Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Confesion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2015)

Издание:

Джон Гришам. Признанието

Превод: Любомир Николов

Редактор: Силвия Падалска

Худ. оформление: Николай Пекарев

Илюстрация на корицата: Fry Design Ltd /Getty Images/

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-252-7

ИК Обсидиан, 2010

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. — Добавяне

21

Дойдоха да отведат Донте в дванайсет на обяд. Нито минута по-рано или по-късно. Всичко беше прецизно отработено. Някой почука на металната врата зад Донте. Три отчетливи удара. Той разговаряше със Седрик, но щом разбра, че моментът е настъпил, поиска да чуе майка си. Робърта стоеше зад Седрик, между Андреа и Марвин. Четиримата плачеха. Вече не се опитваха да крият сълзите си. Гледаха часовника от четири часа. Думите им се бяха изчерпали.

Седрик отстъпи място на Робърта, която взе слушалката и притисна длан към стъклото. Донте направи същото от другата страна. Седрик, Марвин и Андреа се прегърнаха силно. Сестра му, която стоеше в средата, всеки миг щеше да припадне.

— Обичам те, мамо — каза Донте. — Съжалявам, че стана така.

— И аз те обичам, скъпи. Няма за какво да съжаляваш. Не си направил нищо лошо.

Донте избърса сълзите си.

— През цялото време се надявах, че татко ще е жив, когато изляза от тук. Исках да ме види на свобода. Исках да разбере, че съм невинен.

— Баща ти никога не се е съмнявал в теб, Донте. Той умря с мисълта, че си невинен. — Робърта попи сълзите си с носна кърпичка. — Аз също никога не съм имала съмнения, скъпи.

— Знам. Е, ще отида при татко съвсем скоро.

Робърта кимна, но не успя да продума. Вратата зад Донте се отвори и в стаята влезе едър пазач. Донте остави слушалката, изправи се и опря длани на стъклото. Близките му направиха същото. След тази последна прегръдка той изчезна от погледа им.

Надзирателите отново му сложиха белезниците и го поведоха. Минаха през няколко метални врати и излязоха от сградата, след което пресякоха моравата. Накрая стигнаха до отделението, в което се намираше затворническата му килия, и го оставиха там за последен път. Сега всичко се случваше за последно. Докато седеше на нара и гледаше кашона с личните си вещи, Донте беше почти убеден, че смъртта ще му донесе избавление.

Близките му имаха няколко минути, за да се съвземат. След като ги отведе от стаичката, Рут ги прегърна. Каза, че съжалява, а те й благодариха за съчувствието. После се отправиха към металния изход и тя ги попита:

— В Хънтсвил ли отивате?

Разбира се, къде другаде?

— По-добре побързайте. Според слуховете се очакват размирици по пътищата.

Те кимнаха, но не измислиха подходящ отговор. Минаха през охраната в предната сграда, взеха документите за самоличност и вещите, след което напуснаха за последен път затвора „Полънски“.

 

 

„Размириците по пътищата“, споменати от Рут, се оказаха продукт на тайна конспирация във „Фейсбук“, организирана от двама чернокожи студенти в щатския университет „Сам Хюстън“ в Хънтсвил. Кодовото й название бе „Отклонение“, а планът изглеждаше толкова прост и ефективен, че мигновено привлече десетки доброволци.

През 2000 г., скоро след като Донте пристигна в отделението на осъдените на смърт, всички затворници бяха преместени в „Полънски“. Стаята за екзекуции обаче остана на старото място. В продължение на седем години, през които бяха изпълнени двеста смъртни присъди, затворниците трябваше да бъдат откарвани от „Полънски“ до затвора в Хънтсвил. В началото се измисляха сложни схеми за транспортирането им, но след няколко десетки случая без засади, героични опити за спасяване на осъдените или други усложнения властите решиха, че не ги наблюдават. Никой не се интересуваше от конвоя. Ето защо те се отказаха от сложните маневри и започнаха да използват един и същ маршрут при всяка екзекуция. Конвоят тръгваше от затвора в един часа на обяд, завиваше наляво по шосе 350 и продължаваше по 190 — доста оживен четирилентов път. Пътуването отнемаше около час.

Транспортираха затворниците на задната седалка на микробус без отличителни знаци, придружени от тежковъоръжена охрана, достатъчна да опази и самия президент. Като допълнителна мярка зад тях се движеше идентична кола. Тя превозваше друг отряд отегчени надзиратели, които тайно копнееха да се случи нещо интересно.

