Дейвид Балдачи
Забравените (39)

39

Муцуната на тежкия джип закова на сантиметри от дясната врата на другия автомобил. Човекът на пасажерската седалка го гледаше изненадано, а шофьорът се мъчеше да включи на заден. Бронята на тахото докосна вратата на другата кола. Това означаваше, че ако тя продължи назад, джипът му със сигурност ще й причини сериозни щети.

Пулър беше нащрек за резки движения. Повдигна пистолета си така, че пътникът да го види, а след това му направи знак да свали страничното стъкло.

Мъжът се подчини.

— Какво правиш, по дяволите? — гневно изръмжа той.

— Погрешен въпрос — отвърна Пулър, слезе от колата и насочи пистолета си под ъгъл, който му осигуряваше точна стрелба. — Искам да знам защо ме следите — добави той. — А след това и кои, по дяволите, сте вие.

После тримата едновременно извърнаха глави. Разнесе се скърцане на гуми, последвано от кратко включване на сирена. Иззад завоя изскочи патрулна кола, която бързо се насочи към тях.

Първото нещо, което Пулър видя, беше физиономията на Хупър зад кормилото. Сърцето му се сви.

Ландри седеше до дебелото ченге.

Хупър изглеждаше радостно възбуден.

По лицето на Ландри се беше изписала несигурност.

Пулър прибра пистолета си. Ченгетата спряха на няколко крачки и слязоха. Хупър беше извадил оръжието си.

Че как иначе, мрачно си помисли Пулър.

Дланта на Ландри лежеше върху кобура.

Хупър тръгна напред, размахвайки пистолета. Сякаш се колебаеше към кого да го насочи. В крайна сметка дулото се закова върху Пулър.

— Знаех си аз, че си търсиш белята, боецо — злорадо подхвърли той.

— Нямам идея за какво говориш — сухо отсече Пулър.

Хупър огледа предницата на тахото и положението на другата кола.

— Винаги ли паркираш по този начин?

— Да, особено когато искам да говоря поверително с някого.

Този отговор предизвика леко сумтене от страна на Ландри, а Хупър се намръщи.

— Ако продължаваш да дрънкаш глупости, задникът ти ще се озове в килията точно толкова бързо, колкото ще прокърви шибаният ти нос! — заплашително изръмжа ченгето.

Пулър не отговори. Нямаше какво да каже на подобна заплаха.

Дори двамата в колата бяха готови да избухнат в смях. Не го сториха само защото пистолетът на Хупър се извъртя към тях.

— Накарай партньора си да прибере оръжието — подхвърли Пулър, обръщайки се към Ландри. — Пръстът му е на спусъка, а за мен това означава, че е готов да стреля.

— Направи го, Хуп — настойчиво подхвърли Ландри. — Не искам повече инциденти.

Повече инциденти?

— И двамата знаем, че тоя е въоръжен — изръмжа дебелото ченге, кимайки към Пулър.

— Въоръжен съм, разбира се — отвърна Пулър. — По изричните указания на правителството на Съединените щати. Можеш да отнесеш въпроса към Пентагона, но според мен федералните закони са над щатските. Поне в този случай…

Той направи кратка пауза, после махна към двамата мъже в колата.

— Може би те също са въоръжени, макар че не мога да бъда сигурен.

Ландри извърна очи към непознатите и направи крачка напред с ръка върху ръкохватката на оръжието си.

— Господа, бихте ли слезли от колата, държейки ръцете си така, че да ги виждаме? — любезно, но твърдо рече тя.

— Не мога да отворя вратата — отвърна мъжът до шофьора. — Блокирана е.

— Тогава ще слезете от другата страна! — отсече Ландри.

Двамата се подчиниха под дулото на Хупър, който очевидно беше забравил за Пулър. Стъпиха на асфалта и неохотно вдигнаха ръце.

— Въоръжени ли сте? — остро попита Ландри.

Мъжете се спогледаха.

— Не сме — отвърна шофьорът.

— Разтворете саката си.

Те се подчиниха. Под саката им нямаше нищо освен ризи и колани.

— Защо ме следите? — подхвърли Пулър.

