Сюзън Уигс
Болезнено щастие (3)

3.

Дневник

Пети януари, събота

Десет неща, които да свърша, преди да продам къщата:

49. Да занеса стария куфар на прадядо Бабкок в къщата на мама и татко.

50. Да се сетя за мястото в двора, където през 1972 година зарових колекцията си от монети.

51. Да проверя препоръките на Малой.

Малой. Майкъл Патрик Малой, както пишеше на визитката му. Като погледна въздългия си списък, Сандра осъзна, че името му се появява поне десетина пъти, а даже не беше го наела. Необяснимо за самата нея той непрекъснато се появяваше в съзнанието й, изникваше в мислите й.

Определено между тях нямаше нищо лично и въпреки това той силно й напомняше колко много й липсва простият контакт с хората. Той беше общ работник, а тя имаше нужда от ремонт по къщата, край на историята. В това нямаше нищо необичайно. И преди беше наемала работници, но никога не си фантазираше за водопроводчика или мъжа, който идваше да коси.

Но имаше нещо по-различно в начина, по който се появи Малой — пристигна точно в мига, когато бе обезумяла. Рицар в ръждясал пикап, запасал рулетка в калъфче на кръста си. Не й се искаше и да си помисли какво би сторила, ако точно в този миг не се бе появил той, но нямаше да е пресилено да си каже, че я беше спасил да не извърши нещо отчаяно и глупаво.

Не че за него имаше някакво значение. Той се държа изключително делово, огледа стая след стая, като си водеше записки. Само дето не приличаше на бизнесмените, които Сандра познаваше — с шапка на „Бостън ред сокс“, работни ботуши и избелели дънки. Косата му бе твърде дълга, отношението му твърде…

Внезапно почукване я накара да подскочи от мястото си, при което изтърва химикала и бележника на пода.

Погледна към вратата. Посред бял ден е, опита се да се успокои тя, а не полунощ. И все пак Сандра посегна към ръжена до печката. Закрачи към входната врата с желанието да можеше да погледне през страничното прозорче, но преди известно време някой го бе счупил с камък и сега то беше заковано.

Стисна в ръка месинговата дръжка на ръжена и задиша учестено, при което леко й се зави свят. Заплахите и безпокойствата, които бе преживяла след смъртта на Виктор, я научиха да се отнася сериозно и да се страхува от всеки шум и пукот през нощта. Или през деня.

Всичко трябва да приключи вече, искаше да изкрещи тя. Беше нещастен случай, по дяволите! Но адвокатът й я предупреди, че постановлението няма да сложи край на проблемите й. С течение на времето Сандра се научи да вярва на преценките му.

Отново се почука. По-силно и по-настоятелно. Сандра пое дълбоко въздух и открехна леко. Верижката на вратата се изпъна над тясната пролука. Когато видя кой е, краката й се стоплиха и размекнаха от облекчение. Тя забучи ръжена в поставката за чадъри, затвори вратата, махна верижката и отново отвори.

Зимният вятър замята остриета от пронизващ студ в проветривата стара къща. Отдъхнала си с облекчение, Сандра отстъпи настрана да пропусне госта си и бързо затвори вратата.

Не очакваше майка й да дойде чак от Провидънс, но някак си не се изненада като я видя.

— Влизай, мамо — каза тя. — Ела до печката, където е топло.

— Здравей, сладката ми. Донесох ти мохерен пуловер. — Тя й подаде плътна найлонова чанта.

Сандра я прегърна силно.

— Още един шедьовър на Дори Бабкок. Ще ме разглезиш.

— Не, просто плета със скоростта на вятъра. — Мохерните пуловери бяха специалитета й. Залови се с плетене при един от безкрайните й опити да откаже цигарите, но в крайна сметка се превърна в една от онези редки личности, които успяваха едновременно да плетат и да пушат. — Къде беше вчера? Наистина ми се иска да си купиш телефонен секретар. Според мен ти си единственият човек на тази планета без такъв.

Всъщност Сандра имаше секретар. Но скоро след катастрофата го прибра — веднага след като я заляха с анонимни обаждания.

— Съжалявам, мамо. Сигурно си звъняла, докато работех отвън. Цепех дърва. — Тя протегна превързаните си ръце.

