Дейвид Балдачи
Забравените (28)

28

Пулър предварително беше проучил, че местният офис на „Херц“ за коли под наем е отворен до единайсет вечерта. Спря отпред и само за няколко минути успя да смени корвета с един джип тахо. Човекът зад гишето остана леко изненадан от решението му, което беше доста необичайно за курортен град на брега на океана, но усмихнато му подаде ключовете.

— Желая ви много приятно прекарване, сър.

— Благодаря.

След това Пулър се отби в един магазин за плажно облекло и си купи бейзболна шапка с надпис „Парадайз завинаги“, слънчеви очила и маратонки. Разбира се, за подвизаването на плажа джапанки или сандали щяха да му свършат по-добра работа, но с тях не можеше да се тича. Или можеше, но бавно и за кратко време.

Освен това си взе няколко тениски и туристически къси панталони с дълбоки джобове, които побираха големи неща, включително оръжие. Използва пробната на магазина да се преоблече, нахлупи бейзболната шапка и пъхна пистолета си в един от удобните джобове.

Физиката му беше достатъчно внушителна, за да го откроява сред тълпата, но повечето хора просто бяха лишени от наблюдателност. Облечен в новата си премяна, той спокойно можеше да мине покрай Белия, Чернокожия и Латиното, които със сигурност нямаше да му обърнат внимание. Поне се надяваше да е така.

Пулър паркира на две пресечки от „Сиера“, но на същата улица. Тя беше видимо оживена въпреки късния час. По-оживена дори от крайбрежния булевард. По платното фучаха коли, викаха и тичаха хора. Нямаше как да се разбере дали бягат от някакви неприятности, или са тръгнали да ги създават.

Диего беше обяснил, че къщата, в която живее със своята abuela, се намира малко по-надолу от „Сиера“.

Пулър погледна часовника си и известно време наблюдава улицата. Предполагаше, че в този час на нощта неговите познати от пансиона — Белия, Чернокожия и Латиното — вече са се свестили, събрали са си акъла, доколкото го имат, и вече са поели по пътеката на отмъщението. При всички случаи бяха разузнали наоколо и вече знаеха, че е отседнал в „Сиера“ и се придвижва с лъскав корвет. Това обясняваше защо го беше заменил с тромавия и грозноват джип. Освен това тахото разполагаше с много по-голямо вътрешно пространство, което може би щеше да му потрябва. Най-вече за обемистия сак със специалното оборудване, който едва ли щеше да се побере в багажника на корвета. За така желаното отмъщение тримата му нови приятели положително се бяха подсигурили със сериозно подкрепление, убедени, че само техните усилия няма да бъдат достатъчни. Още повече че вече бяха уплашени до смърт и ближеха раните си.

Този път май щеше да се стигне до размяна на куршуми, а не на юмруци.

Но преди да се изправи срещу тази заплаха, Пулър искаше да провери и нещо друго.

Пое надолу по улицата, подмина „Сиера“ и почти се сблъска с някакво хлапе, изскочило срещу него. Бързо протегна ръка и успя да предотврати падането му.

— Добре ли си?

Дребничкото лице на момчето беше разкривено от гняв. От устата му изригна пълноводен поток обидни епитети.

— Ще ми кажеш ли къде живее Диего?

Хлапакът продължаваше да бълва ругатни на някакъв миш-маш между английски и испански.

Пулър извади банкнота от пет долара и я размаха под носа му.

— Това може да е твое — хладно подхвърли той. — Другият вариант е да потърсиш сапун, за да измиеш мръсната си уста.

— Оная, синята — осъзна се хлапакът и махна надолу по улицата. — На втория етаж.

После дръпна банкнотата от пръстите на Пулър и побърза да изчезне.

„Оная, синята“ се оказа паянтова сграда със синя тента отпред. Нещо като пансион на два етажа с по четири стаи, ограден с дървена веранда.

Пулър изкачи стълбите и почука на най-близката врата. Не се случи нищо. В момента, в който понечи да се прехвърли на следващата, вратата се отвори и на прага се появи Диего.

От начина, по който вдигна глава да го погледне, стана ясно, че нещо не е наред.

— Какво има, Диего?

В следващия миг забеляза някакво движение зад гърба на момчето и бързо получи отговор на въпроса си.