Последната екзекуция се бе състояла на 25 септември, когато Майкъл Ричард бе получил смъртоносната инжекция. Тогава десетина студенти, участници в операция „Отклонение“, използваха пет автомобила и множество мобилни телефони, за да проследят движението на двата бели микробуса. Никой не бе заловил или заподозрял студентите. В началото на ноември техният план беше напълно готов и те нямаха търпение да го изпълнят.

В 12:50 ч. един чернокож надзирател от затвора, съпричастен към съдбата на Донте, подаде сигнал на участниците в „Отклонение“. Белите микробуси бяха готови да потеглят. В един часа конвоят напусна „Полънски“ и тръгна по тесния път, който минаваше покрай отделението за строго охранявани затворници. Зави по шосе 350 и се отправи към Ливингстън. По пътя нямаше много коли. На около три километра от затвора обаче трафикът рязко се увеличи, докато не спря напълно. Някакъв автомобил бе препречил дясната лента на пътя. Друг бе спрял на лявата, а трети — на банкета. Трите коли блокираха всякакви опити за преминаване. Шофьорите им бяха излезли на шосето и надничаха под предните капаци на колите си. По-нататък се виждаха още три превозни средства, подредени в стройна редица на пътя. Микробусите не помръдваха и сякаш не бързаха да продължат.

Зад тях в дясното платно спря друга кола. В нея седеше млада чернокожа жена. Тя отвори предния капак и слезе, като се престори на разочарована от факта, че нисанът й я е изоставил по средата на пътя. В този миг до нея се появи фолксваген бийтъл, който също имаше технически проблем. Шофьорът повдигна капака. Постепенно изникнаха още автомобили. Те се подредиха зад първата колона и запушиха всички ленти и изходи. За пет минути шосето бе блокирано от поне двайсет превозни средства. Белите микробуси бяха заобиколени от аварирали коли и джипове с отворени капаци. Шофьорите се разхождаха напред-назад, смееха се и говореха по мобилните си телефони. Няколко студенти минаваха край колите и ги изваждаха извън строя, като премахваха кабелите на разпределителните капачки.

След броени минути пристигнаха десетки патрулки с виещи сирени. Следваше ги конвой от аварийни автомобили, извикани по спешност от Ливингстън. Организаторите на операция „Отклонение“ бяха инструктирали отлично своите доброволци. Шофьорите щяха да настояват, че колите им са се повредили — според законите на Тексас това не се смяташе за престъпление. Те можеха да получат призовки заради блокиране на движението, но от „Отклонение“ бяха намерили адвокат, който щеше да ги защитава в съда. Полицаите нямаха право да вземат ключовете им и да проверят сами дали двигателите са в изправност. А дори и да се опитаха, те биха се убедили в противното. Студентите бяха обучени да се противопоставят на всякакъв опит за претърсване на автомобилите им. В случай че полицаите искаха да ги задържат, те трябваше да окажат мирна съпротива и да ги заплащат, че ще търсят правата си в съда. А ако все пак се стигнеше до арест, от тях се очакваше да го приемат с достойнство — подобна мярка само би подчертала тяхната смелост в борбата с неправдата. „Отклонение“ разполагаше и с други адвокати, готови да поемат защитата им. Студентите приемаха с радост мисълта за евентуален арест — в тяхното съзнание това беше акт на противопоставяне срещу системата. Събитие, за което можеха да разказват години наред.

Докато патрулките и аварийните автомобили паркираха безразборно до пътя и полицаите вървяха ядосано към студентите, започна изпълнението на втората част от плана. Нова вълна младежи се зададоха със своите коли по шосе 350 от Ливингстън и се вляха в хаоса. Трима от тях паркираха в редица, а останалите спряха зад аварийните автомобили. Капаците им се отвориха едновременно — красноречив знак за още закъсали превозни средства на пътя. Тъй като се очакваше шофьорите на аварийните коли да реагират остро и да проявят насилие, втората вълна студенти останаха по местата си, затворили вратите и прозорците си. Повечето автомобили бяха пълни с младежи — здрави, едри мъже, които знаеха как да се грижат за себе си и не се страхуваха от неприятности.