— За бога! — Дори се усмихна за миг преди да смъкне шапката си, след което се наведе да откопчае същите онези пластмасови ботуши с формата на обувки, които носеше през последните тридесет и няколко години. Косата й, както винаги, бе прилежно прибрана в грижливо оформени лакирани къдри и благодарение на мис Клерол външният й вид си оставаше същия вече десетилетия и само по-дълбоко врязалите се линии по лицето й издаваха възрастта й. — И така — поде майка й, окачвайки палтото на закачалката в коридора. — Нещата вече са по-добре, нали?

— Много — отговори тя. С изключение на факта, че пощенската й кутия бе взривена и че къщата й се разпадаше, всичко бе направо цветущо. Но тя си забрани да се оплаква на майка си. През цялото това изпитание Сандра се постара да предпази родителите си от най-лошото — непрекъснатото безмилостно преследване, телефонните обаждания, шушукането и съмненията.

Господ й беше свидетел, Дори и Лу Бабкок си бяха имали достатъчно проблеми с нея, когато беше малка.

На края на бюрото бе поставена в рамка снимка на тях тримата. Сандра беше на около единадесет години. Майка й се бе привела към баща й, прегърнала ръката му, а той гледаше усмихнат към нея. Сандра държеше баща си за ръка, а на устните й играеше подобие на усмивка. Като дете Сандра не се усмихваше често.

— Ще направя чай — предложи Сандра. Тя държеше на порядките си. Когато й идваха гости, независимо дали това бе майка й или официален представител на някоя партия, тя поднасяше чай, ако беше студено, и лимонада, ако беше топло. Сандра премери пълна лъжица изсушени листа и ги постави в нащърбена тенджера, при което се замисли колко странно й се струва да върши нещо толкова нормално като правенето на чай, когато нищо вече не беше нормално. Но животът беше такъв: нищо не спираше и не увисваше във въздуха, на върха на виенското колело, за да те изчака да уредиш проблемите си. Всичко продължаваше да се върти. Всичко продължаваше хода си.

— Как са пътищата? — провикна се тя откъм кухнята.

— Заледени. Но движението не беше натоварено.

— Мамо, знаеш, че винаги се радвам да те видя. Но нямаше нужда да идваш — каза тя и внесе чайника в хола. Сандра си я представи как кара своя гранд маркиз от Провидънс по хлъзгавите пътища. — Обичам да ми идваш на гости, но не мога да очаквам да се втурваш тук всеки път, когато местните новини забиват поредния гвоздей в ковчега ми. След смъртта на Виктор се опитвам да се справям сама.

— Разбира се, че е така, скъпа.

— Най-малкото можеше да помолиш татко да те докара.

Тя вдигна големия меден чайник от котлона и наля вряла вода в тенджерата, затвори капака и остави чаят да се запари.

— И сама се справям с шофирането. Справям се чудесно.

Сандра извади захарницата и напълни глинената каничка със сметана. Постави всичко на поднос и го внесе в хола.

— Чудесно е — каза майка й и потупа дивана до себе си, отправяйки към Сандра топла усмивка.

Сандра потъна до майка си и положи глава на рамото на Дори, вдишвайки лекия, успокояващ аромат на лосион Кери, Аква Нет и цигари.

— Извинявай за конското, мамо. Наистина ти благодаря, че дойде.

Дори я потупа по коляното, след което се наведе да сипе чай в чашите им, използвайки цедката.

— Как я караш? — попита тя и се догади за отговора на собствения си въпрос. — Много си отслабнала.

— Добре съм, мамо.

С ритуална точност Сандра отмери и сипа захар и мляко в чашата си. Сирената за мъгла на фара нададе провлечен и печален тътен, от който прозорците се разтресоха.

Сандра потрепери от звука. Обърна се странично на дивана, подви крака под себе си, отпи глътка чай и каза:

— Предполагам, че си гледала новините.

Майка й продължи да гледа съсредоточено вратичката от ковано желязо на камината, а танцуващите в нея пламъци се отразяваха в очилата й.

— Какво мислиш за излъченото? — подпита я Сандра.

Дори извърна глава и погледна дъщеря си, примигвайки сякаш току-що се събуждаше от сън.

— Съжалявам? — извини се тя. — Какво каза?

Сандра се поколеба. Напоследък майка й изглеждаше малко разсеяна. Дали заради тази бъркотия с Виктор, или заради нещо друго? Вероятно слухът й се влошаваше, или пък се случваше нещо още по-страшно. При тази мисъл кръвта на Сандра се смрази, но не посмя да подхване въпроса пред майка си. Дори тутакси започваше да се отбранява, когато ставаше въпрос за медицински проблеми.

