Дейвид Балдачи
Забравените (2)

2

Преди да бъде потопено, корабчето беше старателно почистено. Най-голямо внимание беше обърнато на моторното масло и горивото, тъй като те оставяха петна по повърхността на водата, които се виждаха ясно от въздуха.

В светлите часове на денонощието изоставената нефтена платформа изглеждаше наистина изоставена. Пленниците бяха в съоръжението и не се виждаха. Свежите попълнения пристигаха и се откарваха само нощем. Денем имаше голям риск да бъдат забелязани.

В Мексиканския залив имаше хиляди нефтени платформи, които чакаха да бъдат демонтирани. Макар законът да изискваше демонтирането да е до една година след излизане от експлоатация, на практика то се извършваше много по-късно. А през това време платформите, които можеха да поберат стотици хора, си стояха във водата и можеха да бъдат използвани от разни амбициозни търговци, които прекарваха по море ценен товар и се нуждаеха от спирки за прехвърлянето му.

Докато корабчето бавно потъваше в дълбоките води на залива, пасажерите бяха струпани в подножието на металната стълба.

Бяха завързани с въжета един за друг, а разстоянието помежду им не надминаваше трийсет сантиметра. Това пречеше на децата да поддържат темпото на възрастните. Когато някое от тях се препънеше, пазачите го изправяха с ритници и отново го вкарваха в редицата. Но ударите им попадаха само по ръцете и раменете, без да докосват лицата. Най-вече лицата на момиченцата.

Един огромен мъж, много по-едър от останалите, изкачваше стъпалата с наведена глава. Беше висок близо два метра, с широки рамене и тесен ханш, а добре развитите прасци и бедрени мускули му придаваха вид на професионален атлет. И останалата част от тялото му бе покрита с твърди мускули, а чертите на изпитото му лице издаваха, че не е имал лек живот. За него със сигурност щяха да вземат добри пари, но не чак толкова много, колкото за момичетата. Тук всичко зависеше от печалбата, а момичетата, особено по-младите, държаха най-високата цена. В продължение на поне десетина години те щяха да изкарат милиони долари на своите собственици.

За разлика от тях животът на едрия мъж щеше да бъде доста по-кратък, тъй като тежкият физически труд със сигурност щеше да го убие. Или поне така си мислеха неговите похитители. Следователно и печалбата от него щеше да бъде по-малка.

Докато се изкачваше нагоре, мъжът си мърмореше нещо под носа на напълно неразбираем за околните език. После пропусна поредното стъпало и залитна. Палките незабавно се стовариха върху гърба и прасците му. Един удар попадна в носа му и го разкървави. Явно похитителите нехаеха за състоянието на неговото лице.

Той възстанови равновесието си и продължи нагоре, подновявайки неразбираемия монолог. Изглежда, палките не му бяха направили никакво впечатление.

Момичето пред него се обърна да го погледне, но той не реагира. Възрастната жена зад гърба му поклати глава, промърмори кратка молитва на родния си испански и се прекръсти.

После мъжът пак се препъна и привлече вниманието на пазачите. Този път те се нахвърлиха върху него направо с тежките си юмруци. Той стоически понесе наказанието, надигна се и продължи по стълбата, като не спираше да мърмори.

За миг небето на изток се озари от ярка светкавица. Не стана ясно дали мъжът я възприе като знак Божи, но действията му бяха хирургически прецизни — стрелна се към един от пазачите и го блъсна с такава сила, че той излетя над парапета, просна се на металната рампа десетина метра по-долу и застина със счупен врат.

Никой не забеляза острия нож, който мъжът светкавично откачи от колана на жертвата си. Но именно ножът беше причината за нападението. Докато останалите пазачи излязат от шока, мъжът сряза въжетата около китките си, грабна една спасителна жилетка, окачена на противоположния парапет, и го прескочи.

Вместо да падне върху металната рампа, тялото му се вряза в топлите води на залива. Скокът беше колкото бърз, толкова и майсторски. Мъжът потъна с главата надолу и светкавично загреба.

