Дейвид Балдачи
Забравените (7)

7

Много пътища водеха до Парадайз. Пулър избра един полет на „Делта“ през Атланта, който го отведе до регионалното летище на Северозападна Флорида само четири часа и половина след излитането му от Вашингтон. Летището беше построено на държавна земя. Върху нея се намираше и военновъздушната база „Еглин“, която беше сред най-големите в света. Пулър я беше посещавал още като курсант в школата за рейнджъри.

Тази част на Флорида попадаше в централната часова зона, тъй че Пулър премести стрелката на часовника си още докато влизаше в офиса на агенцията за коли под наем „Херц“.

В момента тук беше десет и половина сутринта, което означаваше, че е спестил един час. Температурата на въздуха гонеше трийсет градуса.

— Добре дошли на Емералд Коуст — приветства го жената зад гишето — ниска и набита, с кестенява накъдрена коса, чийто естествен цвят най-вероятно беше сив.

— Аз пък очаквах да чуя „добре дошли в Парадайз“ — подхвърли той.

Жената вдигна глава.

— До там ще стигнете за около четирийсет минути — усмихна се тя. — Опитвам се да го включа в поздравлението си, но едва в двайсет процента от случаите се налага да казвам „добре дошли в Парадайз“.

— Предполагам, че дори раят остарява — кимна Пулър.

— Искате ли кабрио? — попита жената. — Всички, които пристигат тук, предпочитат колите без покрив. Току-що ни върнаха един много красив корвет.

— Не знам — колебливо отвърна Пулър. — Колко струва?

Когато чу цената, той поклати глава.

— Не мога да си го позволя. Армията не ми плаща чак толкова много.

— Военен ли сте?

— Да, постъпих веднага след колежа.

— И моят син е военен. Служи като рейнджър.

— Известно време бях инструктор в Школата за подготовка на рейнджъри, а след това се прехвърлих в Седемдесет и пети батальон във Форт Бенинг и две години по-късно се озовах в Близкия изток.

— Рейнджърите са най-добрите.

— И аз мисля така въпреки мнението на морските пехотинци и тюлените — отвърна Пулър.

Жената замълча за миг, после попита:

— Още ли искате онзи корвет?

— Вече ви казах, госпожо. Бюджетът ми не го позволява.

— А колко можете да платите?

Пулър й каза.

— Бюджетът ви вече го позволява — обяви тя, след като набра нещо на компютъра си.

— Можете ли да го направите?

— Вече го направих — отвърна тя. — Получавате и безплатно джипиес устройство.

— Оценявам жеста ви.

— Аз пък оценявам вас.

Корветът беше златист на цвят и наистина супер. Пулър го изкара на пътя с чувството, че самият той е позлатен.

Пое на юг по магистрала 85, преминавайки край населени места с екзотични имена като Шалимар, Синко Баю и Форт Уолтън Бийч. После се включи в широката като самолетна писта Миракъл Стрип Паркуей и мина покрай остров Окалуса, който също беше част от обширната територия на военновъздушната база „Еглин“. Прекоси някакъв мост, който го отведе в градчето Дестин, продължи на изток и не след дълго пристигна в Парадайз.

Един поглед наоколо му беше достатъчен да разбере защо това малко градче носи име, означаващо рай. Всичко наоколо беше ново и лъскаво, очевидно висока класа, с изглед към океана, наподобяващ пощенска картичка. Направо на плажа се издигаха няколко модерни многоетажни постройки, предлагащи луксозни апартаменти под наем. Непосредствено до тях се намираше живописно пристанище с рибарски лодки, които изглеждаха извадени директно от някоя холивудска продукция. Наоколо имаше шикозни ресторанти и бутици, в които пазаруваха красиви жени. Беше пълно с лимузини, в сравнение с които корветът беше най-обикновена кола. Цялата атмосфера излъчваше недвусмисленото послание „Това тук е уникално кътче, хора“.

Пулър намери свободно място за паркиране, измъкна едрото си тяло от ниската кола с цената на доста усилия, а после бавно се огледа.

Беше с джинси, свободно падаща бяла риза с дълъг ръкав и мокасини на бос крак. Ризата скриваше кобура с пистолет M11 отзад на колана. Служебното му положение на агент в ОКР го задължаваше никога да не се разделя с оръжието си. Но дори без изискванията на устава той би се придържал към това правило.