— Просто се чудех какво мислиш за новината — повтори Сандра. — Гледа новините сутринта, нали? С Къртни Проктър. Мога да се закълна, че през цялото време тя злорадстваше. Усещах го по гласа й. — Сандра прибра колене към брадичката си и ги покри с пуловера. — Как се чувстваш като майка на Черната вдовица от Блу мун бийч?

Дори доближи пръстите си едни в други и ги притисна силно. Навярно умираше за цигара.

— Тази жена е истински клоун. Цялото това новинарско предаване се основава на сензационни глупости.

— Точно затова получава и такъв висок рейтинг. Но полудявам от факта, че хората около нея й вярват.

Дори отпи замислено от чая и остави чашката.

— Когато се случи нещо толкова лошо, хората трябва да обвинят някого. В противен случай се налага да приемат, че бог може да бъде жесток. А трябва да ти е известно, че нито един от целия род Уинслоу не би допуснал такава мисъл.

В съзнанието на Сандра се появи образът на родителите на Виктор, представляващи покъртителна гледка, седнали с достойнство, докато слушаха медицинския следовател. Синът им бе официално и законно обявен за мъртъв, въпреки че не бе намерено тяло, което да оправдае заключението. Той бе починал в катастрофа — тъкмо тази част те не можеха да приемат. С хора като Виктор катастрофи не се случваха току-така.

— Ти винаги си разбирала семейство Уинслоу много по-добре от мен — отбеляза Сандра.

— Може и да е така. — Дори поглади Сандра по главата с добре познатото отпреди години движение. — Отпусни се, мила. Разследването приключи. Случилото се бе една ужасна катастрофа. Най-сетне можеш да тъгуваш за съпруга си.

Сандра облегна брадичка на присвитите си колене. Онова, от което се нуждаеше в този момент, не бе свободата да тъгува. Тя стисна здраво устни, за да не се изтърве за последния случай на вандализъм. Някой бе изписал със спрей буквите О. Дж.^[1] на стената на гаража. Въпреки че не вещаеше физическа опасност, силната злоба в тази постъпка все още я разтърсваше из основи. Изпитваше повече яд, отколкото страх. Приложи енергията на този яд за да изтърка графита, при което смъкна и голяма част от боята. Ако под тъгуване се имаше предвид това, то тя тъгуваше все по-добре и по-добре.

Сандра си наля още чай и си наложи да се успокои. Винаги бе смятала, че не съществува толкова огромен проблем, който да не може да се разреши на чаша чай с майка й. Но ето че сега се появи такъв проблем, и той беше наистина огромен. Въпреки това, сгрята от тези кратки мигове на човешка близост и чаша чай, тя задиша по-леко.

— Хей, мамо, какво ще кажеш, ако реша да продам къщата?

Майка й повдигна вежди иззад очилата.

— Смяташ да напускаш?

— Налага се да погледна фактите в очите. Сега, след като Виктор го няма, ще трябва да събера разпръснатите парчета и да си изградя някакъв живот. Някъде другаде. Някъде далеч от тук.

Майка й я загледа съсредоточено. Дали поради играта на светлината или поради нещо друго, но Сандра забеляза в лицето й нещо повече от обичайната за майка й мъдрост и състрадание. То изразяваше едновременно и тъга. Сякаш се предаваше.

— Може и да си права, скъпа. Баба ти и дядо ти оставиха къщата на теб. Решението е твое.

— Къщата винаги е принадлежала на нашия род. Смяташ ли, че татко ще се разстрои?

— Единственото нещо, което може да го разстрои, е при игра на голф да изстреля топката с печеливш удар, когато всъщност се стреми към равенство. Да ти кажа честно, той от години не се е сещал за това място. — Тя се огледа наоколо. — Ще трябва да я постегнеш малко преди да я обявиш за продан. Наеми някого.

— Вече го направих. — Сандра почувства странно свиване в стомаха си, когато се сети за Малой. Подозираше, че на някакво ниво тя пускаше в живота си нещо повече от обикновен договор с общ работник. — Един… мъж се отби вчера и огледа наоколо. Ще ми представи оферта. Нямах куража да му кажа, че съм разорена.

— Това е временно. Застраховката „Живот“ на Виктор се пада на теб и вече е крайно време да я получиш. — Тя прокара ръка по овехтелия налакътник на стария диван.

