Джон Гришам
Признанието (14)

14

Гил Нютън беше губернатор на Тексас от пет години и макар проучванията да сочеха завидно ниво на одобрение сред електората, резултатите им бледнееха пред собствената му представа колко е популярен. Родом от Ларедо в далечния юг на Тексас, той бе израснал в ранчото на дядо си — бивш шериф. Гил сам си проправи път нагоре през колежа и юридическото образование, а когато нито една кантора не пожела да го наеме, стана заместник-прокурор в Ел Пасо. На двайсет и девет години бе избран за окръжен прокурор след първата от многото си успешни кампании. Не беше губил нито веднъж. Още преди да навърши четирийсет, той изпрати петима души на сигурна смърт. Като губернатор присъства при екзекуциите на двама от тях, обяснявайки, че това е негов дълг, тъй като присъдите им са негово дело. Въпреки известни неясноти в историческите архиви се смяташе, че Нютън е единственият действащ губернатор на Тексас, присъствал на екзекуция. Това със сигурност бе вярно за съвременната епоха. В интервютата той твърдеше, че гледайки как тези хора умират, е изпитал чувството за изпълнен дълг.

— Помня жертвите — казваше той. — Непрекъснато мисля за тях. Престъпленията бяха ужасни.

Нютън рядко пропускаше възможността да даде интервю.

Безочлив, гръмогласен, вулгарен (в тесен кръг), той се радваше на безумна популярност заради антиправителствената си реторика, непоклатимите си убеждения, циничните коментари, за които никога не се извиняваше, и обичта си към Тексас и историята на яростната му борба за независимост. Огромното мнозинство от избирателите споделяше неговата подкрепа за смъртното наказание.

След като си бе осигурил втори и последен мандат, Нютън вече хвърляше поглед отвъд границите на Тексас и мечтаеше за по-висока трибуна. Страната се нуждаеше от него.

Късно в сряда следобед той се срещна с двамата си най-близки съветници — приятели от студентските години, които му бяха помагали да вземе всичките си важни решения и значителна част от по-маловажните. Уейн Уолкот беше главният правен съветник на губернатора, както пишеше на бланките му за писма, а Бари Рингфийлд — говорител или завеждащ връзките с обществеността. Както всеки нормален работен ден в Остин, тримата се събраха в кабинета на губернатора точно в пет и петнайсет следобед. Свалиха саката, освободиха секретарките, заключиха вратата и в пет и половина си сипаха бърбън. После пристъпиха към деловия разговор.

— Тая утрешна история с Дръм може да стане дебела — каза Бари. — Чернокожите са се вкиснали и подготвят демонстрации из целия щат.

— Къде? — попита губернаторът.

— Ами… най-напред тук. На южната морава на Капитолия. Носят се слухове, че преподобният Джеремая Мейс пристига с луксозния си самолет да агитира местните.

— Това ми харесва — каза губернаторът.

— Молбата за отлагане е подадена официално — каза Уейн, преглеждайки някакви документи.

Той отпи глътка. Бърбънът „Ноб Крийк“ се наливаше винаги в масивни кристални чаши с герба на щата.

— Този път определено има повече интерес — каза Бари. — Много обаждания, писма, електронни съобщения.

— Кой се обажда? — попита Нютън.

— Обичайният хор. Папата. Президентът на Франция. Двама депутати от холандския парламент. Премиерът на Кения, Джими Картър, Амнести Интернешънъл, онзи дърдорко от Калифорния, дето командва фракцията на чернокожите в Конгреса. Много народ.

— Някой наистина важен?

— Всъщност не. Съдията на окръг Честър Елайас Хенри се обади на два пъти по телефона и веднъж по електронната поща. Предлага отлагане и казва, че имал много сериозни съмнения относно присъдата. Повечето шум откъм Слоун обаче е в полза на екзекуцията. Смятат, че момчето е виновно. Кметът се обади и изрази притеснения за размирици в Слоун утре вечер. Казва, че може би щял да се нуждае от помощ.

— От Националната гвардия? — попита Нютън.

— Така предполагам.

— Това ми харесва.

И тримата отпиха от чашите. Губернаторът погледна Бари, който беше не само негов говорител, но и най-довереният и най-лукавият му съветник.

— Имаш ли план?

Бари винаги имаше план.

— Разбира се, но го разработвам в момента. Утрешната демонстрация ми допада, дано преподобният Джеремая да разпали страстите. Голяма тълпа. Купища африканци. Истински напрегната ситуация. А ти излизаш на трибуната, поглеждаш тълпата право в очите, говориш обичайните глупости за непреклонния ход на правосъдието в щата, после както стоиш на стъпалата и камерите работят, а навалицата крещи, свирка и може би мята камъни, изневиделица отхвърляш молбата за отлагане. Тълпата избухва, ти изчезваш. Ще трябва доста кураж, но е безценно.

