Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passing Through Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Сюзън Уигс

Заглавие: Болезнено щастие

Преводач: Есин Халид

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД

Редактор: Любен Любенов

Художник: Станислав Колев

ISBN: 954-701-167-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1490

История

  1. — Добавяне

34.

Дори Бабкок барабанеше с пръсти по дръжката на вратата на колата. Ужасно много й се пушеше цигара, а и седнала сама отзад в таксито, нямаше кой да я спре. Очевидно шофьорът на таксито също бе сродна душа, мушнал между пожълтелите си от никотина пръсти Камел с кафяв връх. Вътре в колата се усещаше остър аромат на застоял цигарен дим, който я изкушаваше и й се подиграваше.

Тя седна изправено и прибягна до множеството упражнения, които бе научила на семинара за отказване на цигарите — да си говори, да си представя, да дъвче дъвка. Ако нито едното не помогнеше, оставаха й предписаните таблетки.

Шофьорът изтърси наполовина изпушената си цигара Камел в пепелника, точно до табелката с надпис Благодаря, че не пушите. Дори извърна поглед и загледа през прозореца профучаващия отвън пейзаж. Чувстваше се странно да се завърне след толкова дълго отсъствие. Странно да се върне у дома. Беше тръгнала насред студената и мрачна зима; сега се връщаше в разпъпилата пролет. Люляците скоро щяха да разцъфнат и да пръснат аромата си. Закъсняла зимна буря бе изчистила улиците и тротоарите до блясък. Учениците се прибираха с якета, завързани на кръста, и вдигнати към слънцето лица.

Пътешествието на Дори я бе отвело далеч не просто като време или разстояние. Тя бе стигнала до себе си, бе изровила личността, която беше, когато все още си спомняше как се мечтае. Някъде по пътя тази личност се бе изгубила, но на топлия бриз в тропиците, облечена във ваканционни дрехи, общувайки с хора, които никога преди това не бе виждала, Дори отново бе намерила себе си. За нейно облекчение откри, че все още харесва тази личност.

Беше се научила да танцува, да играе двадесет и едно на карти, да пие текила на екс. Беше се снимала пред риба трофей с вдигната победоносно загоряла от слънцето ръка. От устата й се сипеха чужди фрази. Толкова много начини да се каже моля, благодаря, къде е банята

Но нощем, докато лежеше в малката си, безлична каюта, тя се ужасяваше от дълбоката болка от самотата — последица от решението й да напусне съпруга си.

Вярно, беше си припомнила изкуството да мечтае. Но стряскащата истина бе, че мечтите й винаги включваха Лу.

Той й липсваше. Липсваше й шумоленето на вестника му, когато в тихите нощи седяха заедно; липсваше й присъствието му в леглото до нея нощем, което й действаше успокоително. Липсваше й ароматът му, начинът, по който я гледаше, лицето му, на което се изписваше почуда и удоволствие, когато тя излезеше от душа. И не само когато бе млада и стегната, а винаги.

Липсваха й дори непохватните му, искрени опити да й помага в домакинството и тя потрепери като си припомни собствените си реакции — той не го вършеше правилно. Сякаш имаше правилен начин да се изчисти кухнята с прахосмукачка.

Плаването в тюркоазното море й бе оказало огромно влияние. Когато стоеше облегната на перилата на „Артемисия“, широтата на океана и небето я поглъщаха и тя можеше да погледне на всичко — включително и на домакинските си задължения — от разстояние.

Желанието й да запали цигара отмина, както знаеше, че ще стане. Всеки ден бе малко по-лесно от предния. Колко пъти Лу я бе молил да ги зареже, ужасно разтревожен за здравето й… Тя упорито продължаваше с навика си, дори и когато целият останал свят бе спрял да пуши.

Сега най-накрая Дори Бабкок бе непушачка. Тя приложи ината си и го използва да стои далеч от цигарите. Той дали все още искаше тя да не пуши, или вече не му пукаше?

Таксито сви по „Сикъмор стрийт“ и я заля носталгична вълна. В продължение на близо четиридесет години този квартал бе целият й свят — тиха, непретенциозна улица с бунгала от стари времена, изпълнена със звуците на детски смях, миризма на вряща супа или печен хляб. Навремето беше една от стройните млади майки, разхождаше се по тротоара, или сядаше на мрежестия стол в ливадата и гледаше как момиченцето й си играе в двора. Обикновено пееше заедно с радиото, докато приготвяше вечерята, а когато чуваше крайслера на Лу да спира, винаги изпитваше същото. Сърцето й подскачаше — както се случи и сега.

Някъде там, в безкрайното лазурно небе, тя отново бе открила онази млада жена с меко сърце. Тази жена бе все още вътре в нея, затрупана под малките, безсмислени тревоги, натрупани през годините. Това беше живеенето, откри тя. Никой досега не бе успял да избяга, макар че много — включително и Дори — бяха опитвали. Докато бе далеч от дома си тя успя да изрови една жена, която обичаше мъжа си и искаше да прекара останалата част от живота си с него.

Зави й се свят от притеснение, когато таксито спря до бордюра пред къщата. Плати на шофьора и той пренесе чантите й до вратата. Къщата изглеждаше по същия начин както всяка пролет. Полузаспала, живите плетове и двора все още дремещи, подаващи се от глинестата почва пъпки.

