Дейвид Балдачи
Забравените (37)

37

По врата му се стичаше пот.

В осем сутринта температурата надхвърляше двайсет и осем, а той работеше вече цял час, без да спира. Но според прогнозите по-късно през деня живакът щеше да надхвърли трийсет и осем.

Пак беше в онази къща. Беше подочул, че прилежащият към нея терен е толкова обширен, че се нуждае от всекидневна поддръжка, и направи така, че да го включат в групата. Това му струваше обещания и дребни подкупи на хора, които изобщо не се интересуваха защо иска да работи точно там. За тях беше достатъчно да получат някаква изгода, а когато ставаше въпрос за бедняци, бартерът бързо се превръща в начин на живот. Повечето подозираха, че той иска това място просто защото е решил да обере къщата, но в техните очи това беше съвсем нормално. От богатите трябваше да се краде, защото те имаха всичко. Достатъчно беше да напечатат още малко пари.

Той беше просто човек, който работи за другите. Плащаха му толкова, колкото да не умре от глад. Първата контузия или трудова злополука като нищо щеше да го превърне в бездомник.

Оглеждайки хората от работната група, той всъщност оценяваше не своето положение, а тяхното. За него парите не означаваха нищо. Беше тук, защото си имаше причини. Щеше да си тръгне веднага след като изпълнеше това, което беше намислил.

Освен ако не го убиеха. В такъв случай щеше да остане завинаги в Парадайз.

Той избърса потта от очите си и започна да подрязва живия плет, защото собствениците не търпяха стърчащи клончета. Но мислите му бяха насочени към онова, което се бе случило на плажа през миналата нощ.

Тези хора бяха изгубени завинаги. Всичко беше приключило за тях още в момента, в който ги бяха прибрали. Пътуването с кораби и камиони беше едно от последните им развлечения, преди да бъдат подети от дългата верига на робовладелците.

Крепостничество.

Нямаше никакво значение дали се случва през шестнайсети или двайсет и първи век.

Той щракаше с ножицата и обмисляше следващите си стъпки.

Вдигна очи от горната част на храста и огледа къщата. На кръглата павирана алея беше паркирано същото мазерати. Очевидно младата двойка беше останала да пренощува. А и защо да напускат това прекрасно място, след като не им се налагаше? Задавайки умели въпроси на едно момиче от вътрешната прислуга, излязло навън да прибере пощата, той научи, че обслужващият персонал в къщата се състои от десет души. Камериерки, майстор-готвач, иконом и още двама-трима обща прислуга, които получавали смешно ниски заплати, но в замяна на това живеели безплатно в определената за тях пристройка към внушителната сграда на брега на Емералд Коуст.

Фамилията на собствениците се състояла от четирима:

Банкомата, тоест мъжа.

Разглезената втора съпруга.

Още по-разглезеното синче от първата.

Тъщата.

Банкомата наближаваше четирийсет, сравнително млад, за да натрупа толкова голямо богатство. Прислужничката не каза как го е спечелил, а и той не попита.

Защото вече знаеше.

Втората съпруга, доскорошна манекенка, била на двайсет и няколко години, много запалена по шопинга.

Синът на Банкомата и доведен син на втората съпруга бил на седемнайсет и учел в частен пансион в Кънетикът. Вече успял да се включи в първата десетка на отличниците, но това се дължало по-скоро на щедрите дарения на баща му, отколкото на умствените му способности. Бил си у дома за лятната ваканция и убивал времето си с игра на поло, шофиране на собственото си порше и забивки с неизбежния контингент мацки, чиято единствена цел в живота била един ден да живеят в подобно имение и да имат лична прислуга.

Всичко това той беше научил още преди да дойде насам.

Майката на втората съпруга живеела в разкошната къща за гости и по всеобщо мнение била страшна кучка.

Френските прозорци в задната част на резиденцията се плъзнаха встрани и на поляната се появи жената, която беше зърнал край басейна предишния ден. Носеше къса бяла пола, под която се виждаха стройни загорели бедра. Беше със светлосиня блуза и сандали с високи токчета. Косата й се спускаше по раменете. Изглеждаше доста елегантна за този ранен час. Може би имаше среща.

Жената прекоси ливадата и изчезна в къщата за гости.

Френските прозорци се отвориха още веднъж, пропускайки един мъж.

Около метър и осемдесет, строен и здрав, със загорели мускулести крака под късите бели панталони. Кожените му мокасини изглеждаха скъпи и несъмнено бяха такива. Също като светлосинята риза с дълъг ръкав, марка „Бугачи“, която падаше свободно — сякаш за да покаже, че въпреки огромното си богатство той е един съвсем обикновен човек, който обича да се носи небрежно. Кестенявата му коса беше леко посребрена на слепоочията.

Мъжът също прекоси ливадата и влезе в къщата за гости.

Той добре знаеше кой е този мъж. Банкомата. Собственикът на огромното имение и всичко в него.

Името му беше Питър Джей Лампърт.

Той беше натрупал и изгубил няколко милиарда като управител на голям хедж фонд — създаден, естествено, със средствата на хората, които му бяха поверили парите си. След това беше натрупал друго огромно състояние, за да си купи тази резиденция и още куп скъпи играчки, но беше забравил да компенсира загубите на клиентите си.

За това са измислени фалитите, беше отвърнал той на журналистически въпрос не изпитва ли угризения, че е разбил живота на хиляди хора.