— Еха! — възкликна Нютън.

Уейн се разсмя.

Бари продължи:

— Три часа по-късно го пращат на оня свят, но на първите страници ще излезе гневната чернокожа гмеж. За сведение, губернаторе, ти държиш четири процента от гласовете на чернокожите. Само четири. — Той помълча, отпи от чашата, но не бе свършил. — Допада ми и вариантът с Националната гвардия. Късно следобед, но преди екзекуцията организирай бърза пресконференция и обяви, че пращаш гвардията, за да потуши бунтове в Слоун.

— Какви са данните за окръг Честър?

— Имаш седемдесет и един процента, Гил. Там те обичат. Защитаваш ги, като пращаш гвардията.

— Но необходимо ли е? — попита Уейн. — Ако пресилим реакцията, може да се изложим.

— Не е съвсем ясно. Нека да следим положението и да решим по-късно.

— Така да бъде — каза губернаторът и решението бе взето. — Има ли вероятност някой съд да постанови отлагане на екзекуцията в последния момент?

Уейн хвърли няколко документа върху бюрото на губернатора и каза:

— Съмнявам се. Адвокатите на Дръм обжалваха тази сутрин с твърдението, че момчето е полудяло и не разбира какво го чака. Пълна глупост. Преди час разговарях с Бейкър от главната прокуратура и там смятат, че няма пречки. Всичко върви по план.

— Ще бъде интересно — каза губернаторът.

По предложение, или по-скоро по настояване на Рива вечерната молитвена сбирка на Първа баптистка църква в сряда бе отменена. Това се бе случвало само три пъти в историята на църквата — веднъж заради виелица, веднъж заради торнадо и веднъж поради спиране на тока. Отец Рони така и не пожела да употреби думата „отменена“, затова молитвената сбирка просто беше преименувана на „молитвено бдение“ и „прехвърлена“ другаде. Времето се оказа благоприятно. Небето беше чисто, а температурата над двайсет градуса.

Събраха се по залез слънце под резервирана шатра в щатския парк „Ръш Пойнт“ край Ред Ривър — колкото се може по-близо до Никол. Шатрата се издигаше на малка стръмнина над реката, а на стотина метра от нея имаше малко пясъчно островче, често заливано от реката. Там бяха намерили нейните документи. За онези, които я обичаха, това отдавна бе мястото, където Никол е намерила вечен покой.

При многобройните си идвания до „Ръш Пойнт“ Рива винаги вдигаше на крак всички медии в Слоун. С годините обаче местните репортери загубиха интерес. Тя често идваше сама, но понякога влачеше и Уолис със себе си; никога не пропускаше рождения ден на дъщеря си и четвърти декември — датата на изчезването. Но днешното бдение беше различно. Имаха какво да празнуват. Фордайс бе пратил екип от двама души с камера, които вече втори ден следваха по петите Рива и уморения Уолис. Освен тях присъстваха два телевизионни екипа и пет-шест журналисти от вестниците. Тия знаци на внимание вдъхновяваха богомолците, а отец Рони се радваше, че толкова много от енориашите му са дошли на шейсет километра от дома си.

Докато денят гаснеше, те изпяха няколко химна, после запалиха свещи и ги раздадоха. Рива седеше на първия ред и ридаеше непрестанно. Отец Рони не устоя на изкушението да изнесе проповед, а паството му не бързаше да си тръгва. Той подхвана темата за правосъдието и изсипа цяла лавина цитати от Библията в подкрепа на Божията повеля да бъдем спазващи закона граждани.

Последваха още молитви, спомени на приятели на Никол и дори Уолис след едно побутване в ребрата успя да стане и да измънка няколко думи. Отец Рони приключи с многословен призив за състрадание, милосърдие и сила. Помоли Бог да е с Рива, Уолис и техните близки при изпитанието на екзекуцията.

Напуснаха шатрата и тържествено се отправиха към импровизираното светилище досами водата. Положиха цветя пред бял кръст. Някои коленичиха и пак се помолиха. Всички си поплакаха.

В шест часа вечерта в сряда Кийт прекрачи прага на Анкър Хаус с намерението да опипа Бойет и да си поговори сериозно с него. До екзекуцията оставаха точно двайсет и четири часа и Кийт бе решил да направи всичко по силите си, за да я спре. Задачата изглеждаше невъзможна, но поне щеше да се опита.

Бойет или си играеше с него, или беше мъртъв. През деня не бе ходил на работа, не се бе обаждал на надзорника си и никой не го бе виждал в Анкър Хаус. Нито едно от тия неща не беше задължително, но самото му изчезване всяваше тревога. Трябваше да се прибере точно в шест вечерта и не можеше да напусне без разрешение преди осем сутринта. Той не дойде в шест. Кийт изчака цял час, но от Бойет нямаше и следа. В приемната дежуреше бивш затворник на име Руди. Той промърмори на Кийт:

— Най-добре вървете да го намерите.