— Адвокатът ми има грижа за това. — Сандра не добави, че след като приспадне хонорара му и изплати дълговете от последната кампания на Виктор, едва ли ще й останат достатъчно, за да покрие разходите по ремонта, но бе твърдо решена. Не можеше да остане тук, изолирана от света, независимо колко много обичаше дивите брегове на Блу мун бийч. Случилото се през онази нощ, репликите, които си размениха, промениха целия й живот. Но тя не можеше да позволи да я съсипят. Поради болезнено проточилия се процес на разследването Сандра бе длъжна да стои в града. Но след като делото най-сетне приключи, тя вече бе свободна да замине.

— Та значи искаш да напуснеш Рай. — Майка й се втренчи през прозореца, загледана в безкрайното зимно небе. — Тук винаги си се чувствала като у дома си. Това бе мястото, където… мислех, че си намерила онова, което търсиш.

— Така беше, но единствената ми връзка беше Виктор. Това ми се изясни напълно след катастрофата. Освен фризьорката ми, която между впрочем е от Тексас, тези хора бяха приятели на Виктор, негови избиратели. Винаги съм възприемала тази къща като убежище, но вече не е така.

— Значи ще се върнеш в Провидънс? — запита майка й.

В Провидънс, а не у дома. На Сандра й прозвуча странно. Тя поклати глава.

— Не е достатъчно далеч.

Не можеше да си представи как минава покрай кметството, а алабастровият му купол я стрелка с обвинителен поглед. Никога вече нямаше да може да се разхожда сред павираните улици на щатската столица без да се сеща за миналото… за лъжите, в които живееха.

— Да ти кажа честно, още не съм мислила за това — продължи Сандра. — А както знаеш, никога не съм живяла самостоятелно. Омъжих се за Виктор веднага след колежа. Трябва да открия коя съм, когато съм сама.

— Повярвай ми, никога не е късно да се научиш да живееш без мъж.

Думите на Дори прозвучаха тежко и объркаха Сандра. Тя изчака, но майка й не продължи.

— Всичко ще е наред, Сандра. Знам, че ще е така. Важните неща все още са непокътнати — здравето ти, младостта, писателската ти кариера.

Сандра се разчувства за миг.

— Вие с татко винаги сте вярвали в мен, дори когато бях безнадежден случай.

— Никога не си била безнадежден случай.

— О, мамо, бях. Знаеш, че бях.

— Сандра, всичко беше толкова отдавна. Нали вече не мислиш за това?

Всеки път, когато понеча да кажа нещо, помисли си тя. Но не искаше да го признае пред майка си. Бог й бе свидетел, че Дори се бе борила с проблема също толкова усърдно, колкото и Сандра. Дори чувстваше майчинска болка, отчаяние и безпомощност. В продължение на години тя се събуждаше нощем и слушаше как дъщеря й плаче, затворена в стаята си.

Лу и Дори Бабкок бяха отгледали дъщеря, която заеква — не просто случайно приплъзване на езика, а задушаваща и унищожителна болка, която обвиваше Сандра с було от тишина.

Тя с признателност си спомни всички онези години на търпение и повторение, с които майка й с часове седеше до леглото й и й показваше картончета с думи, а баща й стоеше буден до късно през нощта и й помагаше при упражненията с диафрагмата и дишането. Едва в гимназията Сандра се престраши да изговаря повече от няколко изречения на хора извън семейството й, но и тогава го правеше само при необходимост.

Винаги е подозирала, че тя е единственото момиче, завършило гимназия Св. Клауд без да се сприятели с никого. Тя беше невидима, безлична и неопределена като сив илик. Най-странното бе, че Сандра не роптаеше много против изолацията си. Тя харесваше да чете книги, а не момчета и коли. Приключенията във въображението й бяха безкрайно по-ярки и вълнуващи от безразборните срещи с момчета и любовни прелюдии.

Или поне така си повтаряше, упорито и непрекъснато, докато го повярва.

— Сега всичко е наред — увери тя майка си — и ще бъде наред. — Сандра се приведе и я прегърна, благодарна за познатата мекота на рамото й.

Дори я потупа по коляното. Ръката й бе с тънка, почти прозрачна кожа, с пръснати тук-таме петънца, от които за момент й се стори непозната. Сандра не искаше да приеме, че майка й остарява. Когато затвореше очи, тя все още чувстваше тази същата ръка, нежно отмятаща косата от лицето й, или държаща цяла шепа слънчогледови семки, с които да нахрани птичките, или сръчно отмятаща ред след ред от плетката.