Един от шофьорите на аварийните коли се доближи до първия автомобил, паркирал зад него. След като видя, че вътре седят само чернокожи момчета, той започна да ругае и да отправя гневни заплахи. Някакъв полицай се развика и го накара да замълчи. Униформеният служител беше сержант Инман — ръководител на доста странна операция, която до момента включваше осем патрулни коли, седем аварийни автомобила, поне трийсет „закъсали“ превозни средства и два затворнически микробуса. Единият от тях превозваше мъж, осъден на смърт. Ситуацията се влошаваше още повече от местните жители, които минаваха случайно по шосе 350 и неволно помагаха на протестиращите. Пътят изглеждаше безнадеждно блокиран.

Инман беше хладнокръвен професионалист. Той знаеше нещо, за което студентите не подозираха. Докато си проправяше път сред колите и вървеше към двата бели микробуса, полицаят кимна учтиво на студентите и се усмихна. В следващия миг се появиха охранителите на Донте — едри мъже в сини униформи, които носеха автоматични оръжия. Голяма част от студентите се приближиха до тях. Един от младежите очевидно предвождаше тълпата. Инман отиде до него, подаде му ръка и любезно заяви:

— Казвам се сержант Инман. Може ли да попитам за името ви?

— Куинси Муни.

Момчето неохотно се здрависа с полицая.

— Мистър Муни, съжалявам, че колата ви се е развалила.

— Благодаря.

Инман се огледа и се усмихна на останалите студенти.

— Тези хора ваши приятели ли са?

— Виждам ги за пръв път.

Инман се засмя.

— Вижте, мистър Муни, налага се да разчистим колите от пътя. Събират се все повече автомобили. Движението е блокирано.

— Ще трябва да повикаме автомеханик.

— Не, просто ще ги изтеглим от тук, Куинси. Ако, разбира се, не предпочитате да си спестите по сто долара и да ги отместите сами. В такъв случай няма да се наложи да пишем цял куп глоби. Те ще ви струват по още сто долара на автомобил.

— Значи съм нарушил закона, защото колата ми се е развалила?

— Не, сър. Но и двамата знаем защо сте тук. Съдията също ще разбере.

— Аз знам защо съм тук. Вие защо сте дошли?

— Просто си върша работата, Куинси. Отговарям за движението и реда по пътищата. — Инман кимна и добави: — Елате с мен.

Куинси го последва до първия микробус. Двойните му врати бяха широко разтворени. Инман погледна вътре, след което покани Куинси да направи същото. Микробусът беше празен. Те отидоха до другия автомобил и надникнаха в него. Там също нямаше никого. Надзирателите се закикотиха. В следващия миг се чу оглушителният шум от хеликоптер.

— Къде е Донте Дръм? — попита изумено Куинси.

— Не е тук, нали? — отвърна с усмивка Инман.

Куинси се втренчи в тъмните стъкла на празния микробус. Двамата се върнаха при първата кола. Инман вдигна очи към небето, в посока към затвора „Полънски“. Всички зачакаха, а след секунди над главите им прелетя хеликоптер. Инман го посочи и заяви:

— Ето къде е Донте.

Куинси отвори учудено уста и посърна. Новината се разпространи бързо сред студентите, които се спогледаха уплашено. Някой бе провалил идеално подготвената операция. Донте Дръм щеше да пристигне в стаята за екзекуции преди уречения час.

— Май сте прекалили с приказките в интернет — заяви Инман. — Ето как стоят нещата, Куинси. Имате петнайсет минути да освободите пътя. След това започваме да пишем глоби и да изтегляме колите. Няма да има арести, ако не ни провокирате. Ясно ли е?

Куинси се отдалечи, разочарован от тежката загуба.

 

 

След като изяде сандвича и изпи три чаши кафе, Бойет се посъвзе. Той седеше до масата в кабинета на Роби. Осветлението бе включено, а щорите бяха вдигнати. Очевидно Бойет бе забравил за поисканото възнаграждение, поне за момента.

— Какво ще стане, ако ви разкажа за случилото се с Никол? — попита той и погледна към Роби.

— На първо време нищо. Ченгетата и прокурорът са хванали подходящия човек. Екзекутират ли го довечера, със сигурност няма да преследват друг заподозрян. Не знам какво биха направили, ако смъртното наказание се отложи, но ще мине дълго време, преди да се уверят, че Донте не е убил Никол. Те инвестираха твърде много енергия в несправедливата присъда.

— Значи няма да ме арестуват в близките дни?

