Сюзън Уигс
Болезнено щастие (37)

37.

Майк смъкна найлоновата торбичка със замразен грах от окото си и се приведе към огледалото. Оттокът бе спаднал малко, но охлузването започваше да потъмнява. Изкушаваше се да си каже, че Виктор го бе ударил случайно, но не беше така. Майк бе загубил форма. Отдавна не бе пребивал никого.

Той погледна изцапания си с боя часовник, убеден, че е счупен, защото стрелките му не се движеха. Замисли се за кратко над възможността да провери местните новини по радиото или телевизията, но отхвърли идеята. Това само щеше да го подлуди още повече. Неспокоен, той излезе от „Лош шанс“ и закрачи нагоре-надолу по паркинга на пристанището, обмисляйки всички за и против отиването му в съдебната палата.

Виктор го беше предупредил, че ще се получи медиен панаир и Майк знаеше, че неговото присъствие само щеше да усили хаоса и евентуално да повдигне още въпроси. Адвокатката му щеше да получи удар. Последното нещо, което му липсваше в момента, бе децата му да го видят във вечерните новини по телевизията с насинено око, замесен в история с хомосексуалист беглец. Така че Вик най-вероятно беше прав, като го посъветва да не се показва публично, но от това чакането му не ставаше по-лесно.

Майк пъхна палци в задните джобове на дънките си и се загледа във водата, която проблясваше на късното следобедно слънце. Срещата с Виктор бе почти нереална. Когато най-сетне пристигна в Кий Уест, Майк бе адски изморен, раздразнен и търпението му се изчерпваше. Намери къщата на Хеншо, но там нямаше никой. Един съсед го насочи към галерия близо до морето. Сред жегата и шума на „Малори скуеър“ той попадна на свят от туристи и безделници, хомосексуални двойки и младоженци в медения си месец, прегладнели художници, улични изпълнители и сериозни студенти — мимолетна, спокойна тълпа, движеща се сред море от анонимност.

Седнал в едно заведение, боядисано в розово, той наблюдаваше разхождащите се хора, които от време на време се отбиваха да пийнат нещо под слънчевите чадъри. В художествените галерии и изложбените зали на отсрещната страна тропическото слънце проблясваше през десетки ръчно изработени украшения, които висяха на изложбената витрина. Хората влизаха и излизаха, а когато наближи време да затварят, един висок мъж заключи с електрическа ключалка.

Отначало Майк не позна Виктор — изрусена коса, късо подстриган, сандали, потник, който разкриваше загорелите от слънцето му рамене. Но веднага различи онази дългокрака, лека походка и онова самоуверено поведение.

Майк усети само едно чувство — гняв. Прекоси дебнешком улицата и го притисна до стената на дигата, която връхлитащите бури в течение на векове бяха напукали.

— Хей, Виктор, отдавна не сме се виждали.

Слънчевият му загар пребледня.

— Майк? Майк, божичко, ти ли си? Какво искаш от мен?

— О, мисля, че знаеш, Вик.

Виктор замахна с юмрук и го стовари в окото на Майк. Майк видя звездички пред очите си, сграбчи Виктор, завъртя го и заби юмрука си в лицето на най-добрия си приятел. Ударът прониза кокалчетата на ръцете му, а главата на Виктор отскочи настрани. Той се олюля, подпря се на стената и бавно се смъкна на земята. След миг се изправи и понечи да избяга.

Вторият удар на Майк проля кръв и привлече народ. Зяпачи се събираха и скупчваха подобно на мърморещ съсирек. На Майк изобщо не му пукаше.

— Събирай си багажа, Виктор. Или ще те влача за късата ти коса чак до летището.

Виктор вдигна коляно и ритна Майк, който се извъртя от удара на една страна.

— Никъде няма да ходя…

— Грешен отговор. Ще се върнеш да измъкнеш жена си от кашата.

— Тя няма нужда от мен, Майк. Всичко ще се нареди, ще видиш.

Той стовари юмрука си в окървавения потник.

— Ще се престоря, че не съм те чул. Оженил си се за нея, макар да си знаел, че никога няма да я направиш щастлива, а после изчезваш, шибан страхливецо!

— Направих го заради Сандра — възрази Виктор, отбягвайки поредния удар. — Тя искаше…

Майк го запрати на тротоара и чу как въздухът му излиза от дробовете.

— Дявол да те вземе, тя е искала съпруг. Искала е деца, копеле недно.

Виктор залази назад.

— Не съм искал да я наранявам. Мислех, че тя е идеална… за мен.

— Тя е била безопасна. Използвал си я.

Някакво заспало чувство за честна игра принуди Майк да му позволи отново да се вдигне на крака. Очарованите туристи се отдръпнаха леко назад и разшириха кръга.

— А ти беше ли идеален за нея? — попита той настойчиво. — Или изобщо не си си правил труда да се замислиш по въпроса?

— Искрено вярвах, че съм. Тя бе толкова невинна, толкова самотна. Тя… ме развълнува.

Следващият удар на Майк бе яростен, но пропусна целта си.

— Тя може да развълнува и камък. Може да развълнува и мъртвец. Не виждаше ли какво й причиняваш? Смятала е, че проблемът е в нея.