Секунди по-късно водата завря от откосите на множество картечни пистолети МР5. След няколко минути от съоръжението се отлепи лодка, която тръгна да го търси. Но от мъжа нямаше и следа. Под прикритието на мрака той би могъл да заплува в която и да е посока. След няколко безрезултатни обиколки лодката се върна, а водите на залива отново се успокоиха.

Вероятно е мъртъв, помислиха си преследвачите.

Останалите пленници, двайсет и четири на брой, продължиха бавното си изкачване към помещенията, където щяха да чакат друг кораб. Натикаха ги по петима в килия, където се смесиха с други пленници, очакващи нежелан превоз до сушата. Те също бяха деца, младежи и хора на средна възраст. Всичките до един бедни и окаяни чужденци. Част от тях бяха предварително набелязани за отвличане, но повечето бяха попаднали тук случайно, поради липса на късмет.

Всички бяха убедени, че след като ги изблъскат от килиите и ги натоварят на кораба, ще кажат сбогом на всякакви надежди.

Пазачите им — повечето от тях също чужденци, избягваха да ги гледат в очите, докато им подаваха чинии с храна и бутилки с вода през решетките. За тях те просто не съществуваха.

Пленниците бяха стадо безименни хора, попаднали временно на съоръжението, издигащо се сред безбрежните води на Мексиканския залив. Част от тях клечаха и гледаха през решетките, но повечето бяха заковали очи в пода. Победени, примирени, лишени от воля и желание да потърсят път към свободата. Бяха просто хора, които стоически приемаха съдбата си.

Възрастната жена, която беше в редицата зад едрия мъж, често поглеждаше надолу към повърхността на океана. Но разстоянието беше голямо и тя не можеше да види нищо. Въпреки това й се стори, че на два пъти забеляза нещо в далечината. После пристигна храната и тя задъвка оскъдната си дажба, мислейки за едрия мъж, който беше предприел опит за бягство. Мълчаливо се възхити на смелостта, която може би му беше коствала живота. Дори да беше мъртъв, все пак бе свободен. В сравнение с това, което я чакаше, участта му беше по-добра.

Да, може би именно той извади късмет, помисли си тя, докато преглъщаше сухия хляб с топлата вода от пластмасовата бутилка. После забрави за мъжа.

Той изскочи на повърхността и потърси с поглед трона на Нептун. Не го видя, защото се намираше поне на седем-осемстотин метра от него. Не си бе представял, че ще плува от нефтена платформа до брега. Това си беше чиста импровизация. Бе възнамерявал да лети със самолет от Тексас за Флорида. Настоящото му премеждие бе в резултат на небрежност, която го бе превърнала в жертва.

Заплува напред, стараейки се да прави съвсем леки движения, после спря, обърна се по гръб и напрегна слух. Акулите излизаха на лов по тъмно, но той, така или иначе, трябваше да плува, при това през нощта, въпреки хищниците. Дневната светлина означаваше да се изложи на твърде много опасности, дело на хората. Огледа се и не след дълго определи посоката, в която трябваше да се движи. Познаваше отлично бреговата линия на залива, но съществена помощ му оказа и отличната ориентация по звездите. Правеше равномерни и пестеливи движения. Можеше да поддържа това темпо с часове. А за да стигне до крайната си цел, със сигурност щеше да му трябва доста време. Посоката, която избра, беше противоположна на тази, от която беше дошъл. Реши да се опита да превърне в предимство почти безнадеждното състояние, в което се намираше преди броени минути.

За целта трябваше да плува в посоката на бързия скутер, който рано или късно щеше да го настигне. Възможно беше дори да изпревари другите пленници до крайната точка на пътуването им. Разбира се, ако акулите не му отхапеха някой крайник, оставяйки го да умре от огромната кръвозагуба.

Загребванията му станаха автоматични, дишането му се успокои. Мозъкът му включи на високи обороти и се фокусира върху непосредствено необходимото. Предстоеше му дълго, изтощително и опасно плуване. Можеше да загине буквално всеки миг. Но това не биваше да се случи, защото беше преживял твърде много, за да стигне дотук. Просто щеше да си заповяда да живее.

С надеждата това да се окаже достатъчно.

Както винаги досега.