Дейвид Балдачи
Забравените (29)

29

Стигна до джипа, отключи и се разположи на задната седалка. Нуждаеше се от малко време за размисъл.

Ситуацията придобиваше съвсем друг вид, в случай че двамата мъже в крайслера са окажеха бивши военни. Смяната на превозните средства изобщо нямаше да му помогне. Със сигурност бяха в състояние да го гръмнат още преди да посегне към оръжието си.

Въпросът беше защо го следят — в случай че бяха на действителна служба.

А ако не бяха, въпросът пак си оставаше.

След събитията в Западна Вирджиния беше напълно възможно армията да го е поставила под наблюдение. Реши да провери дали е така и отново набра номера на Кристен Крейг.

Тя очевидно беше запомнила номера му, защото вместо „ало“ директно попита:

— Май вече започвам да ти липсвам, а?

— Винаги ми липсваш.

— Ти изобщо спиш ли? Сериозно те питам.

— Я виж ти кой ми говори за сън.

— Научих какво е станало в Западна Вирджиния. Не от официалната версия, защото такава няма. Просто отчетох някои неща, прозиращи между редовете. Мисля, че имаш право да отсъстваш малко, а дори и да се вземеш отпуск.

— В момента съм в отпуск — отвърна Пулър, замълча за момент и добави: — Е, не съвсем…

— Готова съм да впиша поредната ви мисия, шефе. Айпадът е пред мен.

Пулър неволно се усмихна. Наистина си падаше по тази жена. Ако не беше омъжена, положително би я поканил на среща.

— Искам да ми провериш един регистрационен номер.

— Добре. Обикновено не се занимавам с такива неща, но има хора, които ще свършат работата.

— А имаш ли хора, които могат да го направят веднага?

— Знаеш процедурата. Някъде по веригата винаги има работари от Министерството на отбраната, които будуват и чакат нареждания.

— Двама от тях си разговарят в момента — подхвърли Пулър.

— Ще се погрижа да стане по най-бързия начин — обеща Кристен. — А сега ми кажи в какво си се забъркал.

— Защо?

— За в случай, че ти видят сметката и някой прояви интерес как използвам работното си време. Подозирам, че това няма нищо общо с военните.

— Допреди пет минути и аз мислех така, но вече не съм толкова сигурен. Всичко започна с едно писмо от леля ми, в което тя твърди, че нещата в Парадайз, Флорида, не изглеждат наред. Веднага след това научих, че тя е починала при съмнителни обстоятелства.

— Господи, Пулър. Много съжалявам.

— Аз също. Веднага пристигнах тук, но само за да открия, че нещата стават още по-объркани.

— Това има ли нещо общо с регистрационния номер?

— Засега не знам. Просто двама мъже са решили да ми се бъркат в работата и ме следят. Описанието, което получих, ме навява на мисълта, че някога са носили униформа, а може би все още е така.

— Това не ми харесва.

Гласът й се промени. Игривостта бързо изчезна, заменена от загриженост.

— И на мен.

— Имаш ли подкрепления?

— Вече ти казах, че съм във ваканция.

— В такъв случай трябва да прекратиш ваканцията си и да се залавяш за работа! Говоря сериозно, Пулър. Веднага намери някой, който да ти пази гърба!

— Добър съвет. Мисля да се възползвам от него. А междувременно ти виж какво можеш да направиш. Утре по обед отивам да прибера сака, както се договорихме.

— Ще направя всичко, което мога.

Той изключи телефона, нагласи будилника в главата си и затвори очи. Пръстите му останаха на ръкохватката на пистолета M11. Само така можеше да бъде сигурен, че в рамките на три секунди ще успее да се събуди, да се прицели и да стреля срещу всеки, който направи опит да му причини зло. Не успееше ли, щеше да е мъртъв. Така стояха нещата.

Събуди се на задната седалка на тахото малко преди да изтекат обичайните два часа. Няколко секунди по-късно беше готов за действие. Минаваше един след полунощ — много подходящо време да се случи нещо. Както военните, така и ченгетата обичаха да нанасят ударите си нощем. Защото беше доказано, че тогава мишените са уморени и са в леглото — често без пряк достъп до личното си оръжие.

Но, както се оказа, дори и тъпите престъпници бяха оценили предимствата на нощното нападение.

Само десет минути по-късно Пулър получи възможност да се увери в това.

По тротоара маршируваха Белия, Черния и Латиното, придружени от трима приятели. Явно бяха избрали оптималния вариант: шестима срещу един. За Пулър тази математика беше малко сбъркана, но това вероятно се дължеше на по-високите му критерии. Всъщност не вероятно, а със сигурност.

Лицата на шестимата мъже бяха мрачни. Най-мрачен изглеждаше Белия, може би защото на устата му имаше шевове.

Май съм го треснал малко по-силно, отколкото беше нужно, помисли си Пулър.

Групата подмина тахото, без дори да го погледне. На бойното поле подобна небрежност се наказваше с бърза смърт. Но тук беше Флорида, а не Афганистан и по тази причина Пулър им спести няколко куршума в гърба.

Ризите на всички бяха издути. Някои отпред, други отзад. Двама носеха бейзболни бухалки, а трети си беше избрал метална тръба. Бяха се въоръжили като за лов на мечки. Или като за война.

Въпреки че едва ли някой от тях имаше представа какво означава истинско сражение.

За разлика от Пулър.

Едва ли имаше бойци, които са преживели истинско сражение и горят от желание да попаднат в друго. Това не беше ситуация за нормални хора. Но Пулър, макар и напълно нормален, беше участвал в безброй сражения. Такава му беше работата. И това го беше променило. Тотално и безвъзвратно, превръщайки го в машина за убиване. Умееше да причинява смърт по стотици начини, за които обикновените хора дори нямаха понятие.

Поколеба се дали да отложи сблъсъка за някоя друга нощ, но после реши, че ще е най-добре да приключи още сега. Противното означаваше непрекъснато да се оглежда, а той нямаше време за подобни предпазни действия.

Проведе един телефонен разговор, подавайки определена информация на човека от другата страна. После изключи телефона и го прибра в джоба си. Точно десет минути по-късно отвори вратата на тахото и стъпи на тротоара.

Беше време за работа.