Лампърт притежаваше и частен самолет „Дасо Фолкън 900LX“, който чакаше на частно летище, отстоящо на трийсет минути от резиденцията. Височината на кабината му беше около два метра, което означаваше, че собственикът може да се изправи в нея в цял ръст. За разлика от гиганта, който обаче нямаше шанс да се озове някога във въпросната кабина. Частните самолети не бяха предназначени за наемни работници.

В края на главния пристан на имението — някъде на трийсетина метра навътре в морето — беше закотвена огромната яхта на Лампърт „Лейди Лъки“. Тя беше кръстена на втората съпруга, чието име беше Лусил, но всички я наричаха Лъки — може би защото наистина бе извадила късмет да стане втора съпруга на Питър Джей Лампърт.

Същата прислужница го информира, че в момента Лъки отсъства. Беше отлетяла за поредния си шопинг тур в Лондон и Париж. Богатите все пак трябва да харчат парите си, нали?

След кратък размисъл той стигна до заключението, че майката най-вероятно придружава дъщеря си. Но ако наистина беше така, значи къщата за гости беше празна и няма смисъл да се ходи там.

Може би с едно изключение.

Той започна да се измества към лявата част на постройката. Там също имаше храсти, които се нуждаеха от подрязване. Ловко движеше инструмента в ръцете си, но с тази разлика, че ножицата не издаваше никакъв звук. Бавно се приближаваше към прозореца. Завесите бяха дръпнати наполовина. Отвъд тях се чуваха приглушени стенания.

Огледа се за охраната, но не видя никого.

Приближи се още малко и предпазливо надникна през стъклото, леко приклекнал, за да скрие огромния си ръст.

Жената беше само по блуза. Полата и сандалите с високи токчета бяха захвърлени на леглото, а прашките й бяха увити около глезените. Ръцете й стискаха един от пилоните на леглото, а тялото й беше наведено напред под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

Лампърт беше заел позиция зад нея, без да си прави труда да се съблича. Най-вероятно само беше дръпнал ципа на панталоните си. Извила шия назад, тя издаваше приятни стимулиращи звуци.

Лампърт грубо се притисна в нея, изпъшка за последен път и се прегъна върху гърба й, стигнал до сюблимния момент. После се отдръпна. Беше леко задъхан. Ръката му потърси ципа на късите панталони. Тя се обърна и го целуна. Той я погали, а след това шляпна с длан голото й дупе.

Лампърт подхвърли нещо и жената се засмя. Броени секунди по-късно изчезна. Вероятно имаше и други ангажименти.

Жената се изтегна на леглото, извади флаконче от джобчето на блузата си и глътна някаква капсула. После се съблече и влезе гола в банята. Минута по-късно се появи обратно със зачервено от студената вода лице.

Той продължаваше да гледа през прозореца. Жената бързо се облече, приглаждайки с длани блузата и полата си, обу сандалите с високи токове и се насочи към вратата.

Той бързо се измести встрани и се наведе към близкия храст.

Тя излезе от къщата за гости, извърна глава и го видя. На лицето й се появи усмивка. Тялото й излъчваше задоволството на току-що обладана жена. Той се съмняваше, че тя си дава сметка колко много й личи. Какво ли би казал младият мъж, който беше пристигнал вчера с нея в мазератито?

— Здрасти — подвикна тя.

Той кимна, но остана полуприведен над храста.

— И вчера беше тук — добави жената. — Как се казваш?

— Мечо.

— Мечо? За пръв път чувам подобно име.

— В моя страна това означава „мечка“. Нали виждате че голям съм като мечка? Бил много едро бебе и баща ми решил да кръсти мен така. — След тези думи замълча и пусна една свенлива усмивка.

Всъщност английският му беше далеч по-добър, а по природа съвсем не беше срамежлив. Но тя нямаше нужда да знае това. Мечо не беше истинското му име, а само прякор, който наистина беше получил поради огромния си ръст.

— Коя е твоята страна? — попита тя.

— О, тя намира се много далече от тук. Това място ми харесва, защото в моя страна понякога много студено.

Тя се усмихна и прогони с ръка някаква мушица, която се въртеше край главата й. Усмивката беше заразителна и много отиваше на поруменелите й бузи.

Тази жена е родена за секс, помисли си той.

— В Парадайз винаги е топло — подхвърли тя.

— Хей!

Обърнаха се едновременно. Към тях подтичваше едър пазач. Мечо побърза да направи крачка встрани и отново се наведе над храстите.

— Хей! — повтори пазачът, спрял на крачка от него. Беше същият от вчера. — Не те съветвам да изпробваш търпението ми, приятел!

— Аз го заговорих — обади се жената. — Той просто си работеше. Зададох му един въпрос.

Пазачът я изгледа така, сякаш е дрогирана.

— Вие му зададохте въпрос?! — троснато попита той. — Защо?

— За да получа отговор — сбърчи вежди тя. — Остави го на мира!

— Много добре, госпожице Мърдок. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Това ми е работата.

— Всичко е съвсем наред — натъртено го увери тя.

Изчака пазачът да се отдалечи, обърна се и подхвърли:

— Името ми е Кристина, Мечо. Приятелите ме наричат Криси. Беше ми приятно, че си поговорихме.

Той остана загледан след нея. В един момент тя се обърна, усмихна му се и леко помаха.

В усмивката й имаше нещо многозначително. Сякаш знаеше, че я е видял в онази деликатна поза в компанията на Лампърт. Но изобщо не й пукаше. Дори обратното — сякаш това й беше донесло допълнително удоволствие.

Каква привлекателна жена, рече си той. Много красива.

Дълбоко в съзнанието му се появи надеждата, че няма да се наложи да я убие.