Дейвид Балдачи
Забравените (32)

32

За пръв път в живота си виждаше хора да летят свободно във въздуха.

Или поне така изглеждаше.

Краката им се отлепиха от пода с такава лекота, сякаш бяха завързани със струни за пиано, а някой отзад беше включил лебедката.

В следващия миг главите им се сблъскаха, издавайки звук като ударили се един в друг големи пъпеши. Пулър получи възможност да наблюдава как последиците от жестокия удар се отразяват в очите и разкривените им усти. Очите се подбелиха, от устите излетяха писъци. После споменатите органи се затвориха. Но само за миг тъй като устите отново зинаха, въпреки че телата им рухнаха на пода като прекалено тежък баласт. Пистолетите глухо изтропаха и се плъзнаха встрани. От отворените усти рукна кръв, причинена от прехапаните езици.

Зад двамата дребни мъже се очерта гигантската фигура на мъжа, когото Пулър вече беше виждал два пъти. По всичко личеше, че ариергардът беше допуснал непростимата грешка да използва без разрешение стаята на гиганта. Нямаше друго обяснение за действията, които беше предприел.

Изправи се и заби поглед в непознатия мъж. Пистолетът М11 леко потрепваше в ръката му. Гигантът не беше въоръжен, но въпреки това изглеждаше смущаващо опасен и абсолютно спокоен. Очите му открито посрещнаха втренчения поглед на Пулър.

— Благодаря — промълви той.

Гигантът не отговори. Погледна за миг оръжието в ръката му — сякаш се питаше дали то е заплахата, с която остава да се справи. После опря огромния си ботуш върху единия от рухналите латиноамериканци и силно го тласна напред. Тялото се плъзна навътре в стаята. Миг по-късно към него се присъедини и другото.

Гигантът гледаше Пулър.

Пулър гледаше гиганта.

— Следващия път ще гледам да не вдигам толкова шум — промърмори Пулър.

Стори му се, че устните на огромния мъж се разтеглиха в нещо като усмивка, после вратата се затръшна. Секунди по-късно отвъд нея се разнесе скърцането на пружини. Явно човекът беше решил да си легне, приключил с един незначителен инцидент.

Пулър прибра пистолета в кобура, но миг по-късно светкавично го измъкна, откри мишената и се приготви да стреля.

— Аз съм, аз съм!

Срещу него стоеше Черил Ландри с вдигнати ръце, едната от които държеше пистолет.

Пулър бавно свали оръжието и отмести прибора за нощно виждане.

— Извинявай — промърмори той.

Тя бавно огледа пръснатите из стаята човешки тела.

— Какви ги вършиш, да те вземат мътните? В коридора има още трима!

— Карах наред — отвърна Пулър и прибра пистолета.

— Добре че се сети да ми се обадиш. Съжалявам, че закъснях.

— Можех да те изчакам, но прецених, че ще е най-добре да се оправям сам. И без това не можеше да ми помогнеш.

— Все пак можеше да изчакаш! — намръщено рече тя.

— Това си е моя битка. Нямаше смисъл да те забърквам. Но сега вече можеш да се включиш в разчистването.

— Да разбирам ли, че се съмняваш в способностите ми?

— Ти си ченге, Ландри. Ако се беше включила в малкия ми спор с тези смешници, със сигурност щеше да пишеш обяснения до края на дните си. А с кариерата ти щеше да е свършено. За останалото обаче наистина можеш да ми помогнеш. Ще добавя, че много рядко правя подобни признания…

Тя прие думите му със смесени чувства. После леко въздъхна и прибра пистолета си в кобура. Не беше с униформа. Носеше дънки, маратонки с черни подметки, черна тениска и сив суичър.

Пулър я остави да приключи с преброяването.

Петима тук, трима в коридора.

— Справил си се сам с осем души?! — недоверчиво подхвърли тя, а след това огледа пистолетите, бухалките и желязната тръба. — На всичкото отгоре въоръжени?

За миг очите на Пулър се спряха на междинната врата, отвъд която долиташе мощно хъркане. Явно гигантът се радваше на здрав сън. Но нещо му нашепваше, че е в състояние да се събуди и да ликвидира евентуален нападател в рамките на две секунди. В крайна сметка реши, че ще бъде прекалено сложно, ако го включи в разговора с Ландри.

— Бяха осем глупаци — промърмори той. — Когато не можеш да го използваш, оръжието става абсолютно излишно.

— Доколкото си спомням, каза, че нападателите на момичето са били трима.

Пулър кимна и махна към телата на Белия, Чернокожия и Латиното.

