Дейвид Балдачи
Забравените (58)

58

Мечо огледа униформените полицаи, които събираха отломките от скъпия автомобил. Самият той вършеше подобна работа, но на разстояние от тях — събираше в найлонов чувал бурени, тревички и клончета.

Дали са открили регистрационния номер с надпис МЪЖЪТ? — запита се той. Надяваше се да е отхвръкнал чак в океана и някоя акула да го е глътнала.

Докато трупаше накуп откъснатите от живия плет клончета, той зърна камериерката Беатрис, която крачеше през ливадата с поднос напитки и закуски, предназначени за Лампърт, Джеймс Уинтроп и Криси Мърдок, които се излежаваха край басейна. Очите й бяха подпухнали и сведени надолу. Мечо забеляза как Лампърт огледа задника й, докато се отдалечаваше обратно към къщата.

Изчака я да свие зад ъгъла, метна чувала през рамо и с широка крачка се насочи към мястото, на което можеше да я пресрещне. Тя го видя и стреснато се отмести от пътя му. Причините за това бяха очевидни — той се извисяваше с над трийсет сантиметра над нея, а теглото му беше поне двойно.

Попита я на испански дали всичко е наред.

Тя промърмори нещо утвърдително и продължи пътя си. Той се изравни с нея.

Зададе й няколко общи въпроса, а после спомена името на работодателя й и веднага забеляза как чертите й окаменяха.

— Чух, че шефът ти скоро заминава — подхвърли той.

— Откъде знаеш? — рязко попита тя и вдигна глава.

— Един от неговите хора ми каза. Някъде в Азия, нали?

— И Африка. Поне така чух аз.

— Кога заминава?

— А ти защо питаш? — подозрително го изгледа тя.

— Мислех да те поканя да излезем. Предполагам, че ще ти е по-лесно, когато го няма.

От изражението на лицето й беше невъзможно да определи дали схваща важността на тези думи.

— Ще ме поканиш на среща? — бавно изрече тя.

— Невинаги съм бил обикновен бачкатор — отвърна той. — Знам как да се отнасям с жените — любезно и с уважение.

— Това е невъзможно.

— Разбирам.

— Не разбираш — каза тя и докосна ръката му. — Забранено ми е да напускам къщата.

— Не можеш да излизаш, така ли? — учудено я погледна той.

— Забранено е — поклати глава тя. — А в момента дори не трябва да разговарям с теб.

— Аз съм никой. Те не се интересуват от такива като мен.

Беатрис вдигна глава и внимателно го огледа.

— Мисля, че съвсем не си никой — подхвърли с надежда тя.

— От охраната ли ти забраняват да излизаш?

— Не само те — отвърна жената и извърна глава към басейна.

— Можеш да се обадиш в полицията.

— Не! — тръсна глава тя.

— Защо?

— Защото не съм само аз.

— Не те разбирам.

— Има и други.

— Близките ти?

Тя кимна. Очите й се навлажниха. После ускори крачка, прекоси ливадата и изчезна във вътрешността на къщата.

Мечо забави крачка и кривна към камиона, в който събираха боклуците. Докато опразваше чувала си в каросерията, мерна Лампърт, който отключи задната врата, водеща към пристана. Оградата беше от ковано желязо, висока над два метра. Лампърт явно не се тревожеше от любопитство, което идваше откъм водата. Растителността беше достатъчна, за да скрие резиденцията и къщата за гости от очите на туристите, използващи лодки.

Мечо продължаваше да следи с поглед Лампърт, който стигна до яхтата си, качи се и изчезна под палубата.

Бих могъл да го убия. И може би точно това трябва да направя.

Но остана на мястото си. Това беше по-практичното решение. В близост до оградата и задната врата преброи петима пазачи.

Нямаше как да мине оттам. Особено пък без оръжие. Всяка сутрин работниците по поддръжката минаваха през метал-детектор и ръчен обиск от страна на охраната. Лампърт беше предпазлив човек. Това означаваше, че ще го застрелят, преди изобщо да приближи до яхтата. Кому беше необходимо това?

Не, първоначалният му план беше по-добър и той възнамеряваше да се придържа към него.