Исабел и Матео стояха един до друг в стаята с подути физиономии. Някой ги беше използвал за боксови круши. Матео едва чуто подсмърчаше, а Исабел мълчеше. Гледаха го враждебно.

— Да не са ти брат и сестра?

— Братовчеди са ми — отговори Диего.

— Всички живеем при баба — поясни Исабел и направи крачка напред.

— А тя къде е?

— На работа — рече Диего. — Бачка в кухнята на един крайбрежен ресторант. Казва се „Клипър“.

— Готвачка ли е?

— Не, чистачка.

— Кой ви причини това? — попита Пулър и махна към обезобразените лица на братовчедите.

— Познай — горчиво отвърна Исабел.

— Извинявай, но трябваше да се намеся — въздъхна Пулър. — Не можех да им позволя да направят това, което бяха намислили.

— Защо? И друг път ми се е случвало.

— Ти не си puta! — гневно я изгледа Диего.

— А може би съм — отвърна тя.

— Не, не си — намеси се Пулър. — Със сигурност не искаш да поемеш по този път!

— Да бе, как ли пък не. Може би ще постъпя в колеж и ще уча за доктор!

— Защо не? — изгледа я Пулър.

— Абе ти на коя планета живееш? — язвително отвърна момичето.

— Ти не си puta — повтори Диего.

Момичето отмести поглед и успокоително поглади главата на подсмърчащия Матео.

Пулър насочи вниманието си към Диего.

— Откри ли колата?

Момчето извърна поглед към Исабел, която внимателно ги наблюдаваше, после излезе на верандата и затвори вратата след себе си.

— Какво се е случило с родителите на Исабел, а и с твоите? — попита Пулър.

— Ами просто изчезнаха — сви рамене момчето. — Един ден бяха тук, а на следващия вече ги нямаше. Не знам. Сигурно са се върнали в Ел Салвадор.

— А баба ти не знае ли?

— И да знае, не казва.

— Не е възможно да са ви зарязали тук просто ей така.

— Може би са решили, че е по-добре да ни зарежат тук, вместо да ни върнат обратно. Искаха най-доброто за нас. Сега аз съм мъжът в къщата. Ще се погрижа за всичко.

— Харесвам смелостта ти, но все още си малко момче.

— Може и да съм, но открих колата ти. — Диего замълча за момент, после подхвърли: — А ти обеща да ми дадеш още пари…

— Тъй ли? — усмихна се Пулър, но вече вадеше двайсетачка от джоба си. — Докладвай!

Момчето продиктува номера на колата.

— Как успя да го вземеш? Беше зацапан с кал.

— Онези трябва и да се хранят, нали? Изчаках ги да слязат и избърсах табелата с парцал. После пак я замазах.

— Опиши ми ги.

Диего се подчини.

— Сигурен ли си?

— Да.

Пулър му подаде двайсетте долара.

— А кой подреди така Исабел и Матео? — попита той.

— Не бях тук — поклати глава Диего. — Иначе и мен щяха да ме подредят по същия начин, защото щях да се опитам да ги защитя.

— Разкажи ми за ония типове, които пребих. Дали не са част от някаква банда?

— Иска им се, но са толкова тъпи, че никой не ги ще. Опитват се да пласират дрога, ама на дребно. Иначе рекетират хората за пари. Пълни боклуци.

— А имат ли приятели?

— Всеки може да има приятели, стига да си плати — промърмори Диего, докато сгъваше двайсетачката и я прибираше в джоба си.

— Според теб дали ме дебнат да се прибера в пансиона?

— Мисля, че трябва много да внимаваш — каза със сериозен тон момчето.

— Благодаря ти за помощта.

— Направих го заради парите.

— Поне си откровен.

— Не се доверявай на никого в Парадайз, мистър. Включително и на мен.

— Човек рано или късно се доверява на някого, Диего. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Ако все още си жив, мистър. Ще видим.

— Можеш да ми викаш просто Пулър.

— Добре, Пулър. Buena suerte.

— И на теб пожелавам късмет, Диего.

Докато крачеше по обратния път, Пулър си мислеше за тримата смешници, с които по всяка вероятност пак щеше да се разправя. А може би и с още куп наемници, на които бяха платили. Но част от съзнанието му остана приковано върху описанието на двамата мъже с крайслера, което беше получил от Диего.

Слаби, но очевидно жилави и яки, подстригани късо. Описание на хора, които получават заплатите си от неговия работодател.

Армията на Съединените американски щати.