— Не мога да говоря от името на тези смешници, Бойет. Не знам как биха реагирали. Полицаите тук са некомпетентни, а инспектор Кърбър е пълен глупак. Ако те арестуват, трябва да признаят, че са сбъркали в преценката си за Донте. А това едва ли ще се случи. Щом отидеш в полицейския участък и им разкажеш под клетва за отвличането, изнасилването и убийството, ще те помислят за луд. Полицаите няма да искат да ти повярват. Твоето признание ще ги унищожи.

Бойет се разтресе от поредния тик и замлъкна. Роби се приведе напред и се втренчи в него.

— Времето изтече, Бойет. Очаквам да чуя истината. Ти ли уби момичето?

— Да, вече го казах на Кийт. Отвлякох Никол и я изнасилвах в продължение на два дни. После я удуших и зарових тялото.

— Къде е трупът? Ако го намерим, със сигурност ще спрем екзекуцията.

— Някъде из хълмовете на юг от Джоплин, щата Мисури. Скрих го добре.

— Джоплин е поне на пет часа от тук.

— Повече. Двамата с Никол отидохме там с кола.

— Значи е била жива, когато сте напуснали Тексас?

Последва нов тик. След кратко мълчание Бойет отвърна:

— Да. Убих я в Мисури. Изнасилвах я през целия път до там.

— Възможно ли е да се обадим на властите в Джоплин и да им опишем къде е трупът?

Бойет се засмя на наивното предложение.

— Наистина ли ме смятате за толкова глупав? Да не мислите, че съм я заровил на място, където ще бъде открита? Аз самият не знам дали ще я намеря след всички тези години.

Думите му не смутиха Роби, който бе очаквал подобна реакция.

— В такъв случай трябва да направим видеозапис на твоето признание. Веднага.

— Добре. Готов съм.

Те отидоха в заседателната зала, където Карлос ги чакаше с видеокамера. Присъстваше и съдебна стенографка. Бойет бе инструктиран да седне с лице към камерата. Стенографката зае място от дясната му страна, а Роби от лявата. В този миг в помещението се появиха останалите служители на фирмата — Роби ги бе повикал за свидетели — и застанаха до Кийт на известно разстояние от Бойет. Той погледна към тях и изведнъж се разтревожи. Почувства се като затворник, изправен пред собствената си екзекуция. Стенографката го помоли да вдигне дясната си ръка и да се закълне, че ще казва истината. Бойет се подчини и Роби започна с разпита. Първите въпроси бяха свързани с името, датата на раждане, адреса, местоработата и криминалното му досие.

По молба на Роби Бойет потвърди, че се е съгласил да направи доброволно настоящото признание. Адвокатът бързо премина към времето, което Бойет бе прекарал в Слоун през декември 1998 г. Поинтересува се от характера и продължителността на неговия престой там.

Въпросите бяха умерени и целенасочени. Бойет гледаше право в камерата, без да мигне, и сякаш постепенно се отпускаше. Тиковете му изчезнаха.

— Да преминем към Никол.

Бойет се замисли за миг и започна разказа си. Описа футболните мачове, влечението си към Никол, прераснало в мания, следенето и отвличането на паркинга на мола, където нямало свидетели. Той стоварил жертвата на пода на своя пикап, опрял пистолет в главата й и я заплашил, че ще я убие, ако издаде дори и звук. Омотал с тиксо китките и глезените й, а после й запушил устата. Потеглил в неизвестна посока и след като я изнасилил за пръв път, решил да я захвърли в близката канавка. Никол имала тежки наранявания, но все още била жива. Бойет обаче искал да я изнасили още веднъж и двамата напуснали Слоун. Мобилният телефон в чантата на Никол не спирал да звъни и накрая Бойет отбил до един мост над Ред Ривър. Взел парите, кредитната й карта и шофьорската й книжка, след което хвърлил чантата й във водата. После продължили пътуването си през югоизточната част на Оклахома. Точно преди изгрев слънце, близо до Форт Смит, Бойет забелязал един евтин мотел, в който бил пренощувал преди. Платил за стаята в брой и вкарал Никол вътре, като я заплашил с пистолет. Никой не ги видял. Бойет завързал отново китките, глезените и устата на жертвата, след което я оставил да поспи. Самият той също легнал за няколко часа. Двамата прекарали дълъг ден в мотела. Бойет уверявал Никол, че ще я освободи, ако се държи прилично и изпълнява желанията му. Но вътре в себе си знаел истината. Когато се смрачило, те се отправили на север. Рано сутринта в неделя пристигнали в една отдалечена гориста местност на юг от Джоплин. Никол го умолявала да я пусне, но той я убил. Не било много лесно, тъй като тя се борела с всички сили и го драскала ожесточено. Бойет сложил трупа в голям сандък за инструменти и го заровил. Надявал се никой да не го открие. След това се върнал в Слоун и се напил.