— Нямам представа откъде да започна — отвърна Кийт.

Остави на Руди номера на мобилния си телефон и започна от болниците. Караше бавно, чакаше обаждане от Руди и оглеждаше улиците с надеждата да зърне как по тротоара куцука някакъв смахнат с бастун. Нито една болница в центъра не бе приела пациент на име Травис Бойет. Нямаше го на автогарата, не пиеше с алкохолиците край реката. В девет вечерта Кийт се върна в Анкър Хаус и седна на стол в приемната.

— Няма го — каза Руди.

— Какво ще стане сега? — попита Кийт.

— Ако се прибере през нощта, ще го наругаят, но ще му се размине, стига да не е надрусан или пиян — тогава наистина става зле. Тук ти прощават една издънка. Но ако не се прибере цяла нощ, сигурно ще го върнат в пандиза. Тия хора не си поплюват. Какво е надробил Бойет?

— Трудно е да се каже. На него изобщо не може да му се вярва.

— И аз тъй чух. Добре, оставихте ми номера си. Ако се появи, ще ви позвъня.

— Благодаря.

Кийт по стоя още половин час, после подкара към къщи. Дейна притопли лазанята и вечеряха на подноси във всекидневната. Момчетата спяха. Телевизорът работеше с изключен звук. Не си казаха почти нищо. От три дни насам Травис Бойет ги бе обсебил и това започваше да им омръзва.

По мръкнало стана ясно, че никой не иска да напусне гарата. Нямаше много писмена работа и в момента не можеха да предприемат нищо значително в полза на Донте Дръм. Тексаският апелативен съд още не бе взел решение по претенциите им за психическо заболяване. Фред Прайър още висеше в покрайнините на Хюстън с надеждата пак да покани на чашка Джоуи Гембъл, но не вярваше да успее. По всичко изглеждаше, че е дошла последната нощ от живота на Донте Дръм. А неговите защитници търсеха утеха един от друг.

Пратиха Карлос за пица и бира и когато той се върна, използваха за вечеря дългата маса в заседателната зала. Малко по-късно пристигна Оли и се заформи игра на покер. Оли Тъфтън беше един от малцината чернокожи юристи в Слоун, близък приятел на Роби. По фигура напомняше топка за боулинг и твърдеше, че тежи сто и осемдесет килограма, макар да не бе ясно защо му е да се гордее с това. Беше гръмогласен, весел и надарен с огромен апетит към храната, уискито, покера… и уви, към кокаина. На два пъти Роби едва го спаси от загуба на адвокатските права. Понякога Оли припечелваше от дела за автомобилни злополуки, но парите мигновено се изпаряваха. Когато влизаше някъде, се превръщаше в единствен източник на шум. Оли организира покера, назначи Карлос да раздава, определи правилата и разказа най-новите мръсни вицове, като в същото време пиеше бира и дояждаше студената пица. В играта се включиха Марта Хандлър, която обикновено печелеше; другата правна асистентка Бони; Кристи Хинз, която все още се страхуваше от играта и още повече от Оли; и временно наетият куриер на име Бен Шутс.

Шутс имаше пистолет в сакото си, закачено на стената. Роби имаше в кабинета си две заредени пушки. Арън Рей винаги ходеше въоръжен и сега тихо обикаляше гарата, наблюдавайки прозорците и паркинга. През деня кантората бе получила няколко заплашителни обаждания и всички бяха в бойна готовност.

С бира в ръка Роби отскочи до кабинета си, остави вратата широко отворена и позвъни на приятелката си Диди. Тя беше на йога, в блажено неведение за предстоящата екзекуция. Живееха заедно от три години и Роби почти вярваше, че имат бъдеще. Тя не проявяваше особен интерес към работата в кантората и това се отразяваше благотворно на връзката им. Дългият поход на Роби в търсене на истинската любов беше осеян с жени, които не можеха да приемат факта, че за да бъдат заедно, трябва да се съобразяват с него. Сегашната му приятелка си имаше свой път и се срещаха само в леглото. Тя беше с двайсет години по-млада и Роби продължаваше да е лудо влюбен в нея.

Той позвъни на един репортер в Остин, но не каза нищо за публикуване. Обади се на съдия Елайас Хенри и му благодари за ходатайството пред губернатора. Пожелаха си всичко хубаво, знаейки, че никога няма да забравят предстоящите двайсет и четири часа. Стенният часовник сякаш бе спрял на девет и десет. Роби щеше да помни до края на живота си, че точно в девет и десет Арън Рей влезе в кабинета му и съобщи:

— Първа баптистка църква гори.

Битката при Слоун бе започнала.