Дейвид Балдачи
Забравените (73)

73

Предупредени по телефона от Пулър, Лин и Чък Стороу ги очакваха в дома си, който бе на една пряка от морската ивица. Къщата беше едноетажна, но строена нашироко, заемаща по-голямата част от парцела. Посрещна ги Чък Стороу. Съпругата му се беше сгушила на дивана с увит около раменете шал въпреки бруталната жега навън.

По лицето й личеше колко много страда от загубата на своите близки.

Пулър и Карсън поднесоха съболезнованията си.

— Седнете, моля — покани ги Чък. — Разбрах, че сте военнослужещи?

Пулър и Карсън едва се събраха на малкото канапе срещу дивана.

— Да, и двамата — кимна Пулър. — Но аз съм тук във връзка със смъртта на леля ми.

— Боже господи! — възкликна Чък. — Значи вие сте племенникът й, Джон Пулър!

Лин избърса очите си с кърпичка и го погледна с нескрит интерес.

— Да, това съм аз. Научих, че леля ми и семейство Стороу са били близки.

— О, много близки — кимна Лин. — Бяха добри приятели. Ние също познавахме Бетси. Прекрасна жена.

— Не ви ли се струва подозрително, че и тримата умряха почти едновременно и при много съмнителни обстоятелства? — попита Пулър.

— Мислех, че смъртта на Бетси е нещастен случай — объркано го погледна Чък.

— Такава е версията на полицията, но аз съм на друго мнение.

— Защо? — изгледа го Лин.

Пулър извади писмото и го плъзна по масата.

Двамата го прочетоха едновременно.

— Странни неща? — вдигна глава Чък.

— При това нощем? — добави Лин.

— Точно така, нощем — погледна я Пулър. — Бетси е починала през нощта. Също като родителите ти, Чък.

Очите на Лин отново се навлажниха. Съпругът й я прегърна през раменете.

— Не виждам връзката — каза той.

— Били са приятели. Вероятно са си споделяли. Може би са знаели нещо повече за това, което пише в писмото на леля ми.

— Ако е имало такова нещо, би трябвало да го споделят и с нас — каза Чък.

— Но не са, така ли? — обади се Карсън.

— Не! В противен случай бихме реагирали по някакъв начин.

— Тук ли си бяхте през цялото време? — попита Пулър. — Имам предвид напоследък.

Съпрузите се спогледаха.

— Всъщност… — започна Чък, но Лин го изпревари.

— Нямаше ни близо три седмици — каза тя. — Бяхме на сафари в Африка. Звъннахме им веднага щом се прибрахме, но никой не отговори. Реших, че са на обичайната си разходка покрай брега. Започнах да се тревожа чак на другия ден, когато отново никой не ми вдигна. Тогава се обърнахме към полицията.

— А родителите ви не се ли свързаха с вас, докато бяхте в чужбина? — попита Пулър, обръщайки се към Чък.

— О, те мразят телефоните. За нищо на света не биха провели международен разговор, макар че се постарах да им обясня, че тарифите са почти същите като разговор с местен телефон. Според мен изобщо не ме разбраха. Те бяха от старото поколение, много спестовни. Нямаха никакво понятие от електронна поща или есемеси.

— Ние трябваше да ги потърсим — изхлипа Лин.

— Забравяш за слабото покритие там, където бяхме — поклати глава Чък. — В началото реших, че са претърпели някакъв инцидент. Дори през ум не ми мина, че някой ще…

— Разбирам — кимна Пулър. — Те все още ли шофираха?

— О, да — отвърна съпругата. — Физически бяха доста активни.

— Имаха ли навик да вземат и леля ми в колата си?

— Да, понякога. Но тя също шофираше. Беше оборудвала колата си с уреди за ръчно управление.

— Видях ги — кимна Пулър.

— Защо задавате всички тези въпроси? — внимателно ги огледа Чък. — Защо ни показахте това писмо? Нима имате представа какво им се е случило?

— Още не съм сигурен. Просто търсим улика, за която да се заловим. Някой от тях да си е водил дневник?

— Дневник ли? — вдигна вежди Лин. — Мисля, че не. Защо питате?

— Просто така. От дома на леля ми е изчезнал бележник, в който по всяка вероятност си е водила записки.

— Може би това нямаше да се случи, ако си бяхме останали у дома — бавно промълви Лин.

— Не можем да разсъждаваме по този начин, скъпа — възрази Чък. — Това сафари го планирахме от години.

— Наистина няма за какво да се обвинявате — добави Карсън. — Просто не си струва. А и те едва ли биха одобрили терзанията ви.

Лин шумно издуха носа си.

— Случайно адвокат на родителите ви да е бил човек на име Грифин Мейсън? — попита Пулър.

— Не — поклати глава Чък. — Използваха услугите на моя адвокат.

— Това е добре, защото отсега нататък Мейсън със сигурност ще бъде много зает — промърмори Пулър.

С това посещението приключи.

— Моля ви… — докосна лакътя му домакинята. — Ако откриете и най-малкото нещо, което…

— Разбира се — кимна Пулър. — Вие ще сте първите, на които ще се обадя.

— Желая ви късмет — рече Чък и стисна десницата му.

— И Бог да ви благослови — каза Лин.

— Мисля, че ще имаме нужда и от късмет, и от благословия — отвърна едва чуто Пулър.

 

 

Настаниха се в тахото, но той не запали двигателя.

— Ще седим тук, докато се разтопим, или ще запалиш, дявол да го вземе? — изгледа го от съседната седалка Карсън.

Той завъртя ключа и двигателят забоботи. Включи на скорост и потегли.

— Какво всъщност получихме от това посещение? — попита тя и включи климатика на максимум.

— Информация. Дори ако семейство Стороу са се натъкнали на нещо, те може би са го споделили само с леля ми.

— Нали каза, че тя е изминавала онези осем километра и обратно?

Пулър се обърна да я погледне, после излезе на главната улица и увеличи скоростта.

— Да — кимна той.

— Освен това мислиш, че си е водила дневник?

— Да.

— В такъв случай може би тя е открила нещо и го е споделила с тях, а не обратното. Някой ги е видял или чул и е решил съдбата им. Първо убиват леля ти, а след това и съпрузите. Или в обратния ред. А може би едновременно.

— В това има логика.

— Понякога и генералите казват умни неща.

— А капките двигателно масло на отбивката в района на серните изпарения?

— Те са от кола или камион. Въпросът е защо точно там?

— Мястото е подходящо за нещо незаконно — промърмори той.

— Ами да, вони отвратително и плажът не става за нищо.

— Но въпреки това там се е случило нещо, и то през нощта.

— Вече започва да ми става ясно какво ще правим довечера — кимна Карсън.

— Браво на теб.

— Има нещо, което не е било взето под внимание.

— Много неща не са били взети под внимание.

— Аз имам предвид само едно от тях.

— Двамата мъже в онзи седан, заради които Пентагонът подви опашка и избяга?

— Именно — кимна Карсън. — Това най-много ме тревожи.

— Мен пък всичко ме тревожи — въздъхна Пулър.