— Може би не е зле всички да се преместим във Флорида — заяви тя, надвивайки пронизителния вой на вятъра. — Тези зими в Ню Инглънд са прекалено сурови.

Дори се наведе и взе портмонето си.

— Всъщност, скъпа, аз имам други планове. — Дори подаде на Сандра цветен плик.

— Какво е това? — Тя извади един издаден билет. — Круиз до Ню Йорк?

Лицето на майка й засия така, както Сандра отдавна не го беше виждала.

— Три месеца в Карибско море и Южна Америка на борда на Артемисия.

— Звучи божествено. — Сандра прегледа маршрута: Насау, Коко Кей, залива Монтего и дузина други — всяко приключение бе описано в богата, претрупана проза. Сандра разгъна лъскава брошура, описваща бели като памук плажове, палмови дървета, поклащащи се лениво от тропическия бриз, слънчева светлина… бягство. Погледна датата на отпътуване. — Летиш за Форт Лодърдейл утре през нощта?

Дори кимна.

— Не исках да тръгна преди… ами, нали знаеш.

— Преди да разбереш дали ще ме подведат под отговорност за убийство или не.

— Бях абсолютно сигурна за разследването. Каква майка щях да съм, ако си мислех, че ще открият правдоподобна причина. Но исках да съм тук заради теб. Всъщност, трябва да дойдеш с мен. Какво ще кажеш?

В Сандра за миг проблесна интерес, но тя бързо го потуши.

— Знаеш, че трябва да остана тук, мамо. Заради къщата. — Тя се усмихна пресилено и й върна брошурата. — Какво приключение…

— Вече съм си приготвила паспорта, банските и таблетките си Зибан.

— Таблетки Зибан!

— Предписани за отказване от цигари. Ще предприема този круиз за да се преоткрия — каза майка й и прибра билета в портмонето си. — Да откажа цигарите. Това ще е нещо ново.

— Дванадесет седмици. Прекалено дълго време. И много пари — отбеляза Сандра.

Обикновено пестеливата й майка сви безразлично рамене.

— Инвестирам в себе си. Ще вземам уроци по испански, ще се науча да играя двадесет и едно на карти, да танцувам макарена, ще си направя нова прическа, ще използвам нов грим… всичко ще е ново. — Дори вдигна чашата си с чай. — За приключението — каза тя и чукна чашата си в тази на Сандра.

— За приключението.

Дори се изправи.

— Искаш ли да се поразходим?

Сандра погледна разбиращо издутото портмоне на майка си.

— Предполагам, че все още не си започнала таблетките.

— Точно така.

Майка й излезе навън да запали, а Сандра грабна палтото от закачалката в антрето, нахлузи шапката и ръкавиците си и припряно излезе. Дори се насочи на север по пустия сив плаж и закрачи по неравната ивица от изхвърлените от Северния Атлантически океан водорасли и боклуци, които образуваха плътна и неподредена верига на брега. През лятото туристите идваха рано-рано да търсят здрави черупки и късчета матови стъкълца, подхвърлени от вълните. През зимата тези съкровища стояха непокътнати от търсачите и морето си ги прибираше обратно.

Тъмни пясъчни ивици бяха застинали като неподвижни вълни на брега. Влажната повърхност поддаваше и забавяше крачката на Сандра. Дори се бе втренчила право напред към големия скалист нос, увенчан на края си с фар. Леденият вятър насълзяваше очите й, издухваше сълзите към слепоочията й и те изсъхваха там, оставяйки бледа бяла следа от сол.

— Зимата няма да ми липсва — проговори Дори и се загъна в палтото си.

— Ти ще ми липсваш — каза Сандра, но бързо добави: — Ще бъде фантастично. Двамата с татко сигурно много се вълнувате.

— Баща ти няма да дойде.

Сандра се намръщи, уверена, че воят на вятъра й бе попречил да чуе правилно.

— Да не би да каза, че татко няма да…

Майка й кимна.

Сандра едва не се препъна в туфа водорасли.

— Не мога да повярвам, че предприемаш този круиз съвсем сама.

Дори се засмя странно.

— И аз не мога да го повярвам.

— Татко не иска ли да дойде с теб?

Майка й се поколеба.

