Дейвид Балдачи
Забравените (81)

81

Докато Карсън и Диас превързваха раните на Пулър, Мечо не само смени гумата на тахото, но успя да запуши и дупката от куршум в резервоара.

— Направихме каквото можем, но ще ти трябва истински лекар — предупреди Карсън.

— Права е — добави Диас.

Пулър навлече ризата си и ги изгледа поред.

— Добре — кимна той. — Първо хващаме лошите, а след това отивам да ме зашият. Става ли? — Извърна се към Мечо. — Ти свърши ли?

Едрият мъж затегна последната гайка и се изправи с щангата в ръка.

— Аз ще карам — обяви той.

— Не, аз ще карам — поклати глава Пулър. — А ти ще ми показваш пътя.

Жените седнаха отзад и се заеха да почистват и зареждат оръжията си.

Мечо се настани до Пулър и му обясни как да стигне до склада.

— Ще можеш ли да се сражаваш с тази рана? — попита той, без да го поглежда.

Във въпроса му нямаше съчувствие, а и Пулър не очакваше такова. Човекът просто искаше да знае какво е физическото му състояние. За да бъде сигурен дали може да разчита на него при сражение, или ще се наложи да компенсира.

На негово място Пулър би сторил абсолютно същото.

— Взех си болкоуспокоително от запасите в сака — отвърна той. — Мога да стрелям и да се бия, мога да понасям изпитания. Не се безпокой за мен, ще се справя.

— А жената с теб? Тя ще се справи ли?

— А твоята? — контрира Пулър.

— Винаги ли си толкова любезен?

— Дори не знам кой си — поклати глава Пулър. — Толкова по въпроса с любезността.

— Диас ще се справи.

— Карсън също.

В продължение на цяла минута пътуваха в мълчание. Единственият шум в купето беше потракването на оръжията, идващо от задната седалка.

— Казвам се Гаврил — промълви най-сетне Мечо. — Това е истинското ми име. Фамилията ми няма да ти говори нищо. А иначе всички ме наричат Мечо.

— Ти си българин — рече Пулър.

— Откъде знаеш?

— Преди години се сражавах в Ирак редом с българи. Страхотни бойци, а и много издържат на пиене. Няма им нищо, когато войниците от другите националности вече са под масата. Включително и руснаците.

— Руснаците ценят водката повече от златото — усмихна се Мечо. — Но на практика тя е парфюмирана вода и нищо повече. Няма как от нея да ти поникнат косми на гърдите.

— Служил ли си в армията?

— Да, преди време — помръкна усмивката на Мечо. — Но после нещата се промениха.

— Кои неща?

И двамата не забелязаха, че Карсън и Диас бяха приключили с работата си и напрегнато слушаха.

— Ами България вече не беше част от съветската империя. Но някои неща си останаха същите. Аз обичам страната си. Тя е красива, хората са добри. Работливи са и свободолюбиви. Което съвсем не може да се каже за някои от лидерите й. Те изобщо не заслужават уважението на народа. Иначе казано, можеше да ти се случи нещо, ако не си затваряш устата.

— Бил си в затвора?

— Защо ми задаваш такъв въпрос? — косо го стрелна Мечо.

— Защото Съветският съюз много си падаше по затворите и лагерите. А България дълго време беше негов сателит.

— Да — неохотно призна Мечо. — Може би по-дълго, отколкото искам да си спомням.

— А как се озова тук, за да преследваш търговците на роби?

— Аз съм от едно селце в югозападната част на страната. В планината Рила е. Далече е от големите градове. Трудолюбиви сме, работим здраво, а външни хора почти не идват. Семейството ми и до днес живее там.

— Но все пак са се появили външни хора, нали?

Мечо кимна и извърна глава към страничното стъкло, за да скрие сълзите в очите си.

— Да, появили се. По това време аз не бях там. Дошли с обещания за по-добър живот на младите. Образование, работа, все хубави неща. Събрали около трийсетина… — замълча за момент, после добави: — Сред тях била и най-малката ми сестра. Ние сме голямо семейство, а тя е много по-малка от мен. Когато е заминала, беше едва на шестнайсет. — Нова пауза. — Всъщност, не когато е заминала, а когато са я отвлекли…

— Били са събирачи на роби — вметна Пулър.

— Да — кимна Мечо. — Твърдо убедени, че едно планинско селце в България няма как да отмъсти за злото, което са му причинили. Нямаше ме, иначе нямаше да позволя това да се случи. Но аз съм обиколил половината свят и съм виждал какво ли не. За разлика от съселяните ми, които са добродушни и доверчиви. Прекалено доверчиви. Когато се върнах и научих какво е станало, реших да издиря сестра ми и останалите.

— Как се казва тя?

Въпросът беше зададен от Карсън, която се приведе напред и сграбчи широкото рамо на Мечо.

— Рада. Ето я…

Мечо извади снимката и я подаде назад.

— Какво хубаво момиче! — възкликна Карсън, а Диас кимна в знак на съгласие.

— Не прилича на останалите от фамилията — обяви с равен глас Мечо. — Всички те са като мен — едри и грозни.

— Ти не си грозен, Мечо! — пламенно възрази Диас. — Ти си човек, който се опитва да постъпи правилно. Няма нищо по-красиво от това!

— И я проследи чак до Лампърт, така ли? — попита Пулър.