— Ето защо решението беше да изчезна.

— Някога да си чувал за развод, Вик? Много е удобен и е напълно законен в тази държава. — Майк го притисна отново до стената и този път постави ръка върху гърлото на Виктор. И двамата бяха запотени и вбесени, а алената струйка кръв, стичаща се от устната на Виктор, проблясваше гротескно на слънчевата светлина.

— Никой от рода Уинслоу не се е развеждал. Но много от нас са загинали млади.

Той преглътна с мъка поради притискащата го ръка на Виктор. Лицето му потъмня; започна да хрипти от липса на кислород и желанието му да се бие се изпари.

Майк отпусна хватката си и обхваналата го адреналинова мъгла бавно се разсея. Почувства по гърба си любопитните погледи на зяпачите и жегата на южното слънце във Флорида.

— Трябва да поговорим — каза той.

Виктор внимателно пристъпи до него.

— Шоуто свърши — обърна се той към тълпата. Туристите се разпръснаха с провлечена стъпка, колебливо поглеждайки през рамо. Виктор се загледа в дланите на ръцете си, ожулени и посинели. — Нямах представа, че всичко ще се стовари върху нея — призна той. — Просто не се замислих, а когато го сторих, исках този нов живот и не знаех как да го изоставя.

Това Майк можеше да си обясни. И той самият трудно изоставяше нещо.

Виктор мълча дълго време, загледан в светлите отблясъци по водата, забравил за засъхващата кръв по брадичката му.

— Добре — каза той. — Да тръгваме!

По време на полета Виктор разказа на Майк всичко — тайната му любовна връзка, обетът му да живее като нормален, за да не обезчестява семейството си и да се фокусира върху политическите си цели, повторната поява на Макс, постоянният ужас да не го разкрият и възможността, която се предостави на Виктор в нощта на катастрофата.

— Мислех, че тя се нуждае от втори шанс.

— Санди няма нужда от втори шанс — каза Майк. — Тя има нужда от теб.

Всичко, което Майк си мислеше, че знае за най-добрия си приятел, се промени от разказа. Но за първи път той успя да разбере Виктор както никога преди. Майк не се сдържа и зададе въпроса, който го глождеше от момента, в който разбра.

— Кога разбра?

Част от някогашното настроение на Виктор проблесна в очите му.

— Искаш да попиташ дали съм сменил резбата по време на нашите лагери или излети с преспиване? По дяволите, Майк, не беше някакво велико богоявление. Предполагам, че донякъде винаги съм знаел, но се бях научил да не му обръщам внимание — дори и след Брайс хол. Никога не съм ти разказвал какво се случи там, нали?

— Мислех, че не искаш да разговаряш за това. Като малък бях много задръстен, Вик, но дори и аз бях чувал за извратеностите в пансионите за момчета. Мислех си, че такива неща се случват само в английските романи.

— Смятах, че това е само младежки експеримент. Пътят на Уинслоу е отричането, нали знаеш. Наистина си мислех, че мога да живея като нормален мъж. Бог ми е свидетел, че се опитвах. Но в моя род когато си разкъсван между задълженията и желанията, всеки път покорно избираш задълженията. Изобщо не съм си и представял, че имам избор.

— Ти направи много избори — сопна се Майк. — Санди бе един от онези избори. Господи, ти едва не я съсипа!

Виктор мълчаливо размишляваше. После каза:

— Ти я обичаш — заради това е цялата работа, нали?

— Ти ми отне всички шансове, които можех да имам с нея.

— О, не, Майки! — Старата самонадеяност на Виктор отново пролича. — Виновен съм за много неща, но не и за това. Приемам вината за несполучливите си връзки, но не и за твоите.

Тези думи прозвучаха в съзнанието му дори сега, когато светлината отслабваше в края на деня и вечерният хлад се усещаше във въздуха. Майк вдигна яката на якето си. До сега Виктор вече трябваше да се е появил и да е издекламирал речта си. Дали Майк бе постъпил правилно, насилвайки появата му, или беше оплескал всичко?

Не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява. Замисли се за къщата и несподеленото им минало, мечтите им, които нямаха шанса да се сбъднат. Беше се впуснал във връзката си със Сандра по начина, по който един турист навлиза в девствена гора — не беше сигурен какво търси, нито дали ще намери нещо и рискуваше да се загуби безвъзвратно. Но въпреки това продължаваше.

Тихо, навярно без да иска, Сандра му показа обратния път към любовта. Но макар и влюбването му в нея да бе най-мощното нещо, което му се бе случвало, то бе съвсем крехко. Майк знаеше, че трябва да защитава любовта си към Сандра така, както никога не го бе правил с жена си. Смяташе, че като работи усилено и напредва, доказва привързаността си към Анджела. Майк осъзнаваше, че обвързаността със Сандра означаваше да рискува най-дълбоката си същност — и по дяволите всички последствия.

Майк пъхна пръсти в уста и изсвири на Зеке. Кучето, все още прекалено добре подстригано за вкуса му, прекоси тичешком паркинга и скочи в камионетката.