Дейвид Балдачи
Забравените (90)

90

Заредиха лодката с гориво и потеглиха обратно към брега.

Освободените пленници останаха на платформата, но един катер на Бреговата охрана вече се носеше с пълна скорост към тях въпреки тропическата буря. На борда му имаше достатъчно място за всички.

Диего и Матео пожелаха да се върнат с тях, но Пулър отказа.

— С катера ще пътувате далеч по-безопасно — поясни той. — А аз дори не съм сигурен, че това корито ще стигне до бреговете на Флорида.

Оказа се обаче, че тропическата буря бе достигнала сушата и силата й бързо започна да намалява. Обратното пътуване беше трудно, но все пак не толкова, колкото плаването им към нефтената платформа.

В един момент телефонът на Пулър влезе в обхват и той успя да проведе разговора, който беше планирал. Всъщност по-голямата част от него проведе Карсън, а той само слушаше, възхитен от начина, по който бригадният генерал внушаваше на човека отсреща какво трябва да направи.

— Става въпрос за националната сигурност, лейтенант. В такива случаи армията действа бързо и решително — нареждаше строго тя. — Вече получихте своите заповеди и аз очаквам от вас да ги изпълните професионално и експедитивно, както изисква униформата ви. Разбрахме ли се?

— Да, госпожо — бързо отвърна лейтенантът, който очевидно правеше върховни усилия да запази самообладание.

Карсън изключи и върна телефона на Пулър.

Той се усмихна.

— Какво е толкова смешно? — подозрително го изгледа тя.

— Нищо. Просто ми е приятно да те гледам в ролята на генерал.

Някъде по средата на пътя Ландри се върна в съзнание. Карсън пое управлението на лодката, а Пулър и Мечо се заеха с новата си пленница. Лицето й беше подуто от тежкия удар, но беше гневна и не показа никакво разкаяние.

— Как разбра? — остро попита тя.

— Координация, както вече ти казах.

— Това нищо не ми говори.

— Взривиха колата на Лампърт.

— И какво от това? Не аз съм я взривила.

— Според Диас това се е случило в един и четвърт. Минута по-късно, в един и шестнайсет, на теб ти се обаждат по телефона. В този момент аз съм до теб, на плажа. Ти обясни, че е Бълок, но това не беше възможно. Лампърт е трябвало да осъзнае какво се е случило, а чак след това да се обади в полицията и да потърси Бълок. Самият шеф също се нуждае от време, за да започна да звъни на подчинените си. Но ти не си на смяна и той едва ли би те потърсил първа. Всичко това отнема далеч повече от една минута. За всеки случай снощи звъннах на Бълок, за да проверя. Той каза, че си се обадила, докато е пътувал към имението на Лампърт. А не обратното. Казала си му, че си чула за експлозията по новините. Но на практика в един и шестнайсет онази нощ на теб ти се е обадил Лампърт.

— Това не е достатъчно, Пулър — поклати глава Ландри. — Няма начин да вземеш решение на базата на толкова несигурно предположение.

— Не съм си го и помислял. Просто започнах да навързвам нещата. Лампърт е от Маями. Както и ти. Появявате се тук по едно и също време. Когато започнах да разсъждавам за момента на онова обаждане, аз превключих на детективска вълна и се заех да преценя кой може да ти звъни. Например баща ти. Но ти каза, че бил застрелян от някакъв наркоман.

— Това е истината.

— Знам. Но аз си поговорих с бившия ти сержант. Той твърди, че от този момент нататък си се променила. Престанала си да вършиш това, което трябва. Сякаш желанието да отмъстиш на мръсниците за смъртта на баща ти изведнъж се е изпарило и вече не ти пукало от нищо. След това влизаш в комбина с Лампърт и нещата стават необратими. — Той помълча малко и добави: — Проверих и апартамента ти. Четиристотин хиляди. Ипотеката ти е под петдесет хиляди. Ченгетата не изкарват такива пари. Не и честните ченгета. Може би това е причината да живееш в Дестин. Вярвам, че наистина не си излизала на по питие с колеги. Но изведнъж каниш мен. Това беше глупаво, Ландри. Накара ме да се замисля.

Обърна се към Мечо и продължи:

— Семейство Стороу са убити на брега. Мечо е бил там и е видял всичко. По-точно е видял теб. Застреляла си ги с по един куршум в тила, а след това си ги замъкнала в морето. Притежаваш достатъчно физически сили за това, Черил. С очите си видях колко си добра в гребането. Пък и колко могат да тежат двама старци?

Ландри не каза нищо, но в погледа й, отправен към Мечо, се четеше омраза.

— Това е причината никой да не ти вдигне, когато позвъни на Бълок и Хупър — продължи Пулър. — Аз ги инструктирах, защото не исках да разбереш, че те подозирам. Споделих това само с тях. Бълок не искаше да повярва, че си корумпирана, но когато му разказах какво съм открил, той просто вдигна ръце.

— Ти го казваш.

— А и онази част от брега, която вони на сяра — спокойно добави той, без да сваля очи от лицето й. — Оказа се, че тя влиза в границите на Парадайз. Бълок ми обясни, че полицията не я контролира просто защото там не се случва нищо. А след това сподели, че въпреки всичко един от служителите му изявява желание да отскача от време на време до там. Искаш ли да чуеш името на доброволеца?