Мечо не отговори, заковал поглед в снимката на момичето, която Карсън му върна.

— От това, което ми разказа, разбрах, че по-скоро е подходил от обратната страна — обади се вместо него Диас. — Чрез Стивен Рохас.

— Рохас ли? — възкликна Карсън. — Този човек е в списъка ни за най-издирваните престъпници! В един момент дори беше обявен като заплаха за националната сигурност! И той ли е забъркан в това?

— Той събира стоката, тоест хората, а след това ги прехвърля в Щатите — поясни Диас. — После ги поема Лампърт, който има купувачи навсякъде. Именно Лампърт разделя робите на три основни категории. Най-ценни са проститутките. След тях са мулетата за пренасяне на дрога, а накрая идват работниците.

— Всяка категория носи дрехи в различен цвят — добави Мечо. — Видях го с очите си.

Диас кимна.

— Тази нощ ги видяхме и ние — рече Пулър.

— А ти твърдиш, че този човек има купувачи на роби тук, в Щатите? — смаяно попита Карсън.

— Днес търговията с роби е доходоносна както никога досега — поясни Диас. — Тя става особено привлекателна след решителните мерки на отделните страни срещу трафика на оръжия и наркотици. Търсят се мулета за дрога, търсят се проститутки, търсят се хора за работа на полето и във фабриките. Ако не им плащаш или им даваш колкото да не умрат от глад, сметката ти бързо набъбва.

— Но нима можеш да държиш всички тези хора под ключ? — попита Пулър. — Защо просто не избягат? Америка е голяма страна, а на всеки ъгъл има полицай.

— Защото ги заплашват, че ще избият семействата им — отвърна Мечо.

— А ти откъде знаеш? — недоумяваше Диас.

— Разговарях с двама от хората на Лампърт. Те ми казаха. А от малкото, което успях да изтръгна от камериерката му, разбрах, че и тя е робиня. Страхува се за близките си. А той я използва и за секс.

Той погледна назад към Диас, която се изчерви и бързо извърна глава.

— Да не би въпросните хора на Лампърт да бяха отседнали в „Плаза“? — подхвърли Пулър.

Мечо не отговори. Но мълчанието му беше достатъчно.

— Защо ги уби?

— Защото не бяха хора, а бесни кучета.

— Но убийството си е убийство.

— Ти не си ли отнемал живот?

— То не е като да извършиш предумишлено убийство.

— Тези неща можем да обсъдим и по-късно — обади се Диас.

— Случайно да знаеш нещо за смъртта на една възрастна жена и на едно също възрастно семейство, Мечо? — подхвърли Пулър.

— Още с пристигането си тук видях как убиват двама възрастни хора на брега.

— На брега ли? — остро попита Пулър. — Видя ли кой ги уби?

— Не — поклати глава Мечо. — Но ги уби един човек. С изстрели в главата. След това ги завлече в морето, но прибоят ги е изхвърлил обратно.

— А ти защо не се намеси?

— Нямаше как. Всичко стана много бързо.

— Добре, ясно — намеси се Карсън. — Убива ги един човек, вероятно мъж. После ги хвърля във водата. Но как изглеждаше този мъж? Едър или дребен, бял или тъмнокож?

— Среден на ръст. Не успях да определя цвета на кожата му, но мисля, че беше бял. Слаб и жилав, но очевидно силен.

— И ти реши да взривиш бентлито на Лампърт, а? — попита Пулър.

— Как разбра? — изненадано го погледна Мечо.

— Имаш големи крака.

— Разясненията могат да почакат — отново се намеси Диас. — Сега трябва да сме подготвени за онова, което ни предстои през следващите няколко минути.

— Складът — бавно кимна Мечо. — Там държат пленниците. До там ги превозват камионите.

— В такъв случай трябва да повикаме полицията — обади се Карсън.

— Не — поклати глава Диас. — Лампърт и Рохас имат свои хора навсякъде, включително и в полицията.

— Тогава да се обърнем към армията. Базата „Еглин“ е съвсем наблизо.

— Нямаме време. Докато се размърдат, ще бъде късно.

— Ти каза, че това е съвместна операция с правителството на САЩ, нали така? — обърна се да я погледне Пулър. — Случайно да си имала контакт с двама мъже, които се придвижват с крайслер под наем?

— Да — отвърна Диас. — Докладваха ми за някакъв инцидент, вероятно с теб.

— Предполагам, че е така. Мен ли следяха или Бетси Саймън?

— Една нощ засекли колата на Бетси Саймън в близост до мястото на трансфера. Установили собствеността й, а след това Саймън била убита. Започнали да наблюдават къщата й.

— Къде са те сега?

— След сблъсъка с теб са ги отзовали. Все още никой не ги е заместил.

— Страхотно! — промърмори Пулър.

— Дайте да говорим за склада — обади се Карсън. — Ако все още са там, трябва да ги ударим. Бързо и решително!

— Точно така ще ги ударим — бързо и решително! — кимна Мечо. — И ще ликвидираме всеки, който трябва да бъде ликвидиран. — Обърна се да погледне Пулър и добави: — Освен ако имаш някакъв проблем с убийството на търговци на роби.

— Нямам такъв проблем — отговори Пулър. — Особено пък ако се опитат да ме убият.

— Можеш да бъдеш сигурен — мрачно каза Мечо.