— След тридесет и пет години, прекарани в командировки, това предложение не го заинтересова. Да го накараш да отиде някъде е равнозначно на това да отлепиш някой охлюв от скала.

— Ти никога преди не си оставяла татко сам.

— Но той ме е оставял.

— Това е различно. Той го е правил служебно. Поговори с него, мамо. Убеди го да дойде с теб на това плаване. Двамата ще си прекарате прекрасно.

— Той няма да дойде. — Дори звучеше твърдо, равнодушно.

— Как може да си сигурна, че няма да иска? Никога не е бил запален по пътуването, но с удоволствие би…

— Сандра, трябва да ти кажа нещо. — Дори спря и седна на един избелял, довлечен от морето пън. Черен кръг от отдавна загасен лагерен огън беше белязал пясъка пред пъна, а стари бирени бутилки лежаха пръснати по солената трева. — Седни — тя потупа мястото до себе си. — Опитвах се да ти го кажа по някакъв начин, но не ми се удаде особено.

Сандра почувства студено и силно стягане в гърдите и гърлото си. Усети нещо различно в майка си — едва доловимо, но очите й като че ли светеха по-ярко; ръцете й се движеха по-нервно, свиваха се и се отпускаха. Това бе така нетипично за практичната й и винаги планираща нещата майка — да си купи билет за продължителен круиз, една ваканция-мечта, или пък да реши нещо на момента. Това правеха хора, които са спечелили от лотарията… или са научили, че им остават още шест месеца живот.

— Мамо? — Гласът на Сандра се разтрепери и тя седна до нея. — Да не си болна?

Дори поклати глава нетърпеливо. Захвърли фаса си в пясъка и го зарови с пета.

— Не ставай глупава. Напълно здрава съм. Ако напоследък изглеждам малко излиняла, вероятно се дължи на нещата, които се случват.

Последната година бе тежка за родителите й, помисли си Сандра виновно.

— В такъв случай круизът е идеалният начин за бягство. Но навярно и татко като тебе има нужда да се поразсее. — Тя се опита да прозвучи живо и ентусиазирано. — Искаш ли да поговоря с него?

Дори постави ръце на пъна, отпусна се назад и се загледа в морето.

— Ще пътувам сама, скъпа. Разбираш ли, напуснах баща ти. Последните няколко седмици живея при леля ти Уанда в Унсокит.

В главата на Сандра нещо започна да бучи приглушено от шокиращата новина.

— Не разбирам.

— Ще се развеждаме.

Сандра разтърси глава, сякаш да изтръска влязла в ушите й вода. Развод. Тази дума звучеше странно, чуждо, с непознато значение, като името на екзотична храна, която никога не би посмяла да опита. Беше толкова чудновата. Не можеше да я проумее. В рода й никой не се бе развеждал, нито пък в рода на Виктор. Но най-важното, не можеше да се случи с родителите й, които бяха женени от тридесет и шест години.

Тя се изправи развълнувано на крака.

— Мамо, но…

— Това решение зрееше от много време насам. — Майка й продължи с безстрастен глас. — Няма да се преструвам, че беше лесно, но е единственото решение, което виждам. С баща ти искаме да знаеш, че и двамата те обичаме…

— О, хайде, мамо! — Сандра приклекна, взе един камък и го запрати с все сила, без да погледне къде пада — не я интересуваше. — Звучи ми толкова… репетирано. Такива неща се говорят на седемгодишни деца. Семействата, които се разделят, обичат да се преструват, че това не се отразява на децата им. Но знаеш ли какво? Дори и седемгодишните знаят истината. И все пак боли. Винаги боли.

— Животът причинява болка — кимна Дори. — Досега никой не е намерил лек срещу него. Всички трябва да се справяме по свой си начин.

— Като тебе? Да изоставиш татко?

— Това, че си тръгвам, не означава, че тъкмо аз го изоставям. — Дори се изправи и отново закрачи.

Сандра тръгна до майка си, а сърцето й бясно тупаше в гърдите.

— Поне ми кажи какво се обърка. И защо си убедена, че не може да се поправи.

Дори пъхна ръце в джобовете на престарялото си палто. Дрехата от камилска вълна се появяваше редовно със смяната на сезоните, разопаковаше се в началото на декември от найлоновото покривало с нафталин, а всеки март се прибираше отново в мазето. Майката на Сандра не сменяше дори палтото си, а ето че сега искаше да промени целия си живот.

