Дейвид Балдачи
Забравените (67)

67

Мечо изключи телефона.

Никога не беше разговарял толкова дълго. Може би защото мъжът насреща имаше важна роля за успешното изпълнение на задачата. Което бе известно и на двамата.

Системата беше проста — за да вземеш, трябва да дадеш. Мечо беше готов да му даде всичко, за да успее. Никога в живота си не бе искал нещо толкова силно.

— Трябва да го докажеш, Мечо — беше казал мъжът. — Думите са на разположение на всеки, който има уста и малко мозък.

— Ще го докажа — обеща той.

А сега трябваше да измисли как.

Напусна стаята си в „Сиера“ и се насочи към близката закусвалня. Хапна съвсем скромно за човек с неговите габарити. Никога не беше ял много. Просто защото никога не беше имал достатъчно за ядене. А когато човек прави това в продължение на години, стомахът му се свива и апетитът му намалява.

На практика обаче именно гладът го тласкаше напред, чак до ръба. Самодоволството и удобството бяха понятия, които нито приемаше, нито разбираше.

В замяна на това пиеше много вода. Все още не се беше възстановил от нечовешкото изтощение след онова отчайващо дълго плуване във водите на залива. И оттогава насам постоянно имаше чувството за недостиг на течности в организма си.

Плати храната с част от доларите, които беше спечелил от поддръжката на разкошното имение на Питър Лампърт.

Долари, които възприемаше като кървави пари. Вътре в себе си беше убеден, че този човек може да печели само кървави пари.

Огледа малкото помещение и остана доста изненадан да види двама униформени служители на полицията, които хапваха на една маса близо до вратата. Мъж и жена.

Мъжът беше нисък и широкоплещест, с бръсната глава. Жената беше висока и руса, с атлетична фигура. Двамата разговаряха оживено. Мъжът изглеждаше разстроен, а жената очевидно го успокояваше.

Голяма част от живота на жените преминава в подобни действия по отношение на мъжете, помисли си Мечо.

Стана да си върви и срещна погледите на ченгетата, които извърнаха глави в негова посока.

Той им кимна с нещо като усмивка и излезе.

По принцип не му пукаше за полицията. Възприемаше я като всеки друг враг, но обвързан да служи на закона.

Но никъде по света нямаше закон, който наказва хора като Питър Лампърт или Стивен Рохас. Те бяха прекалено умни и опасни, за да се тревожат от импотентните закони. Затова трябваше да бъдат наказвани по друг, по-недвусмислен начин.

Тръгна по улицата, усещайки как потта се стича по раменете и широкия му гръб. Реши да се поразходи по плажа, за да се разхлади на свежия океански бриз, преди да се прибере в стаята, превърнала се в истинска пещ.

Тръгна да прекосява пясъка. Не обръщаше внимание на хората, които се разхождаха по плажа, но вътрешните му антени си оставаха разпънати.

Или поне така си мислеше.

— Мечо?

Още преди да се обърне, позна кой произнася името му.

Криси Мърдок стоеше на няколко крачки от него със сандали в ръка. Беше облечена с лека бяла рокля, която вятърът увиваше около дългите й бедра.

— Какво правите тук? — попита той, без да помръдва от мястото си.

Тя се приближи и вдигна глава, за да срещне погледа му.

— Просто се разхождах, а после изведнъж те видях.

— Плажът на мистър Лампърт е по-хубав от този тук.

— Предполагам, че е така — каза тя. — Но съм изненадана, че го знаеш.

— Приятна разходка — рече той, обърна се и тръгна по обратния път към „Сиера“. Предупредителните камбани в главата му ехтяха с такава сила, че буквално го оглушаваха.

— Мечо?

Той спря, но не се обърна.

Усети пръстите й върху ръката си, но не я погледна.

— Разбрах, че си проявил интерес към местоположението на спалнята ми.

Това го хвана неподготвен. Беше очаквал друг въпрос.

Тя застана срещу него.

— Каква е причината за любопитството ти? Имам предвид друга освен очевидната.

— А каква е очевидната?

— Секс, разбира се — обезоръжаващо се усмихна Криси.

Той не отвърна на усмивката й. Нямаше причини да се усмихва. Тя беше подхванала странна игра. Която изобщо не беше игра. Нямаше място за игри, когато умираха хора.

— Съмнявам се, че охраната ще ме допусне до главната сграда.

— Е, сега не сме там, нали? Къде си отседнал?

Той се обърна и продължи напред по пясъка.

Тя го последва с пружинираща походка.

После той спря. Тя почти се блъсна в него.

— Е, каква е неочевидната причина?

Криси с нищо не показа, че е изненадана от въпроса.

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Може би тъкмо защото е неочевидната.

— Към всичко ли се отнасяш така небрежно? — премина на „ти“ той.

— В града английският ти е значително по-добър — отбеляза тя.

— Уча бързо.

— Като за спалнята ми?

— Кой ти каза, че се интересувам от нея?

— Винаги съм предпочитала последните етажи. Те предлагат интересни перспективи.

— Към какво?

— Към много неща.

— Защо си отседнала у Лампърт?

— Защото придружавам мистър Уинтроп.

— Мъжът, на когото не му пука, че се чукаш с други?

— Има много такива мъже, Мечо.

— Аз не съм от тях.

— Не бих могла да си те представя такъв. — Тя се наведе и нахлузи сандалите си. — Дори по това време пясъкът все още е горещ. И тъй, къде си отседнал?

— Защо искаш да знаеш?

— Обичам да знам много неща.

Той се обърна и започна да се отдалечава.

— Мога да те открия — подвикна след него тя. — Сама, без чужда помощ.

Той спря и я изчака да приближи.

— Какво искаш?

— Може би това, което искаш и ти.

— Откъде знаеш какво искам аз?

— Може би не си толкова прикрит, колкото си мислиш.

Мечо заби поглед в лицето й.

— Проблемът е, че ми се струва малко вероятно и двамата да получим това, което искаме — добави тя. — Може да е по силите само на един от нас.

— Само на един от нас, значи — замислено повтори той. После се обърна и продължи да крачи. Този път тя не го последва и той не се обърна повече.

В крайна сметка май ще се наложи да я убия.

Това беше единствената мисъл, която се мярна в главата на Мечо.