Дейвид Балдачи
Забравените (26)

26

Пулър я настигна още преди да се приближи до входната врата. Изви ръцете й на гърба и рязко я завъртя.

— Не ме наранявайте, моля ви! — извика жената. — Не ме наранявайте!

Пулър я пусна и отстъпи крачка назад. Дулото на пистолета му се наведе под ъгъл от четирийсет и пет градуса, но остана готово за стрелба. После той протегна ръка и включи настолната лампа.

— Коя си ти, по дяволите?

Жената беше около двайсет и пет годишна, с прибрана на конска опашка руса коса. Беше облечена с къси панталони от избеляла дънкова материя, прилепнала тениска в тъмнозелен цвят и джапанки с надпис „Корона“.

— Аз съм Джейн Райън, а ти кой си?

Думите й прозвучаха доста предизвикателно, но очите й не се отделяха от дулото на пистолета.

— Джон Пулър — отвърна той и й показа значката си. — Старши армейски следовател.

— Боже мили! — възкликна тя. — Ти си племенникът на Бетси!

— А ти си нейната асистентка. Или по-скоро си била.

— Откъде знаеш това?

— Въпросите ги задавам аз! — отсече той. — Какво търсиш тук?

Тя разтвори чантата, която носеше през рамо.

— Дойдох да си прибера някои неща, които бях оставила горе в спалнята. Яке и панталон. Мислех да ги взема при следващата си визита, но се оказа, че няма да има такава.

— Съжалявам, че те изплаших — промърмори Пулър и пъхна пистолета си в кобура.

— Няма нищо. Поне се убедих, че имам здраво сърце. Иначе да съм получила инфаркт.

Беше висока около метър и шейсет и пет и изглеждаше в добра форма. По мускулите на стройните бедра и изключително стегнатата фигура Пулър заключи, че редовно тича.

— Много ми е мъчно за леля ти — прошепна тя. — Беше добър човек. Установиха ли причината за смъртта й?

— А ти как разбра?

— Бях тук, когато откриха тялото й. Всъщност отивах при друг клиент, който живее на същата улица. Патрулките бяха отпред, а малко по-късно се появи и катафалката. Едно от ченгетата ми каза, че са я открили мъртва в задния двор. Това е всичко, което знам. Помислих си, че е получила инфаркт или нещо такова…

— Официалната причина за смъртта е удавяне — рече Пулър.

— Как така удавяне? — учуди се тя. — Нали са я намерили в задния двор?

— Паднала е във фонтана.

— Но той е съвсем плитък!

— Вероятно при падането си е ударила главата и е изгубила съзнание.

— Какъв ужас!

— Ако е изпаднала в безсъзнание, не е имало нито болка, нито паника. Но въпреки това смъртта й не е била от най-приятните…

— Кой е намерил тялото?

— Съседът.

— Сладкиша ли?

— Да.

— Сигурно е съсипан. Те бяха много добри приятели. Един до друг представляваха доста интересна гледка — Той нисък и дебел, тя висока и слаба. Винаги съм я оприличавала на възрастната дама от сериала „Златните момичета“. Като малка го гледах по телевизията.

— Знам го — кимна Пулър.

— Беше адски упорита и независима — добави Джейн. — Понякога ми създаваше проблеми, но винаги съм се възхищавала на силния й дух.

— Да, този дух е типична черта на нашето семейство — рече Пулър. — Сладкиша спомена, че си помагала и на него…

— О, да. Аз имам много клиенти в Парадайз. Непрекъснато съм в движение.

— Местна ли си?

— Не. Дори не живея в Парадайз, а във Форт Уолтън Бийч, който е съвсем наблизо. Преселих се тук от Ню Джързи, вече ще станат пет години. Главно заради меката зима.

— То е ясно — кимна Пулър. — Какво беше физическото състояние на леля ми, преди да почине?

— Ами нормално за възрастта й. Имаше известни болки и си пиеше хапчетата. Освен това използваше проходилка. Беше много по-висока от мен, но напоследък доста се прегърби. Имаше хубави и лоши дни като всички нас…

— Но лошите май са били повече, особено последният…

— Е, да.

— А какво беше психическото й състояние? Беше ли депресирана, гневна, разтревожена?

— Не повече от обикновено. Вече доста време се грижа за възрастни хора и съм наясно, че емоциите им се движат в широк диапазон. Сутрин са в добро настроение, но с наближаването на нощта постепенно униват. Поне такива са моите впечатления.

— Тя шофираше ли? Или ти я возеше?

— Аз най-често изпълнявах поръчките й. Ходех до магазина, до аптеката… Ей такива неща.

— С нейната кола?

— Не, използвам моята. Компанията, за която работя, не ни позволява да караме колите на клиентите си. По застрахователни причини.

— Значи тя е шофирала сама, така ли?

— Не и когато съм била тук.

— А колко често беше това?

— Два-три пъти седмично.

— Всяка седмица?

— Обикновено да.

— Винаги с преспиване?

— Не, по-скоро обратното. Никога не го е изисквала от мен.

— Кога си тръгваше?

— Някъде към девет.

— Тоест няма как да знаеш, ако е излизала с колата след този час?

— Да, но защо ще изкарва колата толкова късно? Къде би могла да отиде?

— Не питаш когото трябва. Аз току-що пристигнах и все още не познавам града. Я ми кажи, къде би могла да отиде, да речем, в радиус от седем-осем километра?

Райън се замисли.

— Ако поеме на юг, ще стигне до брега на океана — започна да изброява тя. — На север най-вероятно ще опре до залива Чоктахачи. Тази част на Емералд Коуст е дълга, но тясна, оградена и от двете страни с вода.

— А на изток и запад?

— На запад ще стигне до дигите, но само по черни пътища. Ако обаче хване магистрала 98, ще се насочи на северозапад към Дестин.

— А на изток?

— Натам са Санта Роза Бийч, Сийсайд и Панама Сити, но разстоянието е доста по-дълго от седем-осем километра.

— Нещо интересно в тази посока?

— Плажове. Много плажове. Дължината на Емералд Коуст е повече от сто и шейсет километра. На запад е военновъздушната база „Еглин“, а източно от Панама Сити има още една — базата „Тиндал“.

— Май в този район има много военни бази — отбеляза Пулър.

— Като военен ти би трябвало да си наясно.

— Ами да. Например „Пенсакола“, където пилотите на ВМС се учат да летят. Плюс „Хърлбърт Фийлд“, въпреки че тя е част от „Еглин“. Между другото, точно там е базиран и щабът за специални операции на ВВС…

— Очевидно знаеш много повече от мен — отбеляза момичето.

— Едва ли е повече. Аз служа в пехотата, докато ВВС оперират на доста по-голяма височина.

— Ясно. Пак ще повторя, че много съжалявам за леля ти.

— Извинявай, че те изплаших. Високо ценя всичко, което си вършила за Бетси.

Той я изпрати до вратата и включи външното осветление. Райън се насочи към колата си, паркирана на алеята. Син форд фиеста с яко огъната дясна врата.

Когато момичето потегли, Пулър зърна патрулната кола, която изскочи от далечния край на улицата, и веднага си даде сметка, че благодарение на външното осветление със сигурност прилича на крайпътен билборд.

Патрулката направи остър ляв завой в алеята и шофьорът включи прожекторите на покрива.

Пулър остана на място. Началникът Бълок слезе от колата и тръгна към него с ръка на кобура.