Роби си водеше бележки. Стенографката записваше всичко на машината си. Останалите не помръдваха, затаили дъх.

След като свърши с историята, Бойет се умълча. Безразличният му тон и точността, с която бе разказал всички подробности, имаха смразяващ ефект върху присъстващите. По-късно Марта Хандлър написа: „Докато наблюдавахме погледа и изражението на Бойет, който говореше за своите престъпления, не остана никакво съмнение, че пред нас седи безмилостен убиец. Никога няма да разберем — и може би предпочитаме да не го правим — страданието, на което е било подложено бедното момиче по време на това ужасно изпитание.“

Роби бе запазил спокойствие, но нямаше търпение да приключи.

— По кое време на деня я уби? — попита той.

— Слънцето току-що бе изгряло. Изчаках да стане светло, за да се ориентирам. Трябваше да избера най-доброто място, където да заровя тялото.

— И това се случи в неделя, на 6 декември 1998 година?

— Да. Точно така.

— И слънцето е изгряло около 6:30 ч.?

— Мисля, че да.

— Къде отиде, след като се върна в Слоун?

— В моята стая в Ребъл Мотор Ин. Но първо купих една каса бира с парите на Никол.

— И се напи в мотела?

— Да.

— Колко дълго остана в Слоун след убийството?

— Не съм сигурен. Може би около месец и половина. Арестуваха ме тук през януари. Вие имате полицейското ми досие. След като ме пуснаха, изчезнах от града.

— Кога чу за ареста на Донте Дръм?

— Не знам. Гледах новините по телевизията. Видях ви как крещите пред камерите.

— Какво си помисли, когато задържаха Донте?

Бойет поклати глава и отвърна:

— Учудих се на глупостта им. Какви тъпаци! Момчето нямаше нищо общо с убийството. Бяха хванали погрешния човек.

Последните думи бяха подходящи за финал.

— Да спрем дотук — каза Роби.

Карлос изключи камерата.

— Кога ще е готов преписът от стенограмата? — попита Роби.

— След десет минути.

— Чудесно. Побързай.

Адвокатът и останалите служители на фирмата се събраха около заседателната маса. Всички заговориха в един глас. За миг забравиха за Бойет, но Фред Прайър го държеше под око. Бойет поиска вода и Прайър му подаде една бутилка. Кийт излезе навън, за да се обади на Дейна и Матю Бърнс. Искаше да се освежи, но не постигна особен успех — въздухът бе изпълнен с цигарен дим и напрежение.

Изведнъж се чу силен трясък, последван от пронизителен писък. Бойет бе паднал от стола. Той се хвана за главата, сви колене към гърдите си и започна да се тресе конвулсивно. Фред Прайър и Арън Рей се наведоха над него, но не знаеха как да му помогнат. Роби и останалите се скупчиха наоколо, вперили ужасени погледи в агонизиращия мъж. Старият дървен под се разклати. Гледката будеше съжаление. Кийт чу суматохата и се присъедини.

— Трябва да повикаме лекар — каза Сами Томас.

— Той взема медикаменти, нали, Кийт? — попита тихо Роби.

— Да.

— Имал ли е подобни припадъци преди?

Бойет продължаваше да се мята на пода, като стенеше от болка. Мъжът сякаш се измъчваше от предсмъртен гърч. Фред Прайър го докосна леко по ръката.

— Да — отвърна Кийт. — Преди около четири часа, някъде в Оклахома. Повръща дълго, а после припадна.

— Да го закараме ли в болница? Господи, Кийт, да не би да умира?

— Не знам, не съм лекар. Какво още трябва да направи за вас?

— Нуждая се от подписа му върху клетвената декларация. — Роби отстъпи назад и даде знак на Кийт да го последва. После прошепна: — Важно е да намерим тялото. Декларация едва ли ще убеди съда да спре екзекуцията. А губернаторът със сигурност няма да я отложи. Необходимо е да намерим трупа, и то в най-скоро време.

— Нека пренесем Бойет на канапето в твоя кабинет — предложи Кийт. — Ще изгасим лампите и ще му дадем хапче. Може би не е толкова зле.

— Добра идея.

Беше 13:20 часът.