем отброявания.

Застанали един до друг, те упражняваха известно време стъпките. Радиото засвири някаква песен, която съвпадаше с ритъма. Краката му в износените ботуши бяха огромни. Ръцете му бяха огромни. Всичко в него караше сърцето й да бие бясно.

— Почти го схвана — каза тя. — Продължавай. Не мисли за движенията на краката си.

— Звучиш като стария ми треньор по ръгби.

— Трябваше да се досетя, че си играл ръгби. Какъв беше?

— Беше толкова отдавна, че почти не си спомням.

— Обзалагам се, че си бил преден защитник.

Той не отговори и Сандра разбра, че е познала. Имаше нещо в него, нещо скромно и разсъдливо, което я подтикваше да задава най-различни въпроси.

— Къде си учил?

— УРИ. За известно време. Не завърших.

Ах, помисли си тя, улавяйки нотка на съжаление в гласа му.

— Защо?

— Не мога да се уча да танцувам и едновременно с това да разказвам историята на живота си, мадам — засмя се той, но Сандра разбра посланието. Не искаше да я пуска в тази част от живота си — в мечтите, съжаленията, пропуснатите шансове.

— Добре. Ако следващата песен става за танцуване, ще танцуваме като двойка. Същите стъпки, но аз ще те затруднявам. — Тя се намести пред него.

— Къде да си сложа ръцете?

Тя се протегна, взе лявата му ръка и я сложи на извивката на талията си.

— Ето така.

В мига, в който се докоснаха, странно усещане неочаквано я разтърси. Дланта му излъчваше толкова силна топлина, че Сандра се зачуди дали той също я усеща. Допирът на ръката му, която обгръщаше талията й, бе срамно приятен. Развълнувана, тя пое другата му ръка в своята и студените й пръсти обвиха неговите.

— Това е общата идея. Само се отпусни — позата трябва да е естествена.

— Това естествено ли е?

Въпросът му предизвика цял куп реакции, които преминаха по тялото й като верижни светкавици. Той бе висок и широкоплещест, стабилна стена, която изпълваше целия й поглед.

— Т… ти ми кажи — отговори тя и веднага прехапа устни, разтърсена от зловещото колебание в гласа си.

— О, да — отвърна Майк и я придърпа няколко сантиметра по-близо. — Естествено е.

— Хмм, може би не толкова близо. Ще ни е необходимо място за маневри.

— Така ли? — Бедрото му се докосна до нейното, а усмивката му бе леко дяволита. — С това мога да се справя.

Музиката отново се смени, този път със стар блус.

— Дотук добре — каза Сандра. Ръката му бе изненадващо груба. Ръка на работник. — А сега слушай ритъма. След това ще се придвижим заедно, като стъпиш напред с левия си крак.

Той погледна надолу.

— Не гледай в краката си! — нареди тя.

— Но…

— Знаеш къде са краката ти, Малой.

— А къде да гледам?

Сандра отново се поколеба.

— В партньорката си.

Той закова поглед в нея, а сините му като море очи се изпълниха с неизречени въпроси. Въздухът между тях като че ли се нажежи от далечен и вял тропически бриз. Сандра нямаше представа как го постигна, но той успя да я накара да почувства този поглед от глава до пети.

— Така ли? — попита той отново.

Развълнувана, тя отстъпи половин крачка назад.

— Идеята е да държиш партньорката си на разстояние, от което можеш да говориш с нея. Танцът е форма на социално общуване.

— Извинявай. Не са ни учили на тези неща в курсовете за работнически квалификации.

Сандра прехапа устни. След като беше разкрил неуспеха си в колежа, тя разбираше защо бе толкова чувствителен на тази тема.

— Не исках да прозвучи поучително.

— Но постигна чудесен резултат в това отношение.

— Искаш ли да се научиш да танцуваш, Малой?

— Искам.

Без особена причина това й се стори забавно.

— Тогава да опитаме. Направи крачка напред.

Широката му крачка едва не я събори.

— Може би половин крачка — поправи се тя и се вкопчи в него. Мишците му бяха твърди като желязо.

Той отново опита. При следващото движение напред левият му крак се стовари върху нейния десен.

Сандра изскимтя и подскочи назад.

— Внимателно, Малой. Нали не искаш да осакатиш партньорката си за цял живот.

— Няма да е зле да спрем, докато си още невредима.

Тя разтърси крака си.