Така ставаше, когато човек е изпълнявал мисии в Близкия изток. Там носенето на оръжие беше естествено като дишането. Иначе шансовете да оцелееш намаляваха драстично.

Слънцето продължаваше да се изкачва в небето. Беше горещо, но свежият бриз успяваше да пресуши капките пот, избили по челото му. Покрай него минаха няколко млади дами с добре оформени почти голи тела, които го удостоиха с продължителни погледи. Бяха преметнали на рамо чанти на „Кейт Спейд“ и „Ермес“ и потракваха с високите токчета на сандалите си „Джими Чу“.

Той обаче не реагира. Все още беше в отпуск, но това не означаваше ваканция. Появата му тук беше свързана с частна, но съвсем конкретна мисия.

Събу си обувките и се насочи към плажа, който беше само на няколко крачки. Никъде другаде не беше виждал толкова бял и ситен пясък. В Близкия изток беше различен — по-едър и груб. Или може би му се бе сторило така, защото именно върху онзи пясък враговете се бяха опитали да го ликвидират с всевъзможни оръжия — пистолети, пушки, самоделни бомби, а дори и с голи ръце. Тези неща пречеха на човек да оцени дадено място.

Водата също беше уникална. Вече разбираше защо са нарекли тази ивица Емералд Коуст — Изумрудения бряг. Спокойното море приличаше на огромна тепсия, пълна с блестящи зелени камъни. Дъската, на която отбелязваха състоянието му, беше оцветена в жълто, което означаваше леко вълнение със средна степен на опасност. Но той нямаше никакво намерение да плува.

Третата и последна фаза от обучението му в Школата за подготовка на рейнджъри беше проведена именно във Флорида. Но не в Парадайз, а сред блатата на Слънчевия щат, които бяха пълни с алигатори и отровни змии — най-вече мокасини, гърмящи и коралови. Пулър не си спомняше в радиус от двеста километра в онзи район да е виждал красавици по бански с чанти „Гучи“. А инструкторите бяха по-лоши дори от змиите и безмилостно гонеха рейнджърите от единия до другия край на блатистата територия.

Погледна летовниците, които седяха под сини чадъри или се изтягаха върху хавлиите си. Никога през живота си не беше виждал накуп толкова много голи дупета и жени по монокини. На всичкото отгоре значителна част от тях не бяха в най-добрата си физическа форма, което би трябвало да ги накара да се пооблекат.

Загорял спасител наблюдаваше морето от вишката. По-надолу друг негов колега пришпорваше моторна триколка по мокрия пясък.

Хубав живот, стига да можеш да си го позволиш.

Пулър извърна глава към ясното небе, постоя малко под горещите лъчи и стигна до заключението, че времето му за слънчеви бани е изтекло. Армията не одобряваше безделието, независимо дали си в отпуск или не.

Той се върна при колата, почисти краката си от пясъка и обу мокасините си. Покрай него бавно мина патрулка с надпис „Парадайз — ПУ“ на вратите, украсен с превиващи се под вятъра палми. В нея имаше две ченгета.

Шофьорът беше як мъж с бръсната глава и слънчеви очила. Той намали скоростта, огледа колата на Пулър и му кимна.

Пулър му отвърна, питайки се какво ли иска да му каже. Във всички случаи беше препоръчително да си в добри отношения с местната полиция, включително и когато колите й са изрисувани с палми.

Партньорът на дебелия се оказа жена, която също го огледа през слънчевите си очила. Блондинка на трийсет и една-две. За разлика от колегата си тя не му кимна, а просто извърна глава, подхвърли нещо и патрулката потегли.

Пулър ги изчака да се отдалечат, после влезе в корвета и запали двигателя. Адресът на леля му вече беше вкаран в джипиеса. Машинката беше категорична, че до там са точно пет минути път.

Пет минути път, без да има никаква представа какво го очаква.

Като в боя. С тази разлика, че в боя имаше колеги и подкрепления.

Тук обаче беше соло.

След премеждията в Западна Вирджиния, където също бе отишъл сам, тази стратегия започна да му изглежда леко дразнеща.

Ако имаше късмет, Бетси Саймън щеше да му отвори лично и да го покани на чаша студен чай.