— Бяха ей тези идиоти. Момичето е твърде уплашено и няма да повдигне обвинения. Но аз с удоволствие ще го направя. Едва ли са се озовали тук, за да ме поздравят с „добре дошъл“. Мисля да ги обвиня най-малко в опит за убийство… — замълча за момент, после добави: — Съмнявам се, че имат разрешителни за тези пищови. Познаваш ли някой от тях?

Ландри измъкна малко фенерче от джобчето на суичъра си. Силният лъч се плъзна по лицата на мъжете.

— Тези двамата — кимна тя, махайки с ръка към Белия и Чернокожия. — Не знам дали са част от някоя местна банда, но имат полицейски досиета.

— Едни хора ми казаха, че са прекалено тъпи и ненадеждни, за да ги вземат в някоя банда — рече Пулър.

— Кои хора?

— Мои секретни източници.

— Тук си малко повече от дванайсет часа — подозрително го изгледа тя. — Кога успя да се сдобиеш със секретни източници?

— Познай.

— Ще повикам транспорт да вдигне тези нещастници.

— Добре.

— После ме чака яко писане.

— Бас държа, че е така.

— Но то може да почака до сутринта.

— Оценявам жеста.

— Имаш ли друго място за спане?

Пулър се замисли. Къщата на леля му беше един вариант, но той продължаваше да я смята за необработено местопрестъпление. Дори една нощ в нея можеше да повреди важни улики. Нещо, на което не беше готов, въпреки че предлагаше определени удобства.

— Ще спя в колата — рече той.

— В корвета? — учуди се тя.

— Не. Вече имам друг превоз. Прецених, че една спортна кола се набива на очи повече от необходимото.

— Имаш право.

— По тази причина ще нощувам в новата си кола.

— Направо на улицата?

— Какво лошо? Нали вие имате грижата за сигурността?

— Току-що си пребил осем жители на Парадайз, Пулър. Сигурна съм, че те всички имат достатъчно роднини и приятели, които изгарят от нетърпение да ти устроят малък реванш. Ще тръгнат да те търсят, независимо дали ще спиш в колата си или в някой евтин мотел.

— Мога да взема назаем едно одеяло и да спя на плажа — подхвърли той.

— Защо се правиш, че не разбираш какво ти говоря? — нервно отвърна тя. — Ако те спипат, ще те убият!

— Да имаш някакви други оферти? Честно казано, моите идеи се поизчерпаха…

В очите на Ландри се появи първо несигурност, а след това и неудобство. Промяната в поведението й пробуди любопитството на Пулър. Какво ли ще изтърси? — запита се той.

— Можеш да дойдеш у дома — промълви тя, после побърза да добави: — Само за тази вечер.

— В Парадайз ли живееш?

— Всъщност не. Но съм съвсем близо, в Дестин.

— А защо не в Парадайз?

— Честно казано, гледката в Дестин ми харесва повече, а разстоянието до там е едва петнайсет минути. Но те са много важни минути, особено за теб. Съмнявам се, че роднините и приятелите на тези хора ще те потърсят там.

— Не е нужно да се ангажираш с мен.

— Знам. Предлагам ти, защото искам да ти помогна.

— Изобщо не ме познаваш.

— Вече ти споменах, че брат ми служи в армията. Помолих го да те провери. Каза, че никога не е виждал толкова безупречно досие. Единствената ти черна точка е, че не си постъпил в Уест Пойнт. Накрая брат ми добави, че баща ти е нещо като Патън и Шварцкопф, взети заедно.

— Няма как да го отрека, макар че повече прилича на генерал Патън — и той като него раздава шамари в болницата.

— Значи ще дойдеш?

— Добре. Но само за една нощ.

— Само за една нощ — повтори тя, после измъкна джиесема си и повика полиция, плюс линейки за осем сериозно пребити мъже.

Приключи с разговора, прибра телефона и подхвърли:

— Бълок със сигурност ще поиска да си поговорите за това, което заварих.

— Дума да няма. Всъщност ние с него вече се видяхме тази вечер.

— И не ти откъсна главата?

— Напротив. Мисля, че стигнахме до споразумение.

— Ясно. Но не разчитай много на него, особено след като види това тук…

— Сигурно е така — сви рамене Пулър.

— Доколкото мога да преценя, това е нов рекорд в историята на Парадайз.

— Разбирам.

— Колко дълго ще останеш тук?

— Още не мога да ти отговоря.

— Зависи от разследването на смъртта на леля ти?

— Аха.

— Никога не се отказваш, а?

— Не виждам смисъла — сви рамене Пулър.