Ландри не отговори.

Пулър се премести по-близо до нея.

— Една нощ, по време на този „патрул“, когато всъщност охраняваш прехвърлянето на пленниците, ти изведнъж се натъкваш на леля ми, която седи в своето камри и си записва нещо в бележника. По това време тя вече почти не може да ходи, но държи да запази своята независимост. Прави го с помощта на специалното оборудване в колата си и най-често нощем, когато не е толкова горещо и влажно. Забелязва нещо необикновено именно в една такава нощ и го споделя със своите приятели Стороу. По всяка вероятност те са поискали да се уверят с очите си и в резултат са видели това, което е видяла и леля ми. После идват при теб, полицай Ландри. Защото патрулираш в техния квартал и те уважават. Разказват ти всичко, а ти се правиш, че записваш показанията им. Но не докладваш за тях, а ги унищожаваш.

Пулър се премести още по-близо до Ландри и извади бойния си нож.

— Ти добре знаеш, че семейство Стороу имат навика вечерно време да се разхождат по брега. Издебваш ги, гръмваш ги и завличаш труповете им в океана, разчитайки на прибоя да ги отнесе навътре.

Острието на ножа спря на два сантиметра от гърлото на Ландри. Диас наблюдаваше развоя на събитията с нарастваща тревога, а Карсън час по час се обръщаше — разбира се, без да изпуска руля.

Мечо седеше мълчаливо и притискаше ранената си ръка. Не откъсваше поглед от лицето на Ландри.

— Според мен леля ми те е подозирала — продължи Пулър. — „Хората не са такива, каквито изглеждат“, помниш ли? Тя беше много прозорлива жена и глупостите не й минаваха. Ти вероятно си усетила, че те подозира. Затова отиваш в дома й, открадваш дневника й, а след това я изкарваш навън и натискаш главата й в шадравана.

— Нямаш доказателства! — остро отвърна Ландри.

Пулър опря ножа в гърлото й и я сграбчи за косата.

Главата й отскочи назад, разкривайки пулсиращите вени на шията. Назъбеното острие докосна една от тях.

— Пътуваме в нестабилна лодка в бурно море — изсъска той. — Лесно мога да изгубя контрол върху това, което държа в ръката си. А то е толкова остро, че без проблем ще пререже кръвоносните съдове, които захранват мозъка ти.

— Това не е точно методът за събиране на доказателства за съда — отвърна Ландри, но очите й изпитателно пробягаха по лицето му. Явно не беше сигурна какво е намислил.

Той отвърна на погледа й с хладно спокойствие. В момента се намираше в друго измерение, което нямаше нищо общо дори с кървавите събития, разиграли се преди малко на нефтената платформа. Беше по-скоро в особеното състояние на снайперист, на когото предстои да застреля талибан от разстояние хиляда метра и няма право на грешка въпреки жегата и тежките атмосферни условия. Населението на света се беше свило до двама души — той и Черил Ландри.

— Кой говори за доказателства? — тихо попита той.

Ландри направи опит да се усмихне така, сякаш чува нещо смешно и на практика контролира ситуацията.

— Едва ли ще ме убиеш пред толкова свидетели — подхвърли тя.

— Излязохме в морето четирима и се връщаме пак толкова — процеди през зъби Мечо.

Диас примирено сви рамене.

— Океанът е много голям, Ландри — обади се Карсън. — В него непрекъснато изчезват разни неща, за които никой не чува повече. Предполагам, че боклуците отиват на дъното.

— Доколкото съм осведомен, ти все още дежуриш в района си — добави Пулър. — Не си се свързала с никого да докладваш нещо различно. Още по-малко пък аз.

В очите на Ландри се появиха сълзи.

— Не можем ли да се разберем? — проплака тя.

— Можеш само да си затвориш устата и да чуеш какво имам да ти казвам!

— Какво ме грее това?

— Или изпълняваш, или задникът ти потъва в океана!

Ландри потръпна и погледна бушуващите води само на педя от нея.

— Ти си военен. Не можеш да ме убиеш просто ей така.

— О, бъди спокойна. Постоянно убивам хора като теб!

— Аз съм ченге.

— Не, ти си враг. Това, което вършиш, е престъпление срещу тази страна и всичко, за което се боря. За мен ти си терорист, а терористите нямат права. Нямаш право да мълчиш, нямаш право на адвокат. А аз със сигурност не искам да си почиваш в затвора благодарение на моите данъци. Ще те изхвърля в морето, а последното, което ще видиш, преди да дойдат акулите, ще бъде моето лице!

Ландри се разхълца, свивайки се на седалката. Очевидно искаше да изглежда максимално безпомощна и жалка.

Пулър изобщо не реагира.

Тя вече не беше млада, красива и привлекателна жена.

Стори му се отвратителна.

Беше изгубила гражданските си права в момента, в който се бе включила в отнемането на тези права на други хора.

Хладнокръвно беше убила трима възрастни, които просто бяха искали да постъпят правилно.

И през цялото това време беше носила униформа.

— Ако беше в армията, ние просто щяхме да те разстреляме — хладно се обади Карсън.

Убедила се, че Пулър не блъфира, Ландри вдигна глава.

— Какво искаш да направя? — попита на пресекулки тя.