Дейвид Балдачи
Забравените (55)

55

Пулър се беше втренчил в стената на хотелската стая, а Сейди приличаше на малка топчица в края на леглото. Беше пила толкова много вода, че се напишка в колата. Той почисти след нея и я разходи, преди да се приберат в „Гъл Коуст“.

Не беше мигнал, въпреки че наближаваше четири сутринта.

В главата му се въртяха твърде много неспокойни мисли.

В четири и половина затвори очи и се насили да поспи поне три часа.

Събуди се в седем и половина с чувството, че е спал най-малко осем.

Взе душ, облече се и изведе кученцето, а след това го нахрани със запасите, които беше взел от дома на Сладкиша. После отново го разходи, давайки му възможност да си свърши работата. Едва тогава помисли за собствената си закуска и излезе навън. Сейди остана в стаята, която, слава богу, беше отлично климатизирана. Скоро трябваше да си намери нещо по-постоянно, но засега имаше други приоритети.

Извървя пеша двете пресечки до морето и откри малка закусвалня, обзаведена в ретро стил от началото на петдесетте, където си поръча най-голямата закуска в менюто. Навън температурата вече наближаваше трийсет градуса и това го принуди да добави към кафето си и голяма чаша вода с лед.

Приключи със закуската и излезе на улицата.

— Добре ли си хапна? — попита някакъв глас зад гърба му.

Обърна се и видя Джули Карсън, застанала до някаква пощенска кутия.

Вместо униформа беше облечена с дънки, сандали и зелена блуза без ръкави.

Изобщо не приличаше на бригаден генерал, а по-скоро на обикновена туристка. С много стегната и привлекателна фигура.

— Признавам, че наистина съм изненадан, генерале — промърмори той.

— Ще приема това за комплимент, тъй като знам, че много трудно се изненадваш, агент Пулър. Днес не носим униформи, така че можеш да преминеш на „Джули“.

— А ти на „Джон“ — отвърна той. — Кога пристигна?

— Успях да си уредя място в някакъв транспортен самолет, който излиташе за „Еглин“. Като част от екстрите, които се полагат на генералите. Кацнахме тук малко преди полунощ.

— А как ме откри?

— Много ли са хората в Парадайз, които приличат на теб?

Той замълча в очакване на истинския отговор.

— Добре де, проследих движението на парите по кредитната ти карта. Знам кога се регистрира в „Гъл Коуст“.

— А защо си тук?

— Оказа се, че имам една седмица отпуск, която бях забравила. После проверих дали Джей Две може да изкара няколко дни без мен. Останалото беше лесно, защото описанието ти на Парадайз ми прозвуча много примамливо.

— Може да останеш разочарована.

— Нека сама да преценя това, Джон.

— Предполагам, че ще искаш подробности по разследването ми, въпреки че си дошла на почивка — добави той.

— Копнея за информация — кимна тя. — Защо не се върнем в закусвалнята? Аз ще хапна, ти ще изпиеш два-три литра вода, за да избегнеш опасността от дехидратация. А междувременно ще си поговорим.

Речено — сторено.

Пулър откри, че жената генерал се радва на добър апетит. Унищожи чиния бекон с пържени яйца и купичка овесени ядки и изпи три чаши вода, последвани от двойно кафе.

През това време Пулър я запозна с хода на събитията, включително с експлозията в имението на Лампърт предната вечер.

— Бил си доста зает — промърмори Карсън, довършвайки водата в чашата си.

— По-скоро реагирах постфактум. А това не е най-добрата позиция.

— Осмина побойници — подхвърли тя. — Впечатлена съм.

— По-точно шест — поправи я Пулър. — Ако не беше онзи великан, сега едва ли щяхме да разговаряме.

— От всичко това разбирам, че разследваш подозрителната смърт на леля си, нали така? — внимателно го погледна тя. — А също така убийството на съседа й и изчезването на момченцето Диего. Освен това те следят двама мъже, които са толкова здраво свързани с Пентагона, че около тях е издигната висока стена. За капак скъпото бентли на някакъв богат задник литва във въздуха. О, щях да забравя и двата трупа на плажа…

— Онези двамата може би не са изпратени да ме следят. Привлякъл съм вниманието им с появата ми в къщата на леля Бетси.

— Искаш да кажеш, че са се интересували от нея, а не от теб. Което подкрепя теорията, че е била убита.

— Така виждам нещата — кимна Пулър.

— Което обаче повдига въпроса с какво, по дяволите, се е занимавала, за да се радва на подобно внимание. Сигурен ли си, че не е била пенсионирана шпионка с тъмно минало?

— Ако е така, значи е била майстор на прикритието. Но според мен се е сблъскала с нещо, което е довело до смъртта й. За съжаление, в писмото й липсват подробности.

— Спомена, че си засякъл километража й…

— Точно така. Пътувала е по седем-осем километра до някъде, после още толкова обратно. Такива са приблизителните ми изчисления. Джейн Райън потвърди, че става въпрос за подобно разстояние. Но след това, което се случи със Сладкиша, вече не й вярвам.

— Полицията откри ли я?

— Не знам. Би трябвало.

— Ако е замесена, би могла да изясни някои неща.

— Възможно е.

— Какъв ще бъде следващият ни ход?

— Сигурна ли си, че искаш да се забъркваш, Джули?

— По-голямата част от кариерата ми премина в пазене на униформени задници. По тази причина съм любимка на куп народ с пагони. Освен това ми писна от скучни ваканции, а позицията ми в екипа на Джей Две е адски безинтересна, макар и полезна за кариерата ми. Имам нужда от вълнение.

— Е, в такъв случай си попаднала на подходящото място — погледна я развеселено Пулър. — Но имай предвид, че до този момент тук са загинали най-малко четирима души.

— Мога да се грижа за себе си — тръсна глава тя.

— Аз също мислех така и почти си повярвах. Онези типове, с които се разправих, не бяха нищо особено. Допуснах грешка, но извадих късмет. Само че не мога винаги да разчитам на късмета.

Лицето й стана сериозно.

— Значи приемаме всичко това като битка?

— Абсолютно — кимна той.

— Следващият ни ход?

— Най-очевидният. Питаме полицията дали е открила Джейн Райън.

— А ако не е?

— Ще я открием ние. Преди да са я открили други хора.

— Наистина ли мислиш, че тя е убила стареца с прякор Сладкиша?

— Нямам представа. Но ако го е направила, има голяма вероятност да е убила и леля ми.

— А каква е връзката с всичко останало, което се случва тук?

Пулър се замисли. Изтекоха няколко дълги минути, наситени със звуците на все по-оживения трафик. Парадайз се пробуждаше.

— Не вярвам в случайните съвпадения — промърмори най-сетне той.

— В смисъл?

— В смисъл, че не вярвам в тях, и толкоз.