— Никога не съм си представяла, че се предаваш лесно. Освен това е по-добре да правиш грешките си с мен, отколкото с Мери Маргарет. Така, сега изчакай ритъма…

Те се раздвижиха и този път се получи. Под ритъм на „Ден и нощ“ те танцуваха из бруления от вятъра двор. За тези няколко минути целият свят изглеждаше различен. Сенките се вдигнаха от мислите й и в крайна сметка спря изобщо да мисли. Усети поразителна пълнота в сърцето си, която бликаше от нуждата, отдавна погребана дълбоко в нея. О, как й липсваше това! Близост. Контакт с хора. Простото танцуване в прегръдката на мъж бе толкова хубаво, толкова нормално и в същото време болезнено и парещо, подобно на усещането, когато премръзнали пръсти се затоплят. От векове не бе стояла близо до някого.

Тя се загледа някъде над рамото му и се надяваше, че чувствата й не са изписани на лицето й.

— Мислех, че трябва да гледаш партньора си — напомни й той. Гласът му прозвуча нежно, интимно. Близо до ухото й.

Песента свърши. Тя отпусна ръце и се отскубна от него, може би прекалено бързо.

— Ето това е всичко — каза тя развълнувано. — Осем отброявания и ставаш Фред Астер.

— Сбъдване на мечтата.

— Трябва да се упражняваш. Много.

— Благодаря. Определено не искам да притеснявам Мери Маргарет.

— Мисля, че това идва с пубертета. Но точно сега тя те обожава.

Майк отново постави колана с инструменти и отвори голяма метална кутия в задната част на камионетката. Строени в боен ред обли остриета на триони със стоманени зъбци проблеснаха в кутията.

— Така ли?

— При повечето дванадесетгодишни момичета е така.

— Тя е почти на тринадесет. Значи трябва да се стягам.

Той избра едно острие и го нагласи на големия електрически трион, който работниците бяха оставили в задната част на къщата.

Сандра се почувства облекчена, когато го видя да се връща на работа — но и също малко съкрушена.

— Между другото — провикна се той през рамо. — Дадох й да прочете две от твоите книги.

Сандра почувства странно присвиване.

— Наистина ли?

— Взех ги от библиотеката. „Под повърхността“ и „Всеки следващ ден“. Трябваше да питам библиотекарката за тях. Не бяха на рафта.

Сандра се изчерви.

— Много детски книги са оспорвани в обществените библиотеки. — Тя поклати глава. — Точно тук, в Ню Инглънд, люлката на свободата.

Макар че редакторът й често се опитваше да я успокоява, като твърдеше, че е сред добра компания редом с Марк Твен, Мая Анджелу и Джуди Блум, тя мразеше мисълта, че читателите, за които бяха предназначени, нямаха пряк достъп до книгите й.

— Предполагам, че си вдигнала олелия до бога, когато си разбрала, че забраняват книгите ти — Майк зави една гайка на триона.

Сандра се загледа в ръцете му, в пръстите му.

Големи и способни, но въпреки това толкова нежни, когато я прегърна.

— Аз съм… бях съпруга на политик. Задачата ми бе да заглаждам проблемите, а не да разбунвам вълни.

— Чакай малко. Съпругът ти беше демократ. АКЛУ го издигнаха. И искаш да ми кажеш, че си е затварял очите пред цензурата на книгите на жена му, която се е извършвала под носа му?

Тя въздъхна тихо и сведе очи.

— Виктор отрано се научи да подбира битките си. Трябваше да се откаже от много неща, за да го изберат.

— Като Първата поправка?

— Няма нужда да си саркастичен. — Тя зае горчива отбранителна позиция и осъзна, че дори не беше започнала да преодолява случилото се с Виктор.

— Не съм политик — отбеляза Малой. — И все пак не мога да повярвам, че ще оставиш някаква фашистка крайна група ненаказана. Не се ли вбесяваш като знаеш, че някой цензурира работата ти?

Сандра мушна ръце в джобовете на якето си.

— Малой, в този момент от живота ми почти всичко ме вбесява. Аз също се научих да подбирам битките си. Точно в момента забраната на книгите ми не е сред тях. И, между другото, книгите ми са оспорвани от почитащи закона граждани, а не от фашисти.

Докато Сандра говореше, той измерваше и маркираше дървения материал, като на всеки няколко секунди спираше да се консултира с направената на компютър диаграма.