У дома. Застанала на алеята, тя не помръдваше, разкъсвана от ужас и радост. Плаването я бе довело до последното място, на което очакваше да се озове, до единствената дестинация, която желаеше сърцето й. У дома.

Но в едно нещо не бе сигурна. Нямаше представа какво ще намери там.

През това време Лу също може да е направил своите открития. И може би беше открил, че все още желае развод.

Преди куражът й да се изпари, тя влезе през задната врата в антрето. Чанта за голф бе подпряна на стената, до нея бяха поставени върху вестник обувки с шпайкове. Дори застана пред кухненската врата, поколеба се, след което влезе.

Кухнята миришеше странно. Но мястото не бе с главата надолу. Плотовете бяха избърсани и сравнително не много отрупани. Капакът на кутията за кафе не бе добре затворен — тя устоя на подтика да го оправи. Гледката от прозореца над мивката разкриваше познатата чепата ябълка, украсена със стегнати нагънати пъпки, които скоро щяха да разцъфнат с бледи краски.

О, тя се надяваше да е тук и да види разцъфването на ябълката.

Върху рафта за дреболии над мивката си стояха обикновените джунджурии: кошче за клечки за зъби с формата на ниагарския водопад. Единствената хубава ваза, която притежаваше. Малката чаша за кафе от пътуването на Уанда до Флоренция. Дори често се шегуваше, че миниатюрната позлатена чаша за кафе еспресо навярно щеше да си остане единственият й пряк досег с Италия.

На рафта имаше ново попълнение — поставена в рамка снимка. Стомахът й се сви и тя позна любимата снимка на Лу, на която бяха Дори и Сандра, снимката, която от години бе държал на бюрото си на работа. В задния двор Сандра, на около осем години, висеше с главата надолу, захванала се със сгъвката на коленете за старата ябълка, а Дори стоеше наблизо. Майката и дъщерята се усмихваха — неретуширани, обикновени хора. Какво намираше Лу в тази снимка?

Във всекидневната в другия край на къщата телевизорът тихо бучеше. В гърдите на Дори се зароди надежда, докато излизаше от кухнята.

— Хей? — извика тя. — Лу?

Сигурно беше чул някакъв шум, защото когато влезе в хола, той вече бе на крака.

Дори погледна към него и видя всичко, което бе той, всичко, което желаеше сърцето й. Тя видя младоженеца, който й бе посветил живота си, гордият баща, взел за първи път в ръце дъщеричката си, безкрайно търпеливият, стабилен мъж, който отиваше на работа, за да поддържа семейството си и му се налагаше да пътува почти през ден. Мъжът, който преди няколко месеца я бе погледнал с очи, в които се отразяваше сърцето му, и бе проронил: Моля те не си отивай.

— Върнах се — заяви тя, а изречението й се стори глупаво и излишно.

Той за миг остана абсолютно неподвижен. Дори се канеше да повтори, в случай, че не беше я чул, но той вдигна ръката си с дланта напред.

— Аз… радвам се! — изрече той с по-тих глас от обикновено.

Дамската й чанта падна на пода, но тя дори не погледна къде се приземи.

— Наистина ли?

— Да.

— Преместил си фотьойла — забеляза тя, а вътрешно изгаряше от страх и надежда.

— Не ми хареса да съм толкова близо до телевизора — обясни той. — Ако искаш да го върна, ще…

— Не, Лу! — Тя се разплака и сълзите потекоха по лицето й. — Искам мен да върнеш. — Тя направи крачка към него. — Ще го направиш ли? Моля те!

Той не проговори, не беше в състояние. Сърцето й се сви. Не беше я чул…

Тя пое дълбоко дъх.

— Казах…

— Чух какво каза.

Тя си спомни за слуховия апарат. Сандра й го беше споменала в едно писмо. Дори от години го тормозеше за това и най-накрая бе отишъл на специалист.

Той прекоси стаята и я пое в обятията си. Познатата му прегръдка я обгърна. Придърпа я близо, стисна я здраво и зарови лице в косата й.

— Толкова отдавна те чакам, Дор — промърмори той. — Никога няма да мога да спра да те обичам.

Той целуна сълзите по бузите й, след това устата й, а когато тя затвори очи, годините се стопиха и те отново се превърнаха във всичко, за което бяха създадени — изпълнени с надежда, любов, мечти. Тя знаеше, че твърдото ядро на любовта им никога нямаше да се промени — с времето връзката им само се бе задълбочила.

Тя се дръпна леко назад и постави пръсти на раменете му.

— Плавах пет хиляди мили на онзи кораб — каза тя. — Но единственото място, на което исках да бъда, бе тук. Тук, в твоите прегръдки.

Той отново я целуна, след което й прошепна нещо на ухо.

Тя се намръщи.

— Какво беше това?

— Испански за… — Той се наведе и преведе с шепот.

Невероятен смях се изплъзна от гърлото й. Руменина зачерви бузите й, ушите й.

— Уча испански. Не е толкова трудно, след като вече мога да чувам.

Той отново я целуна, хвана я за ръката и я поведе нагоре по стълбите.