Шофьорът се обърна да го погледне. Беше висок над метър и осемдесет, с широки рамене и тясна, но гъвкава талия. Партньорът му имаше горе-долу същата физика. Дори прическите им бяха еднакви. Отблизо още повече приличаха на военни.

— Кой казва, че те следим?

— Аз. Виждам ви за четвърти път, два пъти само на тази улица.

— Градът е малък — промърмори шофьорът.

— Документите, моля — рече Ландри.

Непознатите извадиха портфейлите си и й подадоха шофьорските си книжки. Ландри преписа данните им в бележника си, но по начин, който попречи на Пулър да ги види.

— Предполагам, че сме свободни — подхвърли единият от мъжете, поемайки документите обратно. — Освен ако нямате официална причина да ни задържите…

Ландри стрелна с поглед Пулър, после попита:

— Ще ми кажете ли какво търсите в Парадайз?

— На почивка сме.

— Наистина ли следите този господин?

— Не. Аз обмислям покупка на имот, който се намира на тази улица. Дори се свързах с една агенция за недвижими имоти. — Той й показа визитка. — Това са координатите на дамата, която ме обслужва. Когато този човек връхлетя върху нас, ние просто обсъждахме вариантите. Мисля, че е по-добре да го арестувате, вместо да ни разпитвате. В един момент бях сигурен, че ще ни размаже.

Ландри погледна визитката, намръщи се и хвърли кос поглед към Пулър. В очите й имаше съмнение. После върна на мъжа визитката.

— Благодаря за сътрудничеството. Моля да ни извините за причиненото неудобство.

— Искате ли да повдигнете обвинения срещу него? — с надежда подхвърли Хупър, посочвайки Пулър.

Мъжът огледа лицето му. Бавно и внимателно, сякаш искаше да го запомни завинаги.

— Не си струва труда — поклати глава той с подигравателна усмивка. Другият се изкикоти. Мъжът пристъпи крачка напред и усмивката му изчезна. — Но ако още веднъж опиташ подобен номер, няма да бъда толкова благосклонен.

Ландри побърза да застане между тях. Може би защото забеляза опасния блясък в очите на Пулър — сигурна индикация, че е готов да размаже нахалника.

— Достатъчно — строго процеди тя и ги раздели с две ръце. — Отмести колата си, Пулър. А на вас желая приятна вечер, господа.

Пулър седна зад кормилото и включи на заден, оставяйки на другата кола тясна пролука да се измъкне. Водачът се възползва от нея, направи маневра и бързо изчезна надолу по улицата.

— Е, как се казват? — подхвърли Пулър, докато излизаше от кабината.

— Това не ти влиза в работата, по дяволите! — отсече Хупър.

Пулър не му обърна внимание, заковал очи в лицето на Ландри.

— Наистина не ти влиза в работата — каза тя. — Бъди доволен, че не ти повдигнаха обвинения. Но съветът ми е отсега нататък да стоиш далече от тях.

— Няма проблем да стоя далече от тях — кимна Пулър. — Но работата е там, че наистина ме следят.

— Ти го казваш! — излая Хупър. — Което не означава, че е истина!

— Версията им звучи логично, Пулър — добави Ландри. — Може би наистина си търсят имот на тази улица. — Плъзна поглед нагоре-надолу по пустия тротоар. — Видях поне три табели за продажба…

Пулър беше наясно, че това са пълни глупости. Тези типове просто си бяха изработили алиби. Но Диего ги беше видял близо до „Сиера“, а там едва ли имаше недвижими имоти, които биха представлявали интерес за тях. Реши да не споделя тази информацията с ченгетата.

— Добре де, може би си права — промърмори той.

Пред Ландри това очевидно не мина, а Хупър все още се надяваше да го арестува.

Пулър се обърна с намерението да се качи в тахото.

— Как разбра, че сме приключили с теб? — обади се заядливо Хупър.

Пулър спря и се обърна.

— Добре, приключихте ли с мен? — спокойно попита той.

Изненадано от въпроса, дебелото ченге безпомощно се обърна към Ландри.

— Довърши огледа на района, Хуп — каза тя. — А аз ще разменя две думи с господин Пулър.