— Сандра — поде тя, — един тридесет и шест годишен брак не се разтрогва само защото нещо се е объркало. Просто е имало прекалено много години, през които нищо не е било наред. Разликата между тогава и сега е, че най-накрая се реших да предприема нещо. — Дори избегна една разпенена вълна, която се разля към тях. — Знаеш ли, с баща ти винаги сме си мечтали за времето, когато той ще се пенсионира. Проблемът бе в това, че никога не сме сравнявали представите си. Аз предполагах, че ще вършим множество неща заедно — ще учим чужди езици, ще обикаляме по света, ще вземаме уроци по танци, ще се запишем на курс по керамика, ще опитваме нови начинания. За мен това бе толкова очевидно, че предполагах, че и баща ти е настроен на същата вълна.

— А каква бе представата на татко?

Дори издиша шумно и с отвращение.

— Всеки ден да играе голф или да ходи на риба с приятелчетата си, докато аз продължавам да върша цялата домакинска работа, да купувам всичко, да готвя и да се занимавам със сметките. Същото, което винаги съм правила. Така че той се пенсионира, а аз си продължавам същия живот.

— Двамата трябва да намерите разрешение. — Сандра не можеше да повярва колко страшно й звучеше всичко това. Беше удар под кръста, още една загуба, още една смърт. Нещо жизнено необходимо си бе заминало от живота й и тя никога нямаше да може да си го върне. — Накарай го да ти помага повече в домакинската работа.

— Опитвах. Той е безнадежден.

— Тогава се научи да играеш голф, така че да можеш да ходиш с него.

— И това опитах. Аз съм безнадеждна.

— Това не е някаква сложна наука, мамо. Хората, които се обичат, трябва…

— Може би е точно това — прекъсна я Дори и сложи качулката си. — Може би някъде по средата на всичките тези години сме загубили любовта си.

Думите на майка й предизвикаха у Сандра дълбока и болезнена тъга. Любовта не може да е такава, мислеше си тя. Не можеше просто така да се загуби. Тогава се сети за Виктор и убеждението й се разклати. Може би бракът на родителите й също беше преследван от тайни. Кой можеше със сигурност да знае интимните връзки на другите?

Сандра се загледа в неспокойното море, бляскаво сиво под заоблаченото небе. Целият свят се изплъзваше изпод краката й, а тя нямаше и представа как да го подреди отново. Започваше да се съмнява в собствената си преценка за нещата. Основите на семейството й се разпадаха. Нещата, в които вярваше, се оказваха лъжи.

— Не можеш да позволиш това да се случи, мамо — каза тя и извиси глас над воя на вятъра. — С татко трябва да опитате по-упорито, вървете на консултант, разрешете този…

— Не сме герои от твоите книги, скъпа — прекъсна я нежно Дори и прегърна Сандра през кръста. — Толкова съжалявам. Но това е моят живот, или по-скоро онова, което остана от него. Трябва да предприема тази крачка. Всичко това наистина се случва и нищо, което казваш или правиш, няма да го спре.

Сандра видя части от живота си като парченца цветно стъкло през калейдоскоп — разхвърляни и разпръснати, непрекъснато сменящи се.

— Откога го обмисляте? — попита тя.

— Отдавна, но не искахме да ти казваме преди това с Виктор да е приключило. А сега всички трябва да поемем по пътя си.

Вятърът вдигаше пясъка по брега и го оформяше в причудливи фигури, след което го забиваше в тревистите дюни. Друга буря бързо се задаваше. Сандра я усещаше с всеки дъх, чувстваше тежестта й.

Дори се запъти обратно към къщата.

— Тук е много студено, а имам да свърша някои неща. — Тя постави облечената си в ръкавица ръка на рамото на Сандра. — Трябва да хващам самолета.

Сандра се обърна към къщата, разпадащата се къща, която нямаше търпение да продаде, и закрачи безмълвно до майка си. Над дюните грамадната викторианска постройка бе прегърбена като огромна птица на брега. Обрасналият с морски рози и люляци сводест прозорец едва се виждаше, а сивата, оронена с времето облицовка на сградата подхождаше на сивите гръмотевици, спускащи се от север в своята поредна зимна атака срещу брега.

Къщата бе издържала повече от сто години. Сега се люшкаше на ръба на срутването. Майк Малой — съвсем обикновен мъж, който караше пикап и оправяше разни неща — твърдеше, че може да я реконструира и внезапно това обещание означаваше всичко за нея.