— Смятах, че приоритет за един писател трябва да бъде свободното слово и свободата на печата.

— Не ме разбирай погрешно, Малой. Обичам работата си. Обичам да пиша. Което означава, че трябва да се защитавам. Не искам личните ми проблеми да хвърлят сянка върху писателската ми кариера. В случай, че си забравил, тук имам малко проблеми. Последното нещо, от което се нуждая, е репортаж от УРИК за спорните ми книги. Никога ли не ти се е налагало да пренебрегнеш принципите си, за да бъдеш практичен?

— Да — отвърна той и взе чифт защитни очила. — Предполагам.

— Когато Виктор беше жив, не разгласявах за писането си поради съвсем различна причина. Писането бе моето убежище, моето безопасно и усамотено място в този обществен свят. Това ни устройваше, като балансираше неговата натоварена кариера с нещо, което бе само мое. — Тя вдигна някакъв гвоздей от алеята. — В началото се притеснявах, че книгите ми ще са окажат проблем за родителите му. Те са — Роналд и Уинифред — доста консервативни.

— И имаше ли проблеми?

Раменете й потънаха по-дълбоко в якето.

— Не. Но просто защото те никога не прочетоха нищо от мен. Гледаха на писането ми като на дребно хоби, подобно на бродирането или събирането на десертни чинии. Струва ми се, че ако покажеха по-голям интерес те щяха… — Тя се спря съвсем овреме. — Както и да е, те бяха много горди с Виктор и ме смятаха просто за негов придатък. Съпруга, не писателка.

Сандра захвърли гвоздея в казана, поставен отстрани на къщата.

— Исках книгите ми да успеят или да се провалят поради собствените им качества, а не непрекъснато да се чудя дали творбата ми е публикувана, защото хората са проявили любопитство към съпругата на Виктор Уинслоу. Не исках да ме смятат за Мерилин Квейл на детската литература. — Тя се загледа към дюните, изненадана от себе си, че говори толкова открито. — Бях писателка преди да стана съпруга на Виктор. Сега вече не съм негова съпруга, но все още съм писателка. Да ти кажа честно, това е единствената част от живота ми, която в този момент има смисъл.

— Мисля, че го разбирам — каза той.

— Мери Маргарет хареса ли книгите?

— Според мен много й харесват. Ще я попитам довечера, когато й звънна по телефона.

Той вероятно се обаждаше на децата си всяка вечер. Какво ли беше да имаш деца, а да не си до тях да ги слагаш в леглото нощем? Искаше й се да попита, но несигурността между тях я спря. Не бяха точно приятели. Просто се държаха любезно, защото бяха подписали договор.

— Тя бе доста впечатлена, когато разбра, че се е запознала с теб — коментира той.

— Аз също бях впечатлена от нея.

Сандра бе разпознала сродна душа в Мери Маргарет Малой — самотната интелигентност в очите на момичето, сериозно стиснатата й уста, наблюдателността и мълчанието. Нищо непропускащият поглед на Мери Маргарет й бе подсказал, че тя бе от онези момичета, които непрекъснато търсеха недоизказаното и не възприемаха нещата такива, каквито бяха. О, Мери Маргарет, научи се да гледаш и да виждаш това, което е, мислеше си Сандра. Ще си спестиш много болка.

— Ако има някакви въпроси по книгите, или просто иска да ми каже какво мисли, можеш отново да я доведеш. Или може да ми напише бележка.

— Това сигурно ще й хареса. — Той нареди гредата, която трябваше да се отреже, до триона. В предния двор работниците довършваха обяда си и отново се захващаха за работа. По радиото прозвуча „Стълба към небето“.

— Май е по-добре да се захващам за работа — каза Сандра. — Викни ми, ако имаш нужда от нещо.

Той си сложи защитните очила и се приведе от кръста, поставяйки една дъска пред острието на триона, преценявайки я с поглед подобно на акула, набелязала жертвата си.

— Непременно. И благодаря за урока по танци.

— Не забравяй да се упражняваш тази вечер. — Тя отстъпи крачка назад, с изненадващо нежелание да се върне в къщата. — Всяка вечер.

— Дадено.

Той й се усмихна дръзко, дръпна копчето на триона и той забоботи мощно, разнесе се миризма на гореща дървесина и дъската се разцепи на две подобно на парче масло.

Бележки

[1] Съхрани, запази (англ.) — Б.пр.