Хупър се качи в патрулката, включи аварийните светлини и сирената. Ландри изненадано трепна от зловещия вой.

— По дяволите, Хуп! — изкрещя тя. — Тръгвай най-сетне!

Той потегли с мръсна газ.

— Как можеш да работиш с такъв идиот? — попита Пулър.

— Какво става с теб? — пренебрегна въпроса тя.

— Моля?

— Да не те друса параноята?

— Нищо подобно. Тези наистина ме следяха.

— Разполагаш ли с доказателства?

— Скоро ще ги получа.

— Това, което трябва да получиш в момента, е малко спокойствие, Пулър. Остави ги на мира, защото не са от хората, които ще позволят да бъдат притеснявани.

— Според теб ги притеснявам, така ли?

Тя скръсти ръце на гърдите си и отправи поглед над рамото му.

— Трябва да дойда в участъка и да повдигна обвинения срещу снощната групичка — подхвърли той.

— Може би няма да го сториш — отвърна тя.

— Защо?

— Те искат да повдигнат обвинения срещу теб.

— Моля?!

— Твърдят, че си ги нападнал.

— Точно така. За да не ме ликвидират.

— Не те съветвам да се придържаш към подобни признания.

— Но те бяха в стаята ми! Чакаха да се прибера, за да ме нападнат. За какви признания говориш?

— След като дадоха писмени показания, тези хора бяха освободени.

— Нима толкова бързо действате тук, в Парадайз?

— Не знам какво да ти кажа.

— Увериха ме, че никой от тях не поддържа връзки с гангстери. Но някой явно дърпа конците.

— Аз съм обикновено ченге, Пулър. Не стигам чак толкова надълбоко.

— Значи пак са на улицата и планират ново нападение срещу мен?

— Мисля, че това не бива да те тревожи.

— Защо?

— Защото ги предупредих, че си абсолютен маниак от специалните части, който може да ги ликвидира по сто различни начина. Казах им, че следващия път ще ги избиеш до крак, а след това приятелите ти от армията ще се появят тук да ликвидират и семействата им.

— Наистина ли им го каза? — не можа да сдържи усмивката си Пулър.

— Не точно с тези думи. Главно заради латиноамериканците, на които трябваше да го обясня на испански, за да ме разберат. Накрая добавих, че ако те оставят на мира, аз гарантирам сигурността им. И че в противен случай не отговарям за нищо. Когато си тръгнаха, бяха много уплашени. Според мен си им взел страха и едва ли ще посмеят да повдигнат някакви обвинения срещу теб.

— Е, благодаря за помощта — рече той.

— Няма защо. А сега най-добре се фокусирай върху онова, което се е случило с леля ти.

— Много бих искал подобно желание за сътрудничество и у останалите ченгета, с които ми се налага да работя — усмихна се Пулър.

— Ти ме уважаваш и аз ти отговарям със същото — сви рамене Ландри. — Престанеш ли, и аз ще престана.

— Нямам такива намерения — отвърна той и колебливо млъкна. Даваше си сметка, че би било добре да й задава повече въпроси, но внезапно откри, че се чувства добре в нейната компания, и му стана неловко. Истината беше, че ако смъртта на леля му не бе нещастен случай, помощта й щеше да бъде безценна.

— Свободна ли си довечера? Искам да те поканя на вечеря.

Тя се изненада, но очевидно й беше приятно.

— Все пак преспах у вас безплатно — шеговито добави той. — Нека се реванширам.

Ландри не отговори веднага и това го накара да си помисли, че ще откаже.

— Дежурството ми свършва след два часа — обяви тя. — Къде искаш да отидем?

— Ти живееш тук. Ще приема съвета ти.

— На главната улица има едно заведение, казва се „При Дарби“.

— Знам го — кимна Пулър.

— В осем добре ли е?

— Абсолютно.

Той се качи в джипа и потегли. Почти веднага престана да мисли за вечерята с Ландри.

В ума му отново изплуваха образите на онези смешници в седана. Трябваше да установи тяхната самоличност и да разбере дали имат някаква връзка със службата му. А може би и с нещастието, което беше сполетяло леля му.

Стори му се, че има начин да го направи.

Бръкна в джоба си и измъкна телефона.