Продължи да работи под палещите лъчи на слънцето, обмисляйки това, което бе успял да изтръгне от Дони предишната нощ в хотела.

Доставките се осъществяваха почти всяка нощ. Последната плаваща платформа за прехвърляне на стоката се намираше на трийсет километра от брега, западно от тук. Мечо беше почти сигурен, че именно от нея беше осъществил бягството си.

Според информацията на Дони от другия месец се предвиждаше разширение на доставките, като щели да бъдат добавени хора от Азия и Африка. Това се връзваше с новината за предстоящото пътуване на Лампърт до споменатите континенти.

Но нямаше как да се разбере кога ще замине. Възможно беше да тръгне веднага, още преди Мечо да се задейства.

Няма да допусна това. Дори ако се наложи да сваля самолета му от небето. Няма да му позволя отново да се измъкне.

Никога повече!

Усети нечий поглед върху себе си и се обърна. Застанала в близост до басейна, Криси Мърдок го гледаше втренчено. Беше по бански, а раменете й бяха покрити с хавлиена кърпа.

Той възобнови работата си, наблюдавайки под око приближаването й.

Коленичи край една леха и започна да събира падналите цветчета и клонки. Вдигна глава едва когато краката й с безупречен маникюр спряха на сантиметри от него.

— Мечо?

— Да?

— Много работиш.

Той сви рамене и напъха клончетата в празния чувал, който беше свалил от камиона.

— Това е единственият начин, по който мога да работя.

На лицето й се появи дяволита усмивка. Сякаш си беше представила нещо друго.

— Чу ли какво е станало снощи?

Мечо изобщо не я погледна. Доста странно беше, че тази жена изобщо му обръща внимание, а още повече че го разпитва за взривената през нощта бомба.

— Видях колата — тихо отвърна той.

— Но видя и мен, нали?

Той извърна глава да я погледне и вдигна длан, за да предпази очите си от ярките слънчеви лъчи.

— Не разбирам.

— Вчера сутринта, през прозореца в къщата за гости. Видях отражението ти в огледалото на стената.

Мамка му!

— Спокойно. Изобщо не съм притеснена. Хареса ли това, което видя?

Май си играе с мен, помисли си Мечо. Но в същото време усети, че по свои причини тя иска да чуе отговора му.

— А на вас хареса ли това, което правили? — сопнато попита той.

— Отговорът е малко сложен — отвърна след кратък размисъл тя.

— Обикновено сложните неща най-прости.

— О, така ли мислиш?

— А вие?

— Може би. Според теб хареса ли ми?

— Не, но това не влиза ми в работата.

— Той притежава най-хубавото от всичко — каза тя, надничайки над рамото му към яхтата. — Най-хубавата къща, най-хубавата яхта, самолет.

— А вие сте също от най-хубави негови неща?

— Не ми приличаш на типичен градинар…

— Дойдох тук да търся по-добър живот, но не съм още го намерил. В моята страна имах добра работа, използвах в нея мозъка си. Тук използвам само гърба си.

— Тогава защо си дошъл?

— Налагаше се.

— В страната ти е било зле?

— Да — отвърна лаконично той.

— Разбирам.

— Наистина ли разбирате?

— Защо имам чувството, че не говориш за себе си, а за мен? — развеселено го изгледа тя.

— Другият знае ли?

— Джеймс? Той е дупе и гащи с Питър.

— Този израз не разбрах го.

— Питър го притежава. По тази причина отговорът на въпроса ти е, че не му пука.

— Значи Джеймс не е никакъв мъж.

— Факт, който ми е добре известен — кимна тя.

— А защо изобщо разговаряте с мен? Защото видях какво правите?

— Харесвам хората инстинктивно, а ти издържа изпита.

— Това няма значение. Такива като вас не разговарят с такива като мен.

— Това правило ли е?

— Да.

— Аз обичам да нарушавам правилата, Мечо. И винаги съм го правила.

Той сви рамене и отново се наведе над лехата.

— Дълго ли ще останеш тук? — попита тя.

— А вие?

— Не знам. Това зависи от Питър.

Същото важи и за мен, помисли си Мечо.