Дейвид Балдачи
Забравените (70)

70

След като заситиха глада си, Пулър и Карсън се облегнаха назад и се загледаха един в друг над празните чинии.

— Гледаш ме така, сякаш в отношенията ни е настъпила промяна — отбеляза тя.

— А не е ли? — изпитателно попита той и леко наклони глава.

Бяха заели маса в дъното на ресторанта. Посетители почти нямаше, тъй като все още беше рано за вечеря. Цялото заведение беше на тяхно разположение.

— Защо? — отвърна на погледа му тя. — Защото спахме заедно?

— Не мога да се сетя за друга причина.

— Толкова ли е важно това за теб?

— Предполагам, че за теб не е.

— Не се обиждай, Джон, но все пак живеем в двайсет и първи век. При мъжете открай време е така, но и на жените вече им се случва да се поддадат на желанието без никакви други причини.

— Ясно — бавно кимна той.

— Чувстваш се употребен, а? — внезапно се засмя тя.

Той втренчено я погледна, после също се усмихна.

— Хвърляш камъни по мъжката психика.

— Беше крайно време, не мислиш ли?

— Аз не съм типичен представител на „силния“ пол.

— Точно затова те харесвам. Да вземем например Ландри…

— Какво за нея?

— Тя е млада и съблазнителна. Няма никакво съмнение, че иска да те вкара в леглото си. В същото време обаче е набелязан обект за всички останали ченгета в участъка.

— Сигурно — сви рамене той.

— Да не мислиш, че в Министерството на отбраната е различно?

— Я повтори?

— Отнесла съм си порцията пощипвания по задника от страна на цялата гама генерали, включително и онези с четири звезди на пагона — усмихна се тя. — В Уест Пойнт беше същото, само че там това вършеха инструкторите и дървеняците с ниски чинове, които бяха командири на отделенията. Да не говорим за бойните учения и посещенията ми в Близкия изток, където имах чувството, че водя война срещу двете страни едновременно.

Тя вдигна чашата чай и го погледна.

— Изненадан ли си?

— Ако трябва да отговоря по устав — да, изненадан съм.

— А личният ти отговор?

— Знаеш го. Той няма нищо общо с устава.

— Обект на мръсни оферти, на натиск, заплахи и дори на физически посегателства. Добре дошла в „мъжкия свят“, така ли?

Той се облегна на масата. Пръстите му се свиха във внушителни юмруци.

— За тези гадости си има съответните процедури и наказания, Джули. Не си длъжна да ги търпиш. Все пак живеем в двайсет и първи век, както посочи преди малко.

— Така е. Но в известен смисъл този век по нищо не се различава от предишните. Независимо колко са просветени, мъжете си остават мъже. Може да бъдат заплашвани с обвинения и военен съд, с провалени кариери и бесни съпруги, но въпреки това ще продължават да го правят с убеждението, че ще им се размине. Това мислене никога няма да се промени.

— И затова ти го приемаше, така ли?

— Не съм казала такова нещо — тръсна глава тя и вдигна юмрук. — Понякога се примирявах, понякога удрях с коляно в топките. В други случаи стигаше само един предупредителен поглед. Е, имаше и писмени оплаквания, и разбити кариери. Но понякога премълчавах и не предприемах нищо. Просто се държах на дистанция.

— Не ми приличаш на човек, който ще избере безопасната дистанция — поклати глава той.

— Аз имах дългосрочни планове, Пулър. За мен армията не беше шега. Исках да постигна нещо голямо. Да правя нещо голямо. По тази причина избрах кариерата на кадрови офицер. Имам една звезда, искам още две.

— Значи карай да върви, така ли? Това не е моята представа за лидерство.

— Лидерството е странно нещо. Параметрите му непрекъснато се променят. Но ако направиш компромис дори с един от тях, на следващия ден няма да можеш да се погледнеш в огледалото. А досега аз винаги съм могла. Независимо какво се случва. Това не беше мой проблем, а техен. Те би трябвало да се отвращават, като се погледнат в огледалото. Защото те са тези, които не могат да контролират оная си работа.

— И къде сме ние в тази картинка? — попита Пулър.

— Не дойдох тук, за да те вкарам в леглото. Е, може би част от мен го искаше. А сега, след като вече го направихме, ще мога спокойно да се съсредоточа върху истинската цел на пътуването ми.

— Един хубав малък отпуск?

— Не. Целта ми беше да ти помогна да разрешиш случая. Какво правим оттук нататък?

— Не съм свикнал генералите да искат указания от мен.

— Истинските лидери поощряват хората си да правят това, което умеят най-добре. Ти си следовател от ОКР, докато аз нямам никаква представа от криминални разследвания. Затова ще повторя въпроса: какво правим оттук нататък?

— Предлагам да се разровим около семейство Стороу.

— Кой?

— Двойката, убита на плажа. Те са познавали леля ми.

— Мислиш, че това е причината да бъдат убити?

— Мисля, че често са обикаляли околността. Понякога пеша, понякога с кола.

— С колата, която е изминавала осем километра, а после се е връщала обратно?

— Може би.

— И са споделили с леля ти нещо, което са видели?

— Или са си въобразили, че са видели. А може би само подозренията си. След което тя пише писмо до баща ми, но всъщност иска аз да дойда и да проуча нещата. Ако беше имала малко повече късмет, положително щеше да ми разкаже интересни неща.

След тези думи той извади писмото от джоба си и й го подаде.

— „Странни неща, които се случват нощем — започна да чете тя. — Хората не изглеждат такива, каквито са. Нещо не е наред…“ Доста тайнствено звучи.

— Леля ми не беше от хората, които преувеличават. От нейните уста тези думи могат да бъдат и категорични обвинения в убийство.

— Напълно възможно, особено ако излезеш прав в подозренията си, че е била убита. Но как ще процедираме, след като семейство Стороу вече не са между живите?

— Имат син и снаха. Те са съобщили за изчезването им. Надявам се да попълнят някои празнини. — Той се изправи. — Готова ли си?

— След онова, което се случи в леглото, съм готова на всичко — доволно измърка тя.