Джон Гришам
Признанието (8)

8

Към седем часа сутринта във вторник в адвокатската кантора „Флак“ кипеше онази трескава, нервна енергия, която може да се очаква от група хора, напрегнали всички сили в безнадеждна борба срещу времето за спасяване на човешки живот. Нямаше усмивки, нямаше ги обичайните остроумия между колеги, разполагащи с абсолютната свобода да казват всекиму всичко по всяко време. Повечето от тях бяха присъствали преди шест години, когато в затвора в Хънтсвил екзекутираха Ламар Билъпс, и тази смърт ги бе потресла. А Билъпс бе отвратителна личност. Любимото му занимание беше да пребива хора в кръчмарски побоища, за предпочитане с билярдни щеки или строшени бутилки, докато накрая щатът не изтърпя и сложи край на това. Преди да издъхне, осъденият каза само: „Ще се видим в ада.“ Беше виновен и дори не направи сериозен опит да го отрече. Гражданите на Слоун почти не забелязаха извършеното от него убийство в малко градче на стотина километра от тях. Той нямаше семейство и никой от кантората не се сближи с него. Роби буквално го ненавиждаше, но твърдо отстояваше вярата си, че щатът няма право да убие този човек.

Делото „Тексас срещу Донте Дръм“ бе съвсем различно. Сега се сражаваха за невинен човек и приемаха неговото семейство за свое семейство.

Дългата маса в голямата заседателна зала бе в окото на бурята. Фред Прайър докладваше накратко от Хюстън за усилията си да разколебае Джоуи Гембъл. Разговаряли по телефона късно вечерта в понеделник и Гембъл реагирал още по-хладно.

— Все питаше сериозно престъпление ли е лъжесвидетелството — прогърмя гласът на Прайър от високоговорителя, включен на пълна мощност.

— Кофи го заплашва — заяви убедено Роби, сякаш знаеше това със сигурност. — Попита ли го дали е разговарял с окръжния прокурор?

— Мислех да го попитам, но се отказах — отговори Прайър. — Все едно, нямаше да ми каже.

— Кофи знае, че момчето е лъгало пред съда и го е предупредил, че в последния момент ще се обърнем към него — каза Роби. — Заплашил го е с присъда за лъжесвидетелство, ако промени показанията си. Искаш ли да се обзаложим, Фред?

— Не. Сигурно е така.

— Кажи на Джоуи, че срокът на давност е изтекъл. Кофи не може и с пръст да го пипне.

— Дадено.

Изключиха високоговорителя. На масата изникна поднос със сладки и наоколо се струпа тълпа. Двете адвокатки на Роби преглеждаха молбата до губернатора за отлагане. Марта Хандлър седеше в края на масата, приведена над съдебните протоколи. Арън Рей отпиваше кафе от картонена чашка и преглеждаше сутрешния вестник. Беше по риза и двата му кобура се виждаха съвсем ясно. Правната асистентка Бони работеше на лаптопа си.

— Да предположим, че Гембъл мине на наша страна — каза Роби на старшата си адвокатка, педантична дама на неопределена възраст. Преди двайсет години бе съдил първия й пластичен хирург, когато една операция за обтягане на лицето даде крайно нежелателни резултати. Тя обаче не се отказа от корекциите, само смени клиниката. Казваше се Саманта Томас, или просто Сами, и когато не работеше по делата на Роби, съдеше лекари за допуснати грешки или работодатели за възрастова и расова дискриминация. — Приготви молбата за всеки случай.

— Почти е готова — каза Сами.

Дежурната от приемната на име Фанта — стройна чернокожа жена, която бе играла баскетбол в местната гимназия и при други обстоятелства би получила диплома заедно с Никол Ярбър и Донте Дръм — влезе със списъка на телефонните обаждания.

— Позвъни репортер от „Уошингтън Поуст“. Иска да поговорите — каза тя на Роби, който незабавно се съсредоточи върху краката й.

— Познаваме ли го?

— За пръв път му чувам името.

— Тогава го зарежи.

— Репортер от „Хюстън Кроникъл“ е оставил съобщение снощи в десет и половина.

— Да не е Спини?

— Същият.

— Прати го на майната му.

— Не използвам такъв език.

— Добре, зарежи и него.

— Грета се обади на три пъти.

— Още ли е в Германия?

— Да, може да си позволи самолетен билет. Иска да знае дали с Донте могат да се оженят по интернет.

— Ти какво й каза?

— Че е невъзможно.

— Обясни ли й, че Донте е станал един от най-търсените ергени в света? Че през последната седмица има поне пет предложения за брак, все от Европа. Всякакви жени — млади, стари, дебели, слаби. Само по едно си приличат — че са грозни. И глупави. Обясни ли, че Донте гледа сериозно на брака и затова няма да бърза?

— Не съм разговаряла с нея. Беше оставила съобщение на гласовата поща.

— Добре. Не се занимавай с нея повече.

— Последното е от свещеника на някаква лутеранска църква в Топика, Канзас. Обади се преди десет минути. Каза, че може би има информация кой е убил Никол, но не знае как да постъпи.

— Страхотно, още един смахнат. Колко бяха през последната седмица?

— Вече не ги броя.

— Не му обръщай внимание. Направо е невероятно колко много откачалки прииждат в последния момент.

— Аз нямам нищо против да се обаждам на откачалките — каза Марта Хандлър.

— Ти просто търсиш материал — отсече Роби.

— Сутрешните новини — обяви на висок глас една от правните асистентки и насочи дистанционното към големия телевизор в ъгъла.

Разговорите секнаха. Репортерът стоеше пред съда на окръг Честър, като че чакаше всеки миг да се случи нещо драматично. Гласът му се лееше от екрана:

— Градската управа е готова да се справи с евентуални размирици тук, в Слоун, след предстоящата екзекуция на Донте Дръм. Както знаете, Дръм бе осъден през деветдесет и девета година за жестокото изнасилване и убийство на Никол Ярбър и ако не получи в последния момент отлагане или помилване, ще бъде екзекутиран в затвора в Хънтсвил в шест часа вечерта в четвъртък. Дръм твърди, че е невинен, и мнозина тук, в Слоун, са на същото мнение. От самото начало процесът имаше расов оттенък и градът е, меко казано, разделен на два лагера. Тук съм с началника на полицията Джо Радфорд.

Камерата се оттегли, за да разкрие заоблената фигура на униформения полицейски началник.

— Господин началник, какво да очакваме, ако екзекуцията бъде изпълнена?

— Е, предполагам, че ще очакваме справедливостта да възтържествува.

— Предвиждате ли вълнения?

— В никакъв случай. Хората трябва да разберат, че съдебната система действа и че присъдата на виновния трябва да бъде изпълнена.

— Значи не предвиждате проблеми в четвъртък вечер?

— Не, но ще бъдем в пълна готовност.

— Благодаря ви.

Камерата отново се приближи, оставяйки полицая извън кадър.

— Активисти се канят утре по обяд да проведат протест точно тук, пред съда. Осведомени източници потвърдиха, че кметството е издало разрешение. Подробности в следващите ни емисии.

Репортажът свърши и асистентката изключи звука. Роби не каза нито дума и всички пак се заеха за работа.

 

 

Тексаската комисия по помилванията се състоеше от седем души, всичките назначени от губернатора. Ако някой затворник желаеше облекчаване на присъдата си, трябваше да подаде молба до комисията. Това можеше да е простичка молба на една страница или солидно досие с веществени доказателства, клетвена декларация и писма от цял свят. Молбата, която подаде Роби Флак от името на Донте Дръм, бе една от най-обемистите в цялата история на комисията. Комисията рядко проявяваше снизхождение. Отказът можеше да бъде обжалван пред губернатора, който нямаше право да помилва самостоятелно, но му се разрешаваше да даде трийсет дни отлагане. В редките случаи, когато комисията отменеше присъдата, губернаторът имаше право да отмени решението и щатът да пристъпи към екзекуцията.

Когато ставаше дума за смъртна присъда, решението обикновено се вземаше два дни преди екзекуцията. Членовете на комисията всъщност не се събираха за гласуване, а си разменяха циркулярни писма по факса. Така и го наричаха — „Смърт по факса“.

Смъртта по факса за Донте Дръм пристигна в 8:15 ч. сутринта във вторник. Роби прочете решението на глас пред своя екип. Никой не се изненада. Вече бяха загубили толкова схватки, че не очакваха победа.

— Тогава дайте да помолим губернатора за отлагане — каза с усмивка Роби. — Сигурен съм, че ще се зарадва да ни чуе отново.

От купищата предложения и молби, които неговата кантора бе подала през последния месец и щеше да продължи да бълва до смъртта на клиента, несъмнено най-безсмислената загуба на хартия бе молбата за отлагане до губернатора на Тексас. През изминалата година губернаторът на два пъти бе разрешил екзекуции въпреки решенията на Комисията по помилванията. Той обичаше смъртните присъди, особено когато търсеше гласове. Една от кампаниите му мина под девиза „Сурово тексаско правосъдие“ и включваше обещанието му „да изпразни отделенията на осъдените на смърт“. Разбира се, не като ги пусне на свобода.

— Да отидем при Донте — заяви Роби.

* * *

Пътуването от Слоун до затвора „Полънски“ близо до Ливингстън, Тексас, отнемаше три часа тежко шофиране по шосета с две платна. Роби бе изминавал този маршрут поне сто пъти. Преди няколко години, когато там имаше трима клиенти, осъдени на смърт — Донте, Ламар Билъпс и един мъж на име Коул Тейлър, — му беше дошло до гуша от глоби за превишена скорост, некадърни селски шофьори и разминавания на косъм, докато говореше по телефона. Купи си дълъг, масивен микробус с много свободно пространство и го откара в специализирана работилница във Форт Уърт, където му инсталираха телефони, телевизори и всевъзможни електронни приспособления заедно с две чудесни кресла, които можеха да се въртят и накланят назад, канапе в дъното, ако Роби поискаше да дремне, и барче за в случай, че ожаднееше. Арън Рей бе назначен за шофьор. Правната асистентка Бони седеше отпред до него, готова за незабавно действие при първо нареждане на мистър Флак. Пътуванията станаха далеч по-плодотворни, тъй като през целия път до „Полънски“ и обратно Роби говореше по телефона, работеше на компютъра или четеше доклади в удобния си подвижен кабинет.

Креслото му беше точно зад шофьорското място. До него седеше Марта Хандлър. Отпред бяха Арън и Бони. Напуснаха Слоун в осем и половина вечерта и скоро поеха по лъкатушещите пътища между хълмовете на Източен Тексас.

Петата участничка в екипа бе нова. Казваше се доктор Кристина Хинз, или Кристи, както я наричаха в кантората на Флак, където никой не беше толкова надут, че да употребява титли, а малките имена обикновено се съкращаваха. Тя представляваше най-новото попълнение към дългия списък от експерти, за които Роби прахосваше пари в усилията си да спаси Донте. Занимаваше се с клинично-психиатрични изследвания на затворниците и условията в затворите и бе написала книга, в която между другото се твърдеше, че единичната килия е сред най-жестоките форми на мъчение. Срещу десет хиляди долара тя трябваше да се срещне с Донте, да го прегледа, после да подготви (спешно) доклад с описание на влошеното му психическо състояние и да заяви, че (1) той е полудял от осемте години в единична килия и (2) подобно затворничество представлява жестоко и неприемливо наказание.

През 1986 г. Върховният съд на САЩ бе забранил екзекуциите на душевноболни. В последно отчаяно усилие Роби щеше да се опита да представи Донте като побъркан шизофреник, който не осъзнава нищо.

Начинанието изглеждаше безнадеждно. Кристи Хинз беше само на трийсет и две години, без никакъв опит в съдебната зала. Но това не тревожеше Роби. Той се надяваше на едно — след отлагане от няколко месеца Кристи да получи възможност да даде показания за психическото състояние на Донте. Сега тя бе заела канапето в дъното на каросерията и работеше трескаво както всички останали, потънала в купища документи.

Когато Роби приключи поредния телефонен разговор, Марта Хандлър каза:

— Може ли да поговорим?

Това бе станало стандартното и встъпление, когато имаше въпроси.

— Разбира се — отговори той.

Тя включи един от многото си диктофони и го плъзна пред него.

— Първо, финансовите въпроси. Ти беше назначен от съдията да представляващ Донте, който не е в състояние да покрие съдебните си разноски. Но…

— Да, на практика в Тексас не съществува понятието „обществен защитник“ — прекъсна я той. След няколко месеца работа с него Марта знаеше, че никога не е сигурно дали ще успее да довърши изречението. Роби продължи: — Затова местните съдии назначават свои приятели или подмамват някой нещастник, когато случаят е толкова безнадежден, че никой не го иска. Аз поех защитата доброволно. Дадоха ми я на драго сърце. Никой друг адвокат в града не искаше и да чуе за случая.

— Но съпрузите Дръм не са чак толкова бедни. Те двамата…

— Да, но ето как стоят нещата. Само богат човек може да си позволи да наеме адвокат по дело за убийство, а в отделението на осъдените на смърт няма богаташи. Бих могъл да изкопча от семейството пет или десет хиляди долара, да ги накарам да направят втора ипотека или нещо подобно. Но защо? Ще платят добрите хора от окръг Честър. Това е един от най-големите парадокси на смъртното наказание. Хората го искат — около седемдесет на сто от жителите на щата, — но нямат представа какво плащат за това удоволствие.

— Колко платиха? — умело вметна тя, преди да е заговорил отново.

— О, не знам. Много. Бони, колко са ни платили досега?

Без колебание и без да се озърта през рамо, Бони каза:

— Почти четиристотин хиляди.

Роби светкавично продължи:

— Тук влизат адвокатските хонорари от 125 долара на час плюс разходите, главно за детективи, а също и тлъста сума за вещи лица.

— Това са много пари — каза Марта.

— И да, и не. Когато работи за 125 долара на час, една адвокатска кантора понася сериозни загуби. Никога не бих го повторил. Не мога да си то позволя. Данъкоплатците също, но аз поне знам какво губя. Те не знаят. Попитай някого на Мейн Стрийт в Слоун колко плащат той и съгражданите му за делото срещу Донте Дръм и знаеш ли какво ще ти отговори?

— Откъде да…

— Ще каже, че няма представа. Чувала ли си за братята Тули от Западен Тексас? Това е знаменит съдебен процес.

— Съжалявам, сигурно съм пропуснала…

— Двама идиоти от някакъв пущинак в Западен Тексас. Кой окръг беше, Бони?

— Минго.

— Окръг Минго. Глуха земеделска провинция. Страхотна история, слушай. Тия двама дръвници ограбвали магазини и бензиностанции. Елементарна престъпност. Една нощ нещо се объркало и била застреляна млада служителка. С рязана ловна пушка, грозна работа. Хванали братята Тули, защото момчетата изобщо не се сетили за видеокамерите. Градът е потресен. Полицаите се пъчат. Прокурорът обещава светкавично правосъдие. Всички искат бърз съд и незабавна екзекуция. В окръг Минго няма голяма престъпност и нито един съдебен заседател не е изпращал човек на смърт. В Тексас има много начини да се почувстваш непълноценен, но да живееш в община, останала настрани от смъртното наказание, това си е направо позор. Какво ще си кажат роднините от Хюстън? Сега хората в Минго виждат златния шанс. Искат кръв. Момчетата отказват споразумение, защото прокурорът настоява за смъртна присъда. В такъв случай има ли смисъл да си признават? Изправят ги заедно пред съда. Бърз процес — и ето ти смъртна присъда. При обжалването излизат наяве всякакви грешки. Прокурорът е съсипал цялото дело. Присъдите са отменени. Връщат момчетата да бъдат съдени поотделно. Два процеса вместо един. Водиш ли си бележки?

— Не. Мъча се да открия къде е връзката.

— Това е страхотна история.

— Да, другото няма значение.

— Минава около година. Съдят момчетата поотделно. Две нови присъди ги пращат пак в отделението на осъдените на смърт. Апелативният съд пак открива проблеми. Имам предвид очебийни, непреодолими проблеми. Прокурорът е потресаващо тъп. Отмяна на присъдите, връщане за нови дела. Третия път заседателите в единия процес решават, че стрелецът е извършил непредумишлено убийство и той получава доживотна присъда. Другите лепват предумишлено убийство на брат му, който не е държал пушката, и го осъждат на смърт. Върви ги разбери. Това е Тексас. Сега единият брат лежи до живот. Другият се самоуби преди няколко месеца. Някак се докопал до бръснарско ножче и си прерязал вените.

— И каква е поуката?

— Ето я. От началото до края този процес е струвал на окръг Минго три милиона долара. Наложило се на няколко пъти да вдигнат данъците, което довело едва ли не до бунтове. Драстично орязали бюджета за училища, пътна поддръжка и здравни услуги. Затворили единствената си библиотека. Години наред градът висял на ръба на фалита. И всичко това можело да се предотврати, ако прокурорът бил разрешил на момчетата да се признаят за виновни и да приемат доживотна присъда без право на помилване. Разправят, че днес смъртната присъда не е чак толкова популярна в окръг Минго.

— Повече ме интересуваше…

— В общи линии, за да убиеш законно някого в Тексас, трябват около два милиона долара. За сравнение — годишната издръжка в отделението на осъдените на смърт струва към трийсет хиляди.

— Чувала съм го и преди — каза Марта.

И наистина беше чувала всичко това. Роби никога не пропускаше възможността да демонстрира ораторското си майсторство, особено когато ставаше дума за една от любимите му теми — смъртното наказание.

— Но пък какво толкова? Ние в Тексас имаме много пари.

— Може ли да поговорим за Донте Дръм?

— Нямам нищо против.

— Фондът за неговата защита. Ти…

— Създаден преди няколко години с нетърговска цел според всички изисквания и правилници на данъчните власти. Управляван съвместно от моята кантора и Андреа Болтън, по-малката сестра на Донте Дръм. Какво е събрано до момента, Бони?

— Деветдесет и пет хиляди долара.

— Деветдесет и пет хиляди долара. И какво има в наличност?

— Нула.

— Така си и мислех. Искаш ли да ти кажа къде са отишли парите?

— Може би. Къде са отишли?

— За съдебни разноски, фирмени разходи, вещи лица, малко пътни за свиждания на близките с Донте. Не е много доходно начинание. Всички пари са събрани по интернет. Честно казано, нямахме нито хора, нито време, за да разгърнем набирането на средства.

— Кои са дарителите?

— Предимно британци и европейци. Средното дарение е около двайсет долара.

— Осемнайсет и петдесет — уточни Бони.

— Много е трудно да се събират пари за осъден убиец, независимо от обстоятелствата.

— С колко си на червено? — попита Марта.

Отговорът се позабави. Накрая Бони леко сви рамене.

— Не знам — каза Роби. — Сигурно петдесет хиляди, нищо чудно и да са сто. Може би трябваше да похарча повече.

Телефоните звъняха неспирно. Сами от кантората имаше някакъв въпрос към шефа. Кристи Хинз разговаряше с друг психиатър. Арън също държеше телефон с едната ръка, а с другата въртеше волана.

 

 

Празненството започна отрано с питки от сладки картофи, току-що извадени от фурната на Рива. Тя обичаше както вкуса им, така и самото печене и се престори на изумена, когато Шон Фордайс призна, че никога не ги е опитвал. Още преди той да пристигне заедно с цялата си грижовна свита — фризьор, гримьорка, секретарка и сценарист — домът на Рива и Уолис Пайк вече бе претъпкан с приятели и съседи. От входната врата лъхаше на пържена шунка. Два дълги камиона влязоха на заден ход в двора и след малко дори техниците дъвчеха питки.

Шон Фордайс имаше ирландски корени, но живееше на Лонг Айланд. Тълпата леко го раздразни, но той надяна добродушната маска и се зае да раздава автографи. Беше звездата, а тия хора — негови почитатели. Те купуваха неговите книги, гледаха неговото предаване и му осигуряваха рейтинг. Той позволи да му направят няколко снимки, изяде една питка с шунка и се престори на очарован. Беше възпълен, с подпухнало лице и по нищо не приличаше на типична звезда, но това вече нямаше значение. Носеше тъмни костюми и старомодни очила, които го правеха по-интелигентен на вид от собственото му предаване.

За студио избраха стаята на Рива — голямата пристройка, прилепена зад къщата като раково образувание. Рива и Уолис седяха на канапето, зад тях се виждаха увеличени цветни снимки на Никол. Уолис бе сложил вратовръзка и си личеше, че току-що са го измъкнали от спалнята. Рива беше усърдно гримирана, с прясно боядисана и накъдрена коса, облечена в най-хубавата си черна рокля. Фордайс седеше на стол близо до тях. Гримьорката пудреше челото му, фризьорът го пръскаше с лак. Техниците гласяха осветлението. Направиха звукови проби. Настроиха мониторите. Съседите бяха изтласкани зад камерите със строга заръка да не издават нито звук.

— Тишина! — обяви продуцентът. — Снимаме.

Близък план на Фордайс, приветстващ зрителите на поредния епизод. Той обясни къде се намира, с кого разговаря и разказа накратко за престъплението, признанието и присъдата.

— Всичко върви според очакванията — мрачно изрече той. — Мистър Дръм ще бъде екзекутиран вдругиден.

Фордайс представи майката и доведения баща и, разбира се, изрази съболезнования за трагедията. Благодари им, че са отворили дома си, за да види целият свят страданието им. Започна с Никол. Гласът му прозвуча почти умолително:

— Разкажете ни за нея.

Уолис не се и опита да проговори. Щеше да мълчи през цялото интервю. Представлението принадлежеше изцяло на Рива. Развълнувана и възбудена, тя се разплака още от първите думи. Но вече имаше тъй богат опит в публичните ридания, че можеше да говори, без това да й пречи. И тя се впусна в безкраен монолог за дъщеря си.

— Липсва ли ти Никол? — зададе Фордайс един от типичните си нелепи въпроси, целящ само да разпали емоциите.

Рива призна, че й липсва. Фордайс извади от джоба на сакото си бяла кърпичка. Ленена. Съчувствието буквално струеше от него.

Най-сетне стигнаха до екзекуцията, която беше гвоздеят на предаването.

— Все още ли възнамеряваш да присъстваш? — попита той, без да се съмнява в отговора.

— О, да — каза тя, а Уолис намери сили да кимне.

— Защо? Какво означава това за теб?

— Означава много — отвърна тя. Мисълта за мъст пресуши сълзите. — Този звяр отне живота на дъщеря ми. Заслужава да умре и аз искам да бъда там, да го гледам в очите, докато изпуска последен дъх.

— Мислиш ли, че и той ще те гледа?

— Не вярвам. Той е страхливец. Щом е могъл да направи това с безценното ми момиченце, едва ли ще има мъжеството да ме погледне в очите.

— А последната му дума? Искаш ли да ти се извини?

— Да, но не се надявам. Той така и не пое отговорност за убийството.

— Признал е.

— Да, но после размисли и от тогава до днес отрича. Очаквам да отрече и когато го вържат с ремъците.

— Опитай се да погледнеш в бъдещето, Рива. Кажи ни какво смяташ, че ще изпиташ, когато го обявят за мъртъв.

Самата мисъл за това я накара да се усмихне, но тя бързо се окопити.

— Облекчение, печал… не знам. Ще бъде като прелистване на поредната страница в една дълга и тъжна история. Но няма да е краят.

Тук Уолис лекичко се навъси.

— А коя е последната страница, Рива?

— Когато загубиш дете, Шон, особено ако ти го отнемат по такъв жесток начин, няма край.

— Няма край — мрачно повтори той, после се завъртя към камерата и с подчертан драматизъм изрече отново: — Няма край.

Направиха кратко прекъсване, разместиха камерите и пак напръскаха с лак косата на Фордайс. Когато започнаха отново да снимат, той успя да изкопчи от Уолис няколко неохотни приказки, които нямаше да заемат и десет секунди екранно време.

Снимките приключиха за по-малко от час. Фордайс се оттегли припряно — работеше и по една екзекуция във Флорида. Погрижи се всички да разберат, че ще стигне дотам с частен самолет. Един от снимачните му екипи щеше да остане в Слоун още два дни с надеждата да избухне насилие.

В четвъртък вечер Фордайс щеше да бъде в Хънтсвил. Очакваше още драми и се молеше екзекуцията да не бъде отложена. Любимата му част от предаването беше интервюто след екзекуцията, когато пресрещаше близките на жертвата веднага след излизане от затвора. Обикновено те бяха емоционално съсипани, но той знаеше, че Рива ще